Милан Кундера
Незнанието (26)

26

Три години преди 1989 година Густаф бе открил агенция на фирмата си в Прага, но пребиваваше там само няколко пъти годишно. Това му бе достатъчно, за да обикне този град и да види в него идеално място за живот; не само от любов към Ирена, но също (най-вече може би) и защото там, дори повече, отколкото в Париж, се чувстваше откъснат от Швеция, от семейството си, от миналия си живот. Когато комунизмът най-неочаквано изчезна от Европа, той не се поколеба да наложи на фирмата си Прага като стратегически пункт за завоюване на нови пазари. Накара да купят хубава барокова къща, настани в нея офиси, а за себе си запази две стаи под покрива. От своя страна майката на Ирена, която живееше сама във вила в предградията, предостави целия първи етаж на разположение на Густаф, така че той можеше да сменя жилището според настроението си.

Задрямала и занемарена през епохата на комунизма, Прага се пробуди пред очите му, изпълни се с туристи, светна от нови магазини и ресторанти, украси се с реставрирани и пребоядисани барокови къщи. „Prague is my town“, възкликна той. Беше влюбен в този град: не като патриота, който във всяко крайче на страната търси своите корени, своите спомени, следите на своите мъртъвци, а като пътешественик, който се оставя да бъде изненадан и удивен, като дете, което очаровано се щура из увеселителен парк и повече не иска да го напуска. След като се запозна с историята на Прага, той надълго многознайничеше пред всеки, който искаше да го слуша, за улиците й, за замъците й, за църквите й и безкрайно разсъждаваше за нейните знаменитости: за император Рудолф (закрилник на художниците и алхимиците), за Моцарт (който, както казват, имал там любовница), за Франц Кафка (който, макар през целия си живот да е бил нещастен в този град, благодарение на туристическите агенции бе станал негов свят патрон).

С ненадейна бързина Прага забрави руския език, който цели четирийсет години жителите й бяха длъжни да изучават в началното училище, и нетърпелива да получи аплодисменти на световната сцена, се показа пред минувачите, накичена с английски надписи: skateboarding, snowboarding, streetwear, publishing house, National Gallery, cars for hire, pomonamarkets и т.н. В офисите на фирмата му персоналът, търговските партньори, богатите клиенти, всички се обръщаха към Густаф на английски, а чешкият бе само безличен шепот, звуков декор, на чийто фон единствено англосаксонските фонеми се открояваха като човешки слова. Така че един ден, когато Ирена кацна в Прага, той я посрещна на летището не с обичайното им френско „Салю“, а с едно „Хелоу“.

Изведнъж всичко се промени. Защото нека си представим живота на Ирена след смъртта на Мартин: тя вече нямаше с кого да разговаря на чешки, понеже дъщерите й отказаха да си губят времето с един така очевидно безполезен език; френският бе за нея езикът на всекидневието, единственият й език; нищо не бе по-естествено от това, да го наложи на своя швед. Този езиков избор бе определил ролите им: понеже Густаф говореше лошо френски, в тяхната двойка именно тя бе предводител на словото; опиваше се от собственото си красноречие: боже мой, след толкова време най-после можеше да говори, да говори и да бъде слушана! Нейното словесно превъзходство бе уравновесило силовите им отношения: тя изцяло зависеше от него, но в разговорите им го доминираше и го увличаше в своя си свят.

Само че Прага преобрази езика на тяхната двойка; той говореше английски, тя се опитваше да упорства със своя френски, към който се чувстваше все по-привързана, но тъй като не получи никаква външна подкрепа (френският вече нямаше очарование в този някога франкофилски град), най-накрая капитулира; отношенията им се обърнаха: в Париж Густаф бе слушал внимателно зажаднялата за собственото си слово Ирена, в Прага говорещият беше той, говореше много, говореше дълго. Понеже слабо знаеше английски, Ирена разбираше само наполовина онова, което той й казваше, и тъй като нямаше желание да полага усилия, малко го слушаше и още по-малко му говореше. Нейното Голямо Завръщане се оказа доста странно: по улиците, заобиколена от чехи, я галеше полъхът на някогашна фамилиарност и за миг я правеше щастлива; после, когато се върнеше вкъщи, отново ставаше чужденка, която си мълчеше.

Един непрестанен разговор приспива двойките, мелодичното му леене хвърля воал над гаснещите желания. Когато разговорът секне, липсата на физическа любов изниква като призрак. Пред безмълвието на Ирена Густаф изгуби самоувереността си. Оттогава предпочиташе да я вижда в присъствието на семейството й, на майка й, на природения й брат, на неговата жена; вечеряше с всички тях във вилата или на ресторант, търсейки в компанията им убежище, укритие, покой. Никога не им липсваха теми за разговор, защото можеха да засегнат твърде малко: речникът им бе ограничен и за да се разбират, всички трябваше да говорят бавно и с повторения. Густаф бе на път да преоткрие спокойствието си; това забавено бъбрене му допадаше, беше отпускащо, приятно и дори весело (колко пъти се бяха смели на комично изопачени английски думи!).

Очите на Ирена отдавна бяха изпразнени от желание, но по силата на навика оставаха все така широко отворени към Густаф и го объркваха. За да заличи следите и да прикрие еротичното си отстъпление, той обичаше приятно неприличните анекдоти, шеговито двусмислените намеци, произнесени на висок глас и със смях. Майката беше най-добрият му съюзник, винаги готова да го подкрепи с просташки шеги, които изричаше по един пресилен, пародиен начин на своя детински английски. Слушайки ги, Ирена имаше чувството, че еротизмът завинаги се бе превърнал в детска клоунада.