Джанет Танър
Да наследиш небето (41)

5.

Въпреки събралото се множество, в библиотеката на „Чутън Лий хаус“ цареше пълна тишина, защото всички бяха съкрушени от удара на съдбата. Беше ужасно, че опитът за поставяне на рекорд завърши трагично, преди да е започнал, но още по-ужасно бе, че всички станаха свидетели на това.

Защо стана така? Никой не можеше да каже с пълна точност, защото кондорът бе напълно унищожен от експлозията и последвалия пожар. Останките бяха прекалено малко, за да дадат някакъв отговор. Единственото, което знаеха, бе, че Ерик сигурно се е натъкнал на някакъв проблем и бе тръгнал да се връща, а повредата трябва да е била толкова сериозна, че той не успя да се добере до пистата.

Макс напразно се опитваше да пресее всеки детайл. Сякаш Ерик бе отнесъл тайната за причината за катастрофата в гроба.

— Трябва да е имало нещо, което го е накарало да се върне — казваше Макс.

— Не е задължително. Може да се е почувствал зле — предположи Адам, като се опитваше да облекчи поне малко товара за вината, който приятелят му бе готов да поеме, но и двамата дълбоко в себе си знаеха, че това е малко вероятно. Ерик беше в отлично състояние на излитане. Той бе млад и здрав мъж. Оставаше вероятността Гилбърт да се е почувствал зле и при завръщането Ерик да е бил разконцентриран и да не е успял да прецени добре височината. Това изглеждаше още по-малко вероятно. Ерик бе добър и опитен пилот, който по време на войната бе летял безопасно, притиснат от по-големи тревоги.

Загадката оставаше неразгадана, а с нея и ужасът от случилото се. Ерик и Гилбърт загинаха сред руините на кондора пред очите им. Сега, докато се събираха за отварянето на завещанието на Гилбърт, всеки изглеждаше поразен по различен начин от случилото се.

Сара пристигна първа, бледа и затворена в себе си, с изпит поглед иззад черната воалетка. Макс, в чието око постоянно потрепваше някакъв тик, я придружаваше. Беше отказал на поканата да дойде под предлог, че завещанието не е негова работа, но Пърси Дън, адвокатът на семейство Морс, настояваше да се изпълни волята на Гилбърт и той да присъства. Макс седна до Сара и през цялото време придърпваше със здравата си ръка маншета на болната. След малко в библиотеката влязоха Алиша, Джеймс и Адам. Алиша вървеше гордо изправена, а бледото й лице изпъкваше още по-силно на фона на чисто черната рокля, с която бе облечена. Джеймс вървеше зад нея с безпомощен и объркан вид, а Адам бе най-отзад. Лицето му бе сериозно, той потърси Сара с поглед, а когато тя отмести очи от неговите, изражението му съвсем се обтегна и прикри чувствата му в този момент. Най-накрая дойдоха Бланш с бастун в ръка и Лио. Тревогите от последните дни бяха състарили Бланш, но в походката й все още личеше гордата осанка и отказа да се покаже съкрушена от поредния удар на съдбата. Лио я заведе до стола й и седна до нея. Сара остана изненадана от вида му. Да, и той като останалите беше блед. Но в погледа му проблясваше нещо подобно на прикрита радост. Очите му се стрелкаха из цялата стая. Когато срещна погледа на Сара, той бързо ги отмести, но тя успя да долови в тях триумфални оттенъци.

Може би знаеше за завещанието нещо, което не бе известно на останалите? В края на краищата той бе единственият жив наследник от мъжки пол, с изключение на Джеймс и Адам, разбира се. Но Джеймс ни най-малко не се интересуваше от бизнеса на баща си. Беше изцяло погълнат от картините и поезията, а Адам бе по-скоро човек на действието, отколкото бизнесмен. Гилбърт знаеше това, както знаеше и дълбочината на амбициите на Лио. Дали е възможно да е решил да постави бизнеса над родствените връзки и да посочи Лио като свой наследник! Ако е така, трябва просто да го приемем, помисли си Сара, защото вярата й в правилните преценки на Гилбърт бе непоклатима. Въпреки това тя продължаваше да се надява, че предприятието, към което бе така привързана, не е на път да попадне в ръцете на Лио.

