Милан Кундера
Незнанието (20)

20

Когато вече бе в стаята си, отвори пакета, който му даде братът: албум със снимки от детството му, майка му, баща му, брат му и на много места малкият Йозеф; оставя го настрана с намерение да го запази. Две илюстровани книжки за деца; хвърля ги в кошчето за отпадъци. Детска рисунка с цветен молив, с посвещение: „За рождения ден на мама“, и несръчният му подпис; хвърля и нея. След това тетрадка. Отваря я: гимназиалният му дневник. Как бе могъл да го остави при родителите си?

Записките датираха от първите години на комунизма, но любопитството му бе донякъде излъгано, тъй като откри единствено описания на срещите си с млади момичета от гимназията. Преждевременно съзрял развратник? Не, разбира се: девственик. Разсеяно прелиства, после се спира на следните упреци, отправени към едно младо момиче: „Каза ми, че в любовта е важна само плътта. Милата ми, презглава щеше да избягаш, ако някой мъж ти беше признал, че желае само плътта ти. И щеше да разбереш какво е жестокото усещане за самота“.

Самота. Тази дума често се появява. Опитваше се да ги сплаши, обрисувайки ужасяващата перспектива на самотата. За да го обичат, ги наставляваше като поп: извън чувствата сексуалността се простира като пустиня, в която умираш от тъга.

Чете, но нищо не си спомня. Какво ли е дошъл да му каже този непознат? Да му припомни, че някога е живял тук, под това име? Йозеф става и отива към прозореца. Площадът е огрян от късното следобедно слънце и този път изображението на двете ръце върху голямата стена се вижда ясно: едната е бяла, другата черна. Над него съкращение от три букви обещава „сигурност“ и „солидарност“. Рисунката несъмнено е била направена след 1989 година, когато страната усвои лозунгите на новото време: братство на всички раси; смесване на всички култури; единство на всичко, единство на всички.

Йозеф вече бе виждал по афишите стиснати ръце. Чешки работник стиска ръката на руски войник! Макар и омразен, този пропаганден образ безспорно беше част от Историята на чехите, които имаха хиляди причини да стискат или да отблъскват ръцете на руснаците или германците. Но черна ръка? В тази страна хората едва знаеха за съществуването на черните. Майка му никога през живота си не бе срещала черен.

Погледна тези увиснали между небето и земята ръце, огромни, по-големи от църковна камбанария, ръце, които бяха пренесли това място в един брутално различен декор. Дълго оглежда площада под себе си, сякаш търсеше следите, които като младеж бе оставил по паветата, когато се разхождаше там със съучениците си.

„Съученици“ — произнася думата бавно, полугласно, за да вдъхне уханието (слабо, едва доловимо!) на първата си младост това отминало, изгубено време, изоставено време, тъжно като сиропиталище; но противно на Ирена в провинциалния френски град, той не изпитва никаква привързаност към това немощно прозиращо минало; никакво желание за завръщане; нищо, освен лека сдържаност; отчужденост.

Ако бях лекар, в неговия случай щях да поставя следната диагноза: „Болният страда от недостиг на носталгия“.