Милан Кундера
Незнанието (11)

11

Милада бе колежка на Мартин от института, в който той работеше. Ирена я позна още щом се появи на вратата на залата, но едва сега, когато и двете са с чаша вино в ръка, може да говори с нея; поглежда я: лицето й все още е запазило същата форма (кръгла), същите кестеняви коси, същата прическа (също кръгла, покриваща ушите и спускаща се под брадичката). Оставаш с впечатление, че не се е променила; само когато заговори, лицето й внезапно се преобразява, кожата й се нагъва и прегъва, горната й устна се покрива с тънки вертикални браздички, докато бръчките върху бузите и брадичката й с всяка мимика бързо сменят местата си. Ирена си казва, че Милада сигурно не го осъзнава: никой не си говори сам пред огледалото; следователно познава само неподвижното си лице, с почти гладка кожа; всички огледала на света я карат да вярва, че все още е красива.

Отпивайки от виното, Милада казва (на красивото й лице тутакси се появяват бръчки и започват да танцуват): „Завръщането не е лесно, нали?“.

— Не могат да разберат, че заминахме без ни най-малка надежда да се върнем. Помъчихме се да се закрепим там, където бяхме. Познаваш ли Скацел?

— Поета?

— В едно четиристишие той говори за тъгата си, казва, че иска да построи от нея къща и да се затвори там за триста години. Триста години. Всички виждахме пред себе си тунел, дълъг триста години.

— Ами да, ние тук също.

— Тогава защо вече не искат да го признаят?

— Защото поправяме чувствата си, ако чувствата са сбъркали. Ако историята ги е опровергала.

— А освен това: всички си мислят, че сме заминали, за да водим лесен живот. Не знаят колко трудно е да си намериш местенце в един чужд свят. Даваш ли си сметка? Да напуснеш страната с бебе, а да имаш и друго в корема си. Да загубиш мъжа си. Да отгледаш двете си дъщери в мизерия…

Тя млъква, а Милада казва: „Няма никакъв смисъл да им разправяш всичко това. Съвсем доскоро всички се караха, всеки искаше да докаже, че по време на стария режим е страдал повече от другия. Всички искаха да бъдат признати за жертви. Но тези състезания по страдание свършиха. Днес се хвалят с успеха, не със страданието. Ако са склонни да те уважават, не е заради трудния ти живот, а защото виждат, че до себе си имаш богат мъж!“.

Отдавна вече си говореха в един ъгъл на залата, когато другите се приближиха и ги наобиколиха. Сякаш упреквайки се, че не обръщат достатъчно внимание на своята домакиня, те са бъбриви (опиянението от бирата те прави по-шумен и по-добродушен, отколкото опиянението от виното) и сърдечни. Жената, която още в самото начало на срещата поиска бира, възкликва: „Все пак трябва да опитам виното ти!“, и извиква келнера, който отваря още бутилки и напълва чашите.

Ирена е под въздействието на внезапно видение: с халби бира в ръка и шумен смях към нея притичват група жени, а тя разпознава чешки думи и с ужас разбира, че не е във Франция, че е в Прага и че е загубена. О, да, един от онези стари емигрантски сънища, спомена за който бързо прогонва: жените около нея всъщност вече не пият бира, а вдигат чаши с вино и още веднъж се чукат за завърналото се момиче; после една от тях, сияеща, й казва: „Помниш ли? Писах ти, че е крайно време, крайно време да се върнеш!“.

Коя е тази жена? Цялата вечер не спря да говори за болестта на мъжа си, описвайки възбудено всички патологични подробности. Най-после Ирена я разпознава: съученичка от гимназията, която през седмицата, когато падна комунизмът, й писа: „О, скъпа, вече сме стари! Крайно време е да се върнеш!“. Сега отново повтаря тази фраза, а на напълнялото й лице широка усмивка разкрива изкуствено чене.

Другите жени я обсипват с въпроси: „Ирена, спомняш ли си, когато…“ и: „Знаеш ли какво се случи тогава с…?“. „О, не, не е възможно, трябва да го помниш!“ „Онзи тип с големите уши, ти винаги му се подиграваше!“ „Ама не може да си го забравила! Той само за теб говори!“

Досега не се интересуваха от това, което се опитваше да им каже. Какво означава внезапното им настъпление? Какво искат да научат тези, които не пожелаха нищо да чуят? Тя бързо разбира, че въпросите им са специални: въпроси, с които да проверят дали знае онова, което те знаят, дали помни онова, което те помнят. В нея се събужда странно чувство, което повече не я напуска.

Най-напред, с пълната липса на интерес към онова, което бе преживяла в чужбина, те й ампутираха двайсетина години от живота. Сега с този разпит се опитват да пришият някогашното й минало към сегашния й живот. Сякаш й ампутираха предлакътницата и прикрепяха ръката направо към лакътя; сякаш й ампутираха прасците и свързваха ходилата с коленете.

Стъписана от този образ, тя вече нищо не може да отговори на въпросите им; впрочем жените дори не го и очакват и все по-пияни, се връщат към брътвежите си, от които Ирена е изключена. Тя вижда устите им, които се отварят едновременно, усти, които мърдат: изричат думи и непрестанно избухват в смях (мистерия: как жени, които не се слушат, могат да се смеят на онова, което си казват?). Никоя от тях вече не се обръща към Ирена, ала всички сияят от добро настроение. Жената, която в началото поръча бирата, запява, другите също и когато празненството свършва, дори на улицата, те продължават да пеят.

В леглото прави разбор на вечерта; старият й емигрантски сън пак я спохожда и тя се вижда заобиколена от жени, шумни и сърдечни, вдигащи халби с бира. В този сън те служат на тайната полиция и имат заповед да я заловят. Но кому служат днешните жени? „Крайно време е да се върнеш“, й каза някогашната й съученичка със зловещото чене. Емисар на гробищата (на гробищата на родината), тя имаше за задача да я вразуми: да я предупреди, че времето напредва и че животът трябва да свърши там, където е започнал.

После си мисли за Милада, която бе така майчински дружелюбна; от нея разбра, че вече никой не се интересува от одисеята й, но Ирена си казва, че всъщност и Милада не се поинтересува от нея. Ала как да я упрекне за това? Защо да се интересува от нещо, което няма никакво отношение към живота й? Това би било само една комедия на вежливостта и Ирена е щастлива, че Милада бе толкова мила, без всякакви комедии.

Последната й мисъл, преди да заспи, е за Силви. Вече толкова отдавна не я е виждала! Липсва й! Би искала да я покани в бистрото и да й разкаже за последните си пътувания из Бохемия. Да я накара да разбере трудността на завръщането. „Впрочем именно ти — представя си, че й казва — първа произнесе тези думи: Голямото Завръщане. И знаеш ли, Силви, днес разбрах: бих могла отново да заживея с тях, но при условие че тържествено поставя всичко, което преживях с теб, с вас, с французите, пред олтара на родината и го запаля. Двайсет години от живота ми, прекарани в чужбина, ще се превърнат в дим по време на свещена церемония. А жените ще пеят и ще танцуват с мен около огъня с халби бира във вдигнатите си ръце. Това е цената, която трябва да заплатя, за да бъда опростена. За да бъда приета. За да стана отново една от тях.“