Когато всички заеха местата си, Пърси Дън вдигна глава от книжата и ги погледна, всеки поотделно. Лицето му бе сериозно, той облиза пълните си устни и намести пенснето на гърбавия си нос. Тази дейност му доставяше най-голямо удоволствие. Възприемаше подобно събитие като малка театрална продукция, в която изпълняваше главната роля.

Изкашля се, с което прикани всички да го погледнат.

— Всички ли са тук? — Винаги започваше с тази реплика. Така я бе отработил, че всеки път я произнасяше с подобаващ авторитет. — Да? Добре. Тогава ще започна.

Завещанието бе в дебела папка върху купчината книжа. С нов театрален жест адвокатът развърза розовата панделка, с която бе опакован документът, и започна да чете:

— Това е последната воля на мен, Гилбърт Уилям Джеймс Морс…

— Един момент! — Гласът на Бланш, немощен, но заповеден, го прекъсна. Той вдигна очи обиден, но пълен с уважение към клиентката си. — Трябва ли да ни занимавате с юридическите клишета, господин Дън? — попита тя.

Пърси Дън свали пенснето.

— Такава е практиката, госпожо Морс. От уважение към починалите…

— Знаете ли, не ме интересува каква е практиката. Смятам, че в тази скръбна ситуация грижата за живите трябва да има превес над уважението към починалите. Сигурна съм, че можете с няколко прости думи да ни изложите съдържанието на завещанието на съпруга ми.

Пърси Дън бе шокиран, но погледът на Бланш направо го пронизваше, тънката й ръка, здраво впита в бастуна, показваше желязната й воля. Тя продължи да го гледа, без да мига и накрая той кимна.

— Добре. Щом така искате.

— Да, така искаме. Аз лично мисля така и съм убедена, че останалите членове на семейството са съгласни с мен.

Той наклони глава, лишен от възможността да изрецитира с напевен глас тайнствената литургия от вековни изрази, които така обичаше.

— Щом настоявате. Последната воля на господин Морс е следната. — Той постави отново пенснето на носа си и започна да разгръща страниците. — Първо даренията. Всеки от слугите на работа в семейството по време на смъртта на господин Морс получава по сто лири. Госпожица Хейзъл Роу, секретарката му, получава сумата от петдесет лири. На Максимилиан Хърст господин Морс завещава сумата от хиляда лири, както и същата сума на зет си, господин Адам Бейли. Синът му, Джеймс Морс, получава акциите на господин Морс от няколко фирми, с изключение на „Морс моторс“ и „Морс Бейли интернешънъл“. На съпругата си, госпожа Бланш Морс, той завещава сумата от десет хиляди лири. Тя също става собственик на „Чутън Лий хаус“.

Лек звук излезе от устата на Алиша, но тя бързо се овладя и се престори, че кашля. Сара я съжали. „Чутън Лий хаус“ бе домът на Алиша. Едва ли щеше да се съгласи да остане там — при това положение. Но тя бе прекалено горда, за да реагира на това на обществено място.

— Остава подялбата на останалата част от имуществото и акциите — продължи адвокатът. — Първо имуществото. След приспадането на всички дарения имуществото на господин Морс трябва да бъде разделено на три равни части, което означава, че то ще се подели еднакво от трима души. Те са синът и дъщеря му — господин Джеймс Морс и госпожа Алиша Бейли, и госпожа Сара Гардинър.

Из стаята се понесе шепот и Сара усети как се изчервява. Очакваше, че ще бъде спомената в завещанието на Гилбърт, въпреки че не искаше нищо. Предпочиташе той да е жив, отколкото да се сдобива, с каквото и да е богатство. Но една трета от имуществото му — наравно с Алиша и Джеймс!

Гласът на Бланш се извиси над шепота.

— Сигурен ли сте, че няма някаква грешка, господин Дън? Помолих ви да перифразирате, но ми е трудно да повярвам, че…

— Какво странно има? — прекъсна я Джеймс. — Сара отрасна с нас. Защо татко да не й остави колкото на нас? След като Лорънс и Хю ги няма…

— Лесно ти е да говориш, Джеймс — скастри го Алиша. — Татко добре се е погрижил за теб.

— Повярвайте ми, няма грешка — намеси се Пърси Дън. — Що се отнася до някои по-големи придобивки за господин Джеймс, предполагам, че ще разберете причината господин Морс да постъпи така, ако ме оставите да продължа.

— Да, слушаме ви! — нареди Бланш с още по-властен тон и Сара се почувства неудобно. Цял живот я бяха мразили, но сега като че ли имаха действителна причина за това.

— Сега идва ред на разпределението на акциите на двете компании — „Морс моторс“ и „Морс Бейли интернешънъл“ — поде Пърси Дън, когато се убеди, че отново е успял да привлече вниманието им. — Както знаете, господин Морс държеше сто процента от акциите във всяко от тях. Той ги разпредели по начин, който според него бе в най-голям интерес на фирмите. Преди да кажа имената на наследниците им, нека спомена, че Джеймс не е сред тях. Затова той бе предвиден в предната част от завещанието. Господин Морс знаеше, че той няма интереси в компаниите и затова предпочете да остави акциите на тези, които имат такива. Обаче баща ти ме помоли да ти обясня, Джеймс, че това в никакъв случай не означава, че те подценява. По-скоро имаше желание да се съобрази с твоите интереси и с тези на компаниите.

— Да, разбира се, и той е бил доста щедър към мен — измърмори Джеймс. Имаше време, когато той бе напълно убеден, че баща му ще го отреже от наследство, но Гилбърт бе помислил за него добре и с известна доза разбиране. Това го караше да се чувства по-близък с баща си, отколкото приживе.

— Значи. Акциите ще бъдат поделени, както следва — имайте предвид, че разпределението се отнася еднакво и за двете компании — продължи адвокатът, като ги изгледа над пенснето си. — По десет процента получават господин Адам Бейли и господин Максимилиан Хърст. Двадесет процента за вдовицата, госпожа Бланш Морс. Останалите шестдесет процента ще бъдат поделени по равно от госпожа Алиша Бейли и госпожа Сара Гардинър.

Всички мълчаха като онемели. След малко Лио попита остро:

— Ами аз?

— Съжалявам, господин Де Виър, но вашето име не се споменава в завещанието.

— Не се споменава? След всичко, което направих?

— Съжалявам.

Лио скочи на крака. Лицето му се наля с кръв и изкриви в грозна гримаса.

— Не мога да повярвам! Аз съм му доведен син и не съм споменат, а тя, тя… — той размаха обвиняващо пръст към Сара. — Тя получава колкото Алиша! Господи, не мога да повярвам!

— Седни, Лио! — очите на Бланш хвърляха опасни искри иззад диплите на сухата й като пергамент кожа.

— Не се излагай!

— Да не се излагам, значи! — извика Лио. — А той може да го прави, той и тая… пачавра! Как успя да го омотаеш в мрежите си, Сара? Какво сте правили, а?

— Дръж си езика, Лио! — заповяда Бланш.

— Няма! Това е безсрамие! — Обзет от безумна ярост, той едва намираше думи.

Адам стана.

— Или сядай и млъквай, или ще те изхвърля.

— Ти пък кой си, че ще ми казваш какво да правя? — кресна Лио. — Двамата сте от един дол дренки — все се домогвахте до стареца. Селяндури със селяндури! — Той се втурна към Адам, размахвайки юмруци. Адам пресече удара с лекота, сграбчи Лио за ръката и го блъсна на мястото му.

Лио остана така за няколко минути, но отново го обзе бяс и той скочи.

— Проклети да сте! Всички да сте проклети! За кои, по дяволите, се смятате вие, семейство Морс?

— Лио, предупредих те… — тихо, но твърдо рече Адам.

— Добре, бе, добре. Няма да ти се наложи да изпълняваш заканата си. Тръгвам си. Но ще съжалявате, всички до един. — Той хукна като сляп към вратата, събори един стол по пътя, а на прага се обърна и ги погледна. Продължаваше да гледа като обезумял, но когато отвори уста, гласът му бе тих и леден. — След някой друг ден вашите проклети компании ще ми паднат в ръчичките. И тогава не чакайте милост от мен. Отношението ми към вас ще бъде също толкова презрително, колкото вашето към мен, обещавам ви!

Вратата се затръшна след него и той повече не се върна.

— Какъв позор! — прекъсна Алиша тишината. — Бланш, мисля, че си можела да го научиш на малко повече самообладание. Горката Емили! — Лицето й бе бледо, но тя бе спокойна, както винаги, и Сара можеше само да гадае какви чувства бушуват зад каменното й лице.

Бланш стана, като се подпираше на бастуна си.

— Господин Дън, искам да ви се извиня от името на сина си. Поведението му бе под всякаква критика. А сега, ако ме извините, бих искала да се оттегля в стаята си.

Джеймс й се притече на помощ, но тя го отблъсна.

— Благодаря ти, Джеймс, но все още имам сили да се оправям сама.

Тя събра всички сили, за да се изправи, и с мъка се отправи към вратата. Макар и неохотно, Сара й се възхити. Не харесваше Бланш, но без съмнение старата дама притежаваше светски обноски. Жалко, че на сина й липсваше елементарно възпитание! Сара все още трепереше от ругатните му, все още бе потресена от завещанието на Гилбърт. Засега не можеше напълно да го осъзнае. Единственото, което разбираше, бе, че сега двете с Алиша са основните акционери в двете компании с всички последствия от това. Невероятно. Абсолютно невероятно. Но защо го бе направил? Защо?

Алиша стана и отиде при адвоката.

— Искате ли чаша чай, господин Дън?

Сара едва не се изсмя на глас. Чай! Ако бе потресен като нея, чаша уиски щеше да му се отрази много по-добре!

— Сара? — попита я Алиша с леден, но любезен глас.

— Не, благодаря.

— Не ми отказвай. Вземи също да хапнеш нещо. Имаш много изтощен вид напоследък. — Тя направи кратка пауза. — Знаеш ли, току-що ми мина една мисъл през главата. Ако не беше припаднала онази сутрин, сега нямаше да сме тук и да четем завещанието на татко. Защото ти, а не той щеше да загинеш. Не е ли така?

Сара отново съзря голата омраза в очите й.

— Алиша, нима си мислиш, че това не ми е минавало през ума? — разпалено попита тя. — Нима мислиш, че не си го повтарям всеки ден? А сега ви моля да ме извините…

Стана и излезе от библиотеката, малка и самотна фигура, която вървеше с гордо изправена глава въпреки допълнителния товар, с който този следобед я обремени.

 

 

— Какво означава това, Адам? Защо го е направил?

Адам я закара до тях. Сега, в малката й дневна, тя крачеше напред-назад между прозореца и масата и разсеяно нареждаше розите, които бе набрала тази сутрин, за да освежи къщата, защото въпреки че пердетата вече не бяха дръпнати в знак на траур, сивата атмосфера оставаше.

— Аз съм му благодарна, разбира се — продължи тя замислено. — Ерик не ми остави нищо на практика и аз щях да разбера някакво скромно завещание. Но да ми остави една трета от имуществото си и толкова власт в компаниите… това не го разбирам.

— Мисля, че Гилбърт винаги е бил съвсем наясно с това, което върши — рече Адам. Чувстваше се малко неудобно с огромния си ръст в тази миниатюрна стаичка. — Знаеше, че най-добрите интереси на „Морс Бейли“ са ти присърце, държеше на мнението ти.

— Може и да е така, но да ме поставя наравно с Алиша, собствената му дъщеря…

— Мисля, че трябва да ти кажа нещо — рече Адам. Гласът му стана много сериозен, тя спря да върви напред-назад и го погледна. — Гилбърт е имал съвсем основателна причина да гледа на теб като на член от семейството.

— Защото ме отгледа ли?

— Нещо повече. Питала ли си се защо Гилбърт се е погрижил за теб, защо те е образовал и защо толкова много се вълнуваше какво ще стане с теб?

— Защото аз го помолих да ми помогне и той ме е съжалил, предполагам.

— Може. Но това е само част от причината. — Той млъкна и я погледна право в очите. — Помислих си, че ще се досетиш, Сара, но