Милан Кундера
Незнанието (24)

24

Нито девственикът, нито гимназистката разполагаха с апартамент, за да се усамотят; съвкуплението, което тя му бе обещала, трябваше да бъде отложено за лятната ваканция, която бе далеч. Междувременно прекарваха времето си, държейки се за ръка по тротоарите или по горските пътища (тогавашните млади любовници бяха неуморни пешеходци), обречени на повтарящи се разговори и докосвания, които доникъде не водеха. В тази пустиня без екстази един ден той й заяви, че раздялата им е неизбежна, тъй като скоро щял да се мести в Прага.

Йозеф се удивлява на онова, което чете. Да се мести в Прага? Този план бе чисто и просто немислим, тъй като семейството му никога не бе пожелавало да напуска града си. И изведнъж споменът се надига от забравата, неприятно реален и жив: той е на един горски път, стои срещу това момиче и му говори за Прага! Говори за своето преместване и лъже! Прекрасно си спомня съзнанието си на лъжец, вижда се как говори и лъже, лъже, за да види как гимназистката плаче.

Чете: „Хлипайки, тя ме притисна в обятията си. Бях изключително внимателен към всяка проява на болката й и съжалявам, че вече не помня точния брой на хлиповете й“.

Възможно ли е това? „Изключително внимателен към всяка проява на болката й“, броил е хлиповете! Този мъчител счетоводител! Това бе неговият начин да чувства, да изживява, да се наслаждава, да осъществява любовта! Държеше я в обятията си, тя хлипаше, а той броеше!

Продължава да чете: „После се успокои и ми каза: «Сега разбирам онези поети, които са оставали верни чак до смъртта». Тя вдигна глава към мен, а устните й трепереха“. В дневника думата „трепереха“ беше подчертана.

Не помнеше нито думите й, нито устните й, които трепереха. Единственият жив спомен бе моментът, когато бълваше лъжите си за преместването в Прага. Нищо друго не е останало в паметта му. Мъчи се да си спомни по-ясно чертите на това екзотично младо момиче, което се позовава не на певци и тенисисти, а на поети; поети, „които са оставали верни чак до смъртта“! Вкусва анахронизма на тази грижливо записана фраза и изпитва все по-голяма привързаност към това тъй трогателно старомодно момиче. Единственото, в което я упреква, е, че е била влюбена в един отвратителен сополанко, който не желаеше нищо друго, освен да я измъчва.

Ах, този сополанко; вижда го как гледа втренчено устните на младото момиче, устните, които неволно трепереха, неовладени, неовладяеми. Трябва да е изпитал възбуда, сякаш наблюдава оргазъм (женски оргазъм, за който нямаше и представа)! Може би му е станал! Със сигурност!

Стига! Йозеф обръща страницата и научава, че гимназистката се готви да замине за една седмица на ски в планината заедно с класа си; сополанкото се възпротиви, заплаши я със скъсване; тя му обясни, че това влиза в ученическите й задължения; той не искаше нищо да чуе и побесня (още един екстаз — бесът!): „Ако отидеш, това е краят между нас. Кълна ти се, краят!“.

Какво му отговори тя? Устните й трепнаха ли, когато чу истеричния му изблик? Едва ли, тъй като това неовладяно движение на устните, този девствен оргазъм толкова го възбуждаше, че не би пропуснал да го отбележи. Очевидно този път бе надценил властта си. Тъй като гимназистката повече не се споменава. Следват няколко описания на блудкави срещи с друго момиче (прескача редове) и дневникът свършва с края на седми клас (чешките гимназии са до осми клас), точно в момента, когато една по-възрастна от него жена (нея добре си я спомня) му разкри физическата любов и отклони живота му в друга посока; всичко това не го бе отбелязал; дневникът не бе надживял девствеността на своя автор; една много къса глава от живота му бе приключила и без продължение, нито последици, бе захвърлена на тъмния рафт на забравените вещи.

Започва да къса страниците на дневника на малки парченца. Несъмнено пресилен, безполезен жест; но той изпитва нужда да отприщи омразата си; нужда да унищожи сополанкото, така че един ден (пък било то и само в лош сън) да не го бъркат с него, да не го хулят вместо него, да не го смятат отговорен за неговите думи и действия.