Джанет Танър
Да наследиш небето (46)

3.

От години Грейс ползваше почивка в понеделник следобед. Имаше навик да приготвя студена вечеря на Сара, така че да има нещо за ядене, когато се върне от работа. Обикновено й нарязваше вкусни колбаси, сирена и салата, но тази вечер Сара нямаше апетит и докато носеше подноса към дневната, се запита дали ще успее да изяде повече от една-две хапки.

Господи, тази история я потисна повече, отколкото каквото и да било през последните години. Мисълта, че компанията може да попадне в ръцете на Лио де Виър, направо я ужасяваше, а в същото време бе безсилна да направи каквото й да е, за да попречи на това. Тревогата бе заседнала в стомаха на Сара като оловна топка, а чувството за пълна безпомощност кипеше във вените й и не й даваше миг покой. Ненавиждаше чувството за безпомощност. На натурата й бе напълно непривично да стои със скръстени ръце и да гледа как животът си тече. Но в този случай нямаше нищо, абсолютно нищо, което можеше да направи, освен да чака и да се моли, че може би други ще успеят да отворят очите на Алиша за това, което ги чакаше, ако тя се остави на навика си и позволи на Гай да реши вместо нея.

Вчера изпита някаква надежда, съзря светлинка в края на тунела. Кърсти й се обади и каза, че е говорила с Дейвид и той обещал, че ще обсъди нещата с баба си. Сара не познаваше добре Дейвид, но Кърсти, на чието мнение държеше, се изказа много ласкаво за него. Когато го видя за последен път, като дойде да обиколи предприятието в Бристъл, преди да започне работа, тя остана потресена от приликата му с Гилбърт, поради което младежът моментално й допадна. Надяваше се, че той ще успее да направи това, в което тя се провали, и ще придума Алиша да изпълни задълженията си след толкова години. Тази мисъл я крепеше, но тъй като все още нямаше никакво развитие, започна да се съмнява в успеха на момчето. Още повече че днес Гай бе все така самоуверен, както обикновено, и това я караше да си мисли, че не се съмнява в позициите си.

Боже какъв неприятен човек!, помисли си тя. Кой знае как щеше да й се вгорчи живота, когато види триумфа в очите му при гласуването…

При тази мисъл и малкото апетит, който имаше, секна. Сара остави подноса на масичката до стола. Грейс сигурно щеше да я нахока на следващата сутрин, когато завари храната недокосната, но в момента тя бе най-малката й грижа.

Сара си наля чаша „Шабли“ и отпи, но дори и хубавото вино й горчеше.

Телефонът започна да звъни и съвсем изопна нервите на Сара. Кой ли може да е? Вероятно някой от синовете й, който е подочул нещо и иска да го обсъди с нея? Или пък Кърсти, която, притеснена за баба си, искаше да види как е? Тази мисъл я стопли. Кърсти бе истинско съкровище. Дори да загуби всичко, Кърсти щеше да й остане. Сара стана и отиде до телефона, накуцвайки леко с болния си крак.

— Сара Бейли на телефона.

— Сара? — Беше Алиша. Позна я веднага и ръката й се вкопчи в слушалката. Двете не си бяха разменили нито дума от срещата в Рулс и макар да знаеше, че Алиша е в Бристъл, не се бяха виждали. Въпреки че имаше нужда от нея като съюзник, Сара не бе в състояние да пренебрегне неприятните чувства, които този властен глас събуждаше винаги у нея.

— Алиша?

— Да, аз съм. Моля те, не затваряй, Сара. Първо искам да ти се извиня, че така внезапно станах и си тръгнах на последната ни среща.

Алиша да се извинява! Нещо нечувано! Естествено, не биваше да се забравя, че въпреки всичките си недостатъци, Алиша бе възпитана.

— Всичко е наред Алиша. С какво мога да ти бъда полезна?

Кратка пауза. След малко Алиша отвърна спокойно:

— Разбрах, че в сряда следобед ще има важно заседание. Не знам дали ще мога да присъствам лично, но бих искала да поговоря с теб преди него. Отседнала съм в хотел „Гранд Спа“ в Клифтън. Ще имаш ли възможност да ме посетиш там утре вечер?

Все същата си е!, помисли си Сара. Продължава да отправя поканите си като заповеди. Но на нея каза:

— В хотела ли имаш предвид?

— Да. Така ще е най-удобно според мен. Не разполагам с личен транспорт. — Алиша млъкна за една-две секунди и продължи: — Искам да те предупредя, че ще бъде нещо като малко събиране. Поканила съм Гай и Дейвид също.

Сара вдигна ръка, за да оправи косата си, и тези, които я познаваха, знаеха, че прави това, когато се чувства беззащитна. Какво ли е намислила?, запита се с тревога.

— Добре, Алиша — отвърна и добави: — Надявам се, че няма да имаш нищо против, ако взема Кърсти със себе си. Ако е свободна, естествено. Трябва да се съобразява със заетостта си в колежа.

— Нямам нищо против, разбира се — отвърна Алиша и в този момент Сара се почувства неловко. Сигурно вече е започнала да остарява, след като търсеше морална опора!

— В колко часа, Алиша? — попита тя.

— Към седем? Ще поръчам сандвичи, а може би ще успеем да приключим навреме за вечерята в ресторанта. Въпреки че съм сигурна, че на Гай нищо няма да му стане, ако изпусне вечерята си веднъж. Бизнес обядите и вечерите, на които постоянно ходи, съвсем са съсипали талията му.

Ами алкохолът и вината, които поглъща?, помисли си Сара.

— Добре. Алиша — каза тя. — До утре.

— До утре.

Това най-вероятно бе най-дружелюбното сбогуване между двете жени през целия им живот на омраза и неприязън. Когато остави слушалката, Сара установи, че ръцете й леко треперят. Едва тогава се запита защо Алиша ги кани по този тайнствен начин. Какво ли си е наумила?

И си отговори, че може да й е много тежко, но ще трябва да почака до следващата вечер, за да разбере.

 

 

Апартаментът на Алиша бе може би най-изисканият в „Гранд Спа“, с изглед към живописното дефиле на Ейвън и горите отвъд него. На човек му беше трудно да си представи, че се намира в центъра на голям и оживен град.

Сара пристигна точно в седем заедно с Кърсти.

— Разбира се, че ще дойда — отвърна момичето, когато баба й се обади по телефона.

— Сигурна ли си, че можеш да ми отделиш толкова време? — попита Сара с чувство за вина, но Кърсти, милата, избъбри нехайно, че това не й е проблем. Сега, благодарна на присъствието й, Сара я хвана под ръка, докато вървяха по застлания с килим коридор от асансьора и се радваше на младостта и силата, които сякаш се вливаха в кръвта й.

Какво ли е намислила, Кърсти? — чудеше се тя, а момичето се обърна и й се усмихна с искрящите си сини очи, които бяха досущ като нейните преди времето да отнеме от блясъка им.

— Съвсем скоро ще разберем, бабо.

— Да, права си.

Докато вдигаше ръка, за да почука на вратата, Сара чу гласове отвътре. Явно Гай и Дейвид бяха пристигнали преди тях.

Дейвид отвори вратата и Сара отново остана поразена от приликата му с Гилбърт. Естествено, младежът срещу нея бе със спортна риза с разкопчана яка и яркочервен пуловер — цвят, който всеки от поколението на Гилбърт би заклеймил като абсолютно неподходящ за представител на мъжкия пол.

— Влизайте! Добре дошли! — Гласът му бе непринуден, не така строг като този на Гилбърт, но излъчваше същата твърдост. Сара го хареса и въпреки притесненията си забеляза вълните, които минаха между него и внучката й. И Кърсти го харесва, помисли си тя с радост.

Алиша и Гай стояха до прозореца, от който се откриваше прекрасната гледка. Явно се бяха задълбочили в разговора си, защото Гай кимна начумерено на Сара и Кърсти, сякаш подразнен от намесата им. Но Алиша бе безупречна домакиня. Тя скочи да ги посрещне, а липсата на естествена топлина в поведението й бе напълно скрита зад безупречните й обноски.

— Сара, Кърсти, благодаря ви, че дойдохте! — Тя така разпери ръце, че за миг Сара се притесни, че дори ще ги разцелува, но Алиша не прекрачи тази бариера.

Изглеждаше прекрасно както винаги, както констатира Сара с известна завист, висока и изправена в семплата си вълнена рокля в коралов цвят и черния шал, елегантно метнат на раменете й. Но бе доста по-бледа, отколкото на последната им среща, кожата й бе като слонова кост със синкав оттенък, с леки тъмни кръгове под очите.

— Няма ли нещо за пиене в тази стая, мамо? — попита Гай доста грубо от мястото си до прозореца. — Поръчах да ни донесат бренди, но още го няма.

— Анулирах поръчката, Гай — любезно му отвърна Алиша. — Прекаляваш с пиенето. Освен това искам да си абсолютно трезвен, докато не чуеш това, което искам да ви кажа.

Гай изцъка с език, но не се опита да й противоречи. В някои отношения той все още се страхуваше от властната си майка.

— Ами да започваме тогава — нервно я подкани той. — Вече всички са тук и аз искам да знам за какво.

Сара усети тревожните нотки в гласа му. Може би това бе добър знак. Но тя се боеше да възлага прекалено големи надежди на това. И в този момент Алиша си оставаше пълна загадка.

— Добре. Заповядайте, седнете. — Това не бе толкова покана, колкото заповед. Всички я послушаха. Кърсти седна на малкото канапе до Сара, Дейвид се сви на фотьойла, а Гай седна на стол. Само Алиша остана права. Когато забеляза това, Дейвид стана и й предложи мястото си, но тя поклати глава.

— Благодаря ти, Дейвид, но предпочитам да стоя права. Така ми е по-лесно да говоря, а имам да ви кажа много неща. Мисля, че ще е наивно от моя страна да си въобразявам, че нито един от вас не се досеща защо ви помолих да дойдете тук. Естествено, това е свързано със сливането, както мисля, че го нарече ти, Гай, с „Де Виър мотърс“.

— Това ми е ясно, мамо, но не виждам защо продължаваш да се тревожиш за това — прекъсна я Гай с леко нервен глас. — От години си ме оставила да управлявам акциите ти. Не виждам какво по-различно намираш в тази ситуация.

— Гай, искам да те помоля да не ме прекъсваш, ако обичаш. Да, ти ръководиш делата ми и то доста задоволително, доколкото ми е известно, от много години. Но сега става дума за нещо друго.

— В какъв смисъл друго!

— Друго е, защото засяга основите на фирмата, която моят баща основа. — Тя погледна Сара и във виолетовите й очи проблесна пламъче. — Нашият баща — поправи се тя.

— Но въпреки това, мамо… Толкова съм мислил по тази сделка, че…

— Знам какво е твоето мнение по въпроса, Гай. Извиках ви тук, за да споделя и аз своето. Както правилно казваш, ти разполагаш с моя пакет акции от много време насам. Извиках ви тук тази вечер, за да ви съобщя, че този път смятам да дойда на събранието утре следобед и да гласувам лично.

В стаята настъпи пълна тишина. Изведнъж Гай скочи на крака.

— Защо ме унижаваш, мамо?

— Не, Гай, не те унижавам. Единствената причина, поради която ви събрах тук, бе да ви кажа в тесен кръг какво възнамерявам да направя.

— В тесен кръг ли? — Гай посочи ядосано останалите. — На това ли му викаш тесен кръг?

— Не мислиш ли, че все пак е доста по-тесен от борда на директорите? — стрелна го Алиша. Беше заобиколила стола и сега стискаше здраво облегалката му с пръсти, накичени с пръстени. — Поканих Сара, защото въпреки всичките ни разногласия, мисля, че тя има право да знае какво възнамерявам да сторя. Двете с нея сме единствените представители на основателите на „Морс Бейли“. — Тя се усмихна леко на Сара. — Кърсти дойде по молба на Сара и тъй като не виждах защо трябва да й отказвам, приех. Дейвид… Дейвид е тук поради една по-различна причина, с която ще ви запозная след малко. А ти, Гай, ти си тук, защото искам да ти кажа, че се погаври с доверието ми.

— Мамо! — Гай бе съвсем блед.

— Гай, ти много добре знаеш за враждата между мен и Лио де Виър. Не може да не си знаел, че никога няма да допусна той да придобие контрол над „Морс Бейли“. Когато отначало научих за това от Сара, честно да ти кажа, не можех да повярвам, че би си помислил да направиш подобно нещо. И й го казах. Но съм била на грешен път, нали?

— Мисля, че не си разбрала правилно, мамо. Нали ти обясних — това сливане впоследствие ще даде възможност на Дейвид да застане начело на „Де Виър мотърс“.

— Украсяваш нещата, Гай, за да постигнеш собствените си цели. Опитваш се да хвърлиш прах в очите ми.

Признай си, че нещата не стоят точно така. Аз се заех да проуча нещата лично и установих, че ти всъщност дължиш на Лио де Виър огромна сума пари. Не знам как си се забъркал в тази каша, но в резултат на това си бил готов да се продадеш на Де Виър, за да спасиш собствената си кожа. Хайде докажи, че не е така!

— Мамо…

— Гай, през изминалата седмица научих много неща, които бих предпочела никога да не знам. Но след като вече ги знам, трябва да те предупредя, че нямам намерение да стоя на една страна и да наблюдавам как жертваш „Морс Бейли“ заради единствения човек, който прекара живота си, напълно непочтен според мен, с единствената цел да ни докара до онова дередже, което според него заслужаваме. Затова утре ще гласувам лично и ще подкрепя Сара.

Гай бе почти морав от гняв.

— Мамо, ти въобще разбираш ли какво правиш? — изкрещя той. — Не си ли даваш сметка, че ако се дръпнем сега, ни чака фалит?

Алиша поклати глава. Цялата трепереше, лицето й бе смъртнобледо и тя бе впила ръцете си в облегалката на стола като удавник за сламка.

— Не, Гай, не е така. Дори да ми коства всяка стотинка, която имам, няма да допусна това да се случи. Не вярвам и Сара да го допусне. Дори да загубим цялото си лично богатство, ние няма да оставим нещата така. — Тя се обърна към Сара и махна театрално с ръка. — Сара? Заставаш ли зад мен?

Настъпи тишина и Сара се изправи на крака. Очите й блестяха. Кърсти вдигна ръка, не се разбра дали за да й помогне, или да я спре, но тя не й обърна внимание. Това бе нещо, което трябваше да направи. Искаше да го направи сама. Бавно, леко сковано, тя отиде до Алиша и пое протегнатата й ръка. За миг те се погледнаха, две жени, които цял живот враждуваха, обединени в този момент от единственото, на което държаха много повече, от каквито и да е караници и злини в миналото.

— Да, Алиша — отвърна Сара.

— Благодаря ти. — Алиша се усмихна леко и продължи със сериозен тон. — Знаех, че ще го направиш. Както виждаш, Гай, имаш възможност да се откажеш от намеренията си по възможно най-достоен начин. Със знанието, че съм дълбоко разочарована от теб. Надявах се, че ще си силен като мен. Но ти не си. Е, какво да се прави! Cˋest la vie!^[1] — Тя се засмя горчиво, но като че ли не й стигаше въздух. Потънали в собствените си мисли, те не забелязаха това. Алиша се опита да поеме дълбоко дъх. Тя постави свободната си ръка на гърлото, разхлаби шала, а Сара забеляза проблясъци на уплаха и болка във виолетовите й очи.

— Алиша! — извика тя. — Добре ли си?

Алиша не отговори. Тя въздъхна и се олюля на краката си.

— Бабо! — Дейвид скочи и се втурна да я хване. Тя продължаваше да стиска ръката на Сара и я повлече надолу със себе си. — Бабо! Господи, тя е зле!

Дейвид я грабна и я отнесе на дивана. Кърсти се сви в единия край, изплашена от ненадейния обрат. Момчето положи тялото на баба си на дивана и разкопча яката на роклята й.

— Дайте вода!

Кърсти хукна да му донесе, а Гай стоеше безпомощно отстрани като слон, който се чуди накъде да тръгне.

— Защо не донесоха проклетото бренди? — промърмори той. — Щеше да се оправи с проклетото бренди!

Дейвид сега бе по-спокоен.

— Извикай линейка, татко, по-бързо!

Алиша отвори очи. Погледът й бе премрежен и синкав, но когато забеляза, че Сара се навежда разтревожена над нея, тя изви устни в лека усмивка.

— Приятелки, Сара? — промълви тя задъхано. — Най-после приятелки?

— Недей да говориш, бабо — помоли я Дейвид, но Сара отново стисна ръката на жената, която бе мразила през по-голямата част от живота си.

— Приятелки, Алиша… И сестри.

Алиша кимна бавно, после очите й се затвориха, лицето й се изкриви в конвулсия, а синкавият оттенък на кожата й, който Сара бе забелязала по-рано, започна да става по-наситен.

— Бабо! — извика Дейвид, като че ли се опитваше да я съживи, викайки я по име. — Хайде, бе, татко, размърдай се!

— Вече е късно — рече му Сара. Гласът й бе спокоен и тих, но много тъжен. — Мисля, че си отиде.

Тя се обърна. Кърсти не бе на себе си, долепила ръце на устата си, с облещени от ужас очи.

 

 

— О, Кърсти, Кърсти, ако знаех, че ще дойде ден, когато ще роня сълзи за Алиша! — изхлипа Сара.

Всичко приключи и Кърсти, потисната от първата си среща със смъртта, я закара у тях. Сега седяха в дневната на Чутън Лий и се опитваха да се успокоят. Кърсти настояваше да остане при баба си, която подозираше, че момичето го прави по-скоро заради себе си, отколкото заради нея.

— Беше толкова страшно, бабо — рече тя и се обгърна с ръце, за да спре тремора, който пъплеше по цялото й тяло. — Както си стоеше в пълно самообладание… — Тя млъкна и замижа, сякаш искаше да изтрие от паметта си постоянно преследващия я спомен за припадъка на Алиша.

— Явно доста пресили нещата — рече Сара. Макар и потисната, тя не бе така уплашена като Кърсти. Беше живяла прекалено дълго, бе видяла прекалено много неща, за да бъде шокирана. — Горката Алиша! Сърцето й не издържа. Вероятно е имала някакъв проблем, за който самата не е подозирала, и напрежението от миналата седмица я е натоварило й е дошло в повече. — Тя тъжно поклати глава. — Сигурно е била потресена, когато е разбрала колко струва Гай и за обвързването му с Лио де Виър. Иска се много смелост, за да направиш това, което тя направи. Не че някога съм се съмнявала в куража й, разбира се. Това е едно от малкото добри качества, което според мен никога не й е липсвало. Но да разобличи собствения си син — още повече пред нас — а после да протегне маслинена клонка към мен…

— Права си, бабо, това бе наистина дръзко от нейна страна.

— И като си помислиш, че бе напразно!

Кърсти рязко я погледна.

— Какво искаш да кажеш?

— Какво, скъпа? Нима не виждаш, че играта е изгубена? Не забеляза ли погледа на Гай, когато разбра, че майка му е мъртва? Не бе тъжен. Не бе и шокиран. Почувства само облекчение. За миг в очите му дори проблесна неприятно пламъче на триумф, защото сигурно в този момент си е помислил, че в крайна сметка ще постигне целта си. Той спечели.

— Спечели ли?

— Спечели правото да прави каквото си иска с „Морс Бейли“. Алиша му каза, че смята да гласува против предложението за сливане и няма да му позволи този път да се разполага с правото й на глас. Но сега…

Кърсти гледаше все по-уплашено.

— Искаш да кажеш…

— Искам да кажа, че гласовете на Алиша отиват при Гай по право, Кърсти. Предполагам, че на него е завещала всичко, което притежава. В края на краищата той е единственият й син.

— О, не! — извика Кърсти ужасена. — Но това е кошмарно, бабо! И преди това бяхме затруднени, но сега… след като е ясно, че той ще ги използва, за да направи нещо, което е напълно в разрез с волята й… Боже, трябва да направим нещо! Не можем да оставим нещата така!

Сара поклати глава.

— Кърсти, Кърсти, какво можем да направим? — Тя хвана ръката на внучката си. — Боя се, скъпа, че този път ще трябва да се признаем за победени. Но аз реших едно. Не смятам да имам нищо общо с компанията, след като тя премине под контрола на Лио де Виър. Утре отивам в кабинета си, за да си събера нещата. Ще предам цялата си документация на чичовците ти. Да водят каквито си щат битки. Стига съм работила! Вече съм прекалено стара, за да се боря.

— Не говори така, бабо! — укори я Кърсти.

Сара стисна ръката й.

— Недей да гледаш толкова тъжно, миличка. И на мен не ми се искаше да свършва така, но какво да се прави. Както каза Алиша, cˋest la vie. Добре поне, че в самия край двете станахме приятелки и съюзници. А аз имах предостатъчна възможност да работя за „Морс Бейли“. Работата ми в компанията ме крепеше в живота. Но вече е време да се оттегля, ако не искам да свърша като Алиша. Не, това, което ще се случи на фирмата, не ме радва, но след като не мога да направя нищо, за да го предотвратя, ще се оттегля с достойнство и ще се отдам на спокойни старини…

— И какво точно ще правиш, бабо?

— И аз не знам — сви рамене Сара. — Все ще измисля нещо.