Джанет Танър
Да наследиш небето (48)

5.

Тялото на Алиша бе изложено за поклонение в двора на църквата в Чутън Лий, на един хвърлей място от къщата, в която бе родена, и поляните, през които препускаше преди много години на любимеца си Барон. Беше мрачен и студен мартенски ден и опечалените потракваха със зъби и се гушеха в палтата си, докато наблюдаваха около гроба как бавно се спуска ковчегът й във влажната съмърсетска пръст.

— Пепел върху пепел, прах върху праха…

Не, мислеше си Сара, независимо от недоразуменията между нас, Алиша никога няма да бъде пепел и прах за мен. Тя бе тъй енергична, тъй жизнена, до самия край на живота си, и ако понякога ставаше прекалено зла и подмолна, господ знае, че всички имаме недостатъци, а Алиша плати скъпо за своите.

Тя вдигна глава от ковчега и погледна към останалите опечалени. Сред тях бе Макс, вече доста съсухрен и покашлящ от студения вятър, отпуснат на ръката на втората си съпруга, за която се ожени десетина години след смъртта на Ани и която му роди две хубави момиченца. Макс успя да се вземе в ръце и когато дойдеше и неговото време, семейството му щеше да го споменава само с любов, а обществеността като гений. Сър Максимилиан Хърст! Кой би си помислил, че на някогашния Макс ще присъдят тази благородническа титла?, чудеше се Сара. До него беше Гай, пълно олицетворение на успелия бизнесмен, въпреки че зачервеното му лице бе резултат повече на бутилката с бренди, отколкото на вятър. Сега имаше вид на човек, от чиито плещи сякаш е паднал огромен товар. Независимо от личния му дълг към Лио де Виър, падането му от трона означаваше, че най-после старият негодник ще го остави на мира. Гай оставаше управителен директор, но никога вече нямаше да има възможност да се разполага по царски със съдбата на „Морс Бейли“. Сякаш това бе истинско облекчение за него. До Гай бяха синовете й Родерик и Майлс, съпругата на Родерик, Сюзън, и Шийла със съпруга си, Клайв. Шийла бе единствената жена сред присъстващите, която не бе облечена в черно. Като погледна пепитения й вълнен костюм с ботуши до коленете, Сара си помисли, че сигурно не е имала време да отиде по магазините и да си купи нещо по-подходящо. Но коя съм аз да й държа сметка? В живота има много по-важни неща от външния вид на човек.

Погледът на Сара се плъзна към останалите. Гуен, сестрата на Дейвид, може би най-елегантната от всички тук, с приятеля си, режисьор в телевизията. До тях бе Дейвид, а след него Кърсти. Сърцето на Сара се изпълни с умиление. О, Кърсти! Любимата ми внучка! И Дейвид, същият като прадядо си! Направо умирам, като го видя! Може би… Дали не искам прекалено много… Но защо един ден двамата да не…

Службата бе към края си. Сара погледна викария, който бе вдигнал ръце за благословия, и си помисли: Сега идва моят ред. Не след дълго ще се съберат тук, за да погребат и мен, и, честно казано, не се страхувам. Живях достатъчно — и то какъв живот! Не бих могла да съжалявам за нито един миг от него. Но още не съм готова да си отида. Миналата седмица, когато си мислех да оставя „МОРС БЕЙЛИ“ на съдбата, може да съм била. Но не и сега. Има още неща, които искам да свърша. Не, не, още не му е времето.

Службата свърши и опечалените започнаха да се разотиват.

— Бабо, добре ли си? — Беше Кърсти, притеснена, както винаги, за здравето на баба си.

Сара кимна.

— Да, Кърсти.

Тя застана до гроба. В ръката си държеше една-единствена бяла роза. Наведе се и я пусна върху капака на ковчега.

— Довиждане, Алиша. Може би на оня свят ще бъдем по-добри приятелки, отколкото бяхме на този — промълви на себе си тя. — И ако съм ти причинила болка, скъпа моя, сърдечно ти се извинявам. Но накрая застанахме една до друга, нали? Гилбърт би се гордял с нас.

— Бабо? — разтревожено прошепна Кърсти.

— Всичко е наред, миличка.

— Но…

— Аз ще заведа баба ти. — Ръката на Майлс я държеше здраво.

Сара го остави да я поведе през меката трева. На портала се обърна, погледна назад и видя Кърсти и Дейвид хванати за ръка. През устните й мина бегла усмивка и тя погледна към останалите гробове, добре поддържани и отрупани с цветя, където почиваха хора, които обичаше.

— Ти беше прав, Адам — тихо рече тя. — Беше прав. Ние наистина наследихме небето.