Милан Кундера
Незнанието (19)

19

В края на обяда, пред чашата с кафе, Йозеф мислеше за картината си. Питаше се как да си я вземе и дали няма да е прекалено обемиста за самолета. Дали няма да е по-практично да извади платното от рамката и да го навие?

Тъкмо щеше да заговори за това, когато снахата му каза:

— Сигурно ще отидеш да видиш N.

— Още не знам.

— Беше ти голям приятел.

— Все още ми е приятел.

— През 48-а всички трепереха пред него. Червеният комисар! Но той направи много за теб, нали? Длъжник си му!

Братът побърза да прекъсне жена си и подаде на Йозеф малък пакет: „Ето какво татко запази от теб за спомен. Намерихме го след смъртта му“.

По всяка вероятност брат му скоро трябваше да тръгва за болницата; срещата им отиваше към края си и Йозеф установи, че картината му бе изчезнала от разговора. Как така! Снаха му си спомни за приятеля му N., а за картината забрави? Въпреки всичко, макар да бе готов да се откаже от цялото си наследство, от своя дял от къщата, картината бе негова, само негова, името му бе вписано до това на художника! Как тя и брат му можеха да се преструват, че не му принадлежи?

Атмосферата изведнъж натежа и братът започна да разказва нещо смешно. Йозеф не слушаше. Беше решил да си поиска картината и съсредоточен върху онова, което възнамеряваше да каже, разсеяно хвърли поглед към китката на брат си и към часовника му. Позна го: голям, черен, малко демодиран; бе останал в апартамента му и братът си го бе присвоил. Не, Йозеф нямаше никакво основание да се възмущава. Всичко бе станало според собствените му указания; въпреки това, когато видя часовника си върху китката на друг, изпита странно тягостно чувство. Имаше чувството, че преоткрива света, както би го преоткрил мъртвец, който след двайсет години излиза от гроба: докосва земята плахо с крак, който е изгубил навика да върви; едва разпознава света, в който е живял, но постоянно се натъква на останките от живота си: вижда панталона си, вратовръзката си по телата на живите, които, съвсем естествено, са си ги поделили; вижда всичко, но нищо не иска: мъртъвците са срамежливи. Обхванат от тази срамежливост на мъртъвците, Йозеф не намери сили да каже и дума за картината си. Изправи се.

„Ела пак довечера. Ще вечеряме заедно“, каза братът.

Йозеф изведнъж видя лицето на собствената си жена; почувства остра нужда да се обърне към нея, да й говори. Но не можеше: брат му го гледаше, очаквайки отговора.

„Извинете ме, имам толкова малко време. Следващия път“ — и сърдечно стисна ръцете и на двамата.

По пътя към хотела лицето на жена му отново му се яви и той избухна: „Ти си виновна. Ти ми каза, че трябвало да отида. Аз не исках. Нямах никакво желание да се връщам. Но ти не се съгласи. Да не дойда, според теб било ненормално, неоправдано, дори било грозно. Все още ли смяташ, че си била права?“.