Милан Кундера
Незнанието (21)

21

Но Йозеф не се смята за болен. Смята се за прозорлив. Недостигът на носталгия за него е доказателство за нищожността на някогашния му живот. Затова поправям диагнозата си: „Болният страда от мазохистка деформация на паметта“. Действително той помни единствено ситуации, които го карат да бъде недоволен от себе си. Не обича детството си. Но като дете не бе ли имал всичко, което пожелаеше? Баща му не беше ли почитан от всичките си пациенти? Защо брат му се гордееше с това, а той не? Често се биеше с другарчетата си и се биеше храбро. Но бе забравил всичките си победи, а винаги щеше да помни, че един приятел, когото смяташе за по-слаб, веднъж го просна по гръб и го държа на земята, докато на висок глас преброи до десет. Дори и днес чувства по кожата си унизителния натиск на земята. Когато живееше в Бохемия и срещаше хора, които го познаваха от по-ранни години, винаги се учудваше, че го смятат по-скоро за смел (мислеше се за боязлив), язвителен (смяташе се за скучен) и добросърдечен (помнеше само подлостите си).

Много добре знаеше, че паметта му го ненавижда, че само го клевети; затова се помъчи да не се доверява на онова, което му разправя, и да бъде по-снизходителен към собствения си живот. Напразни усилия: не изпитваше никакво удоволствие да гледа назад и го правеше колкото се може по-рядко.

Иска да убеди другите и себе си, че бе напуснал страната си, защото не можеше да понесе да я гледа поробена и унизена. Това, което казва, е вярно, обаче повечето чехи се чувстваха като него, поробени и унизени, но въпреки всичко не избягаха в чужбина. Останаха в страната си, защото обичаха себе си и защото се обичаха заедно с живота си, който бе неотделим от мястото, където живееха. Тъй като паметта му бе зложелателна и не предлагаше на Йозеф нищо от онова, което можеше да направи живота в страната му скъп за него, той прекоси границата с бодра крачка и без съжаление.

Нима в чужбина паметта му изгуби вредното си влияние? Да; защото Йозеф нямаше нито основания, нито поводи да се отдава на спомени, свързани със страна, в която вече не живееше; такъв е законът на мазохистката памет: колкото повече късове от живота му рухват в забрава, толкова повече човек се отърсва от онова, което не обича, и се чувства по-лек, по-свободен.

Но най-важното — в чужбина Йозеф се влюби, а любовта е превъзнасяне на настоящето. Привързаността му към настоящето прогони спомените, предпази го от набезите им; паметта му не стана по-малко зложелателна, но тъй като бе пренебрегната, държана настрана, тя изгуби властта си над него.