Милан Кундера
Незнанието (25)

25

В този момент телефонът звънна. Той си спомни за жената, която срещна на летището, и вдигна слушалката.

— Няма да ме познаете — чу той.

— Напротив, познах те. Но защо ми говориш на „ви“?

— Ако искаш, ще ти говоря на „ти“! Но не можеш да си представиш с кого говориш.

Не, това не бе жената от летището. Това бе един от онези бездушни гласове с неприятно носов тембър. Почувства се неловко. Тя се представи: дъщерята от първия брак на жената, с която преди трийсетина години се бе развел след няколко месеца съвместен живот.

— Наистина не можех да си представя с кого говоря — каза той с пресилен смях.

След развода никога не ги бе виждал, нито бившата си жена, нито заварената си дъщеря, която в спомените му си оставаше момиченце.

— Трябва да говоря с вас. Да говоря с теб — поправи се тя.

Той съжали, че се бе обърнал към нея на „ти“, тази фамилиарност му бе неприятна, но вече не можеше нищо да направи.

— Откъде знаеш, че съм тук? Никой не знае.

— Е, хайде.

— Моля?

— Снаха ти.

— Не знаех, че я познаваш.

— Мама я познава.

Изведнъж той проумя, че между двете жени спонтанно се бе създал съюз.

— Значи ми се обаждаш вместо майка си?

Бездушният глас прозвуча настойчиво:

— Имам нужда да говоря с теб. Трябва да говоря с теб.

— Ти или майка ти?

— Аз.

— Кажи ми най-напред за какво става дума.

— Искаш ли да се срещнем, или не?

— Моля те да ми кажеш за какво става дума.

Бездушният глас стана агресивен:

— Ако не искаш да се срещнем, тогава кажи го открито.

Ненавиждаше нейната настойчивост, но не намери смелост да я отреже. Да пази в тайна причината за поисканата среща бе ефикасна хитрина от страна на заварената му дъщеря: той се притесни.

— Тук съм само за няколко дни, бързам. Бих могъл в краен случай да намеря половин час… — И й определи среща в Прага, в едно кафене, в деня на заминаването си.

— Няма да дойдеш.

— Ще дойда.

Когато затвори телефона, почти му се доповръща. Какво ли можеха двете да искат от него? Съвет? Когато имаш нужда от съвет, не си агресивен. Искаха да му досаждат. Да докажат, че съществуват. Да му отнемат времето. Но в такъв случай защо й бе определил среща? От любопитство? Хайде стига! Беше отстъпил от страх. Беше се поддал на стар рефлекс: за да може да се защити, винаги искаше навреме да е осведомен за всичко. Да се защити? Днес? Срещу какво? Разбира се, нямаше никаква опасност. Чисто и просто гласът на заварената му дъщеря го обгърна с мъгла от стари спомени: интриги; намеси на родителите; аборт; сълзи; клевети; шантажи; сантиментална агресивност; сцени на гняв; анонимни писма: заговорът на портиерките.

Животът, който сме оставили зад себе си, има лошия навик да излиза от сянката, да се оплаква от нас, да ни съди. Далеч от Бохемия, Йозеф се бе отучил да държи сметка за миналото си. Но миналото бе там, очакваше го, наблюдаваше го. Понеже се почувства неловко, Йозеф се помъчи да мисли за друго. Но за какво може да мисли един човек, дошъл да види страната на миналото си, ако не за миналото си? Какво ще прави през двата дена, които му остават? Ще посети града, в който бе имал ветеринарен кабинет? Ще застане разчувстван пред къщата, в която бе живял? Нямаше никакво желание. Имаше ли поне един сред старите му познати, с когото искрено би искал да се срещне? Изплува образът на N. Някога, когато фанатиците на революцията бяха обвинили съвсем младия Йозеф в бог знае какво (през онези години, в един или друг момент, всеки биваше обвиняван в бог знае какво), N., влиятелен комунист в университета, го бе защитил, без да го е грижа за убежденията му или за семейството му. Именно така бяха станали приятели и ако Йозеф можеше да се упреква в нещо, то бе, че по време на емиграцията си почти го бе забравил.

„Червеният комисар! Всички трепереха пред него!“ — бе казала снаха му, намеквайки, че Йозеф от интерес се бе свързал с човек на режима. Бедни страни, разтърсвани от големи исторически дати! След края на битката всички се хвърлиха в наказателни експедиции в миналото, за да преследват виновниците. Но кои бяха виновниците? Комунистите, които през 1948 година бяха спечелили? Или некадърните им противници, които бяха загубили? Всички преследваха виновниците и всички бяха преследвани. Когато братът на Йозеф влезе в Комунистическата партия, за да може да продължи следването си, приятелите му го заклеймиха като кариерист. Това го накара още повече да намрази комунизма, който той смяташе за отговорен за своето малодушие, а жена му бе съсредоточила собствената си омраза срещу хора като N., който, убеден марксист преди революцията, по собствена воля (тоест без никакво възможно извинение) бе участвал в раждането на това, което тя считаше за най-голямото зло.

Телефонът отново звънна. Той вдигна слушалката и този път бе сигурен, че я позна:

— Най-после!

— Ах, колко съм щастлива от твоето „най-после“! Очакваше ли обаждането ми?

— С нетърпение.

— Наистина ли?

— Бях в отвратително настроение. Но когато чух гласа ти, всичко се промени!

— Ах, караш ме да се чувствам щастлива! Колко бих искала да си тук, с мен, там, където съм.

— Много съжалявам, че не е възможно.

— Съжаляваш ли? Наистина ли?

— Наистина.

— Ще те видя ли преди заминаването ти?

— Да, ще ме видиш.

— Сигурно ли е?

— Сигурно е! Ще обядваме заедно вдругиден.

— Много ще се радвам.

Той й каза адреса на хотела си в Прага.

Когато затвори телефона, погледът му падна върху скъсания дневник, превърнат в малка купчинка хартиени късчета върху масата. Взе всички тези хартиени отпадъци и с радост ги захвърли в кошчето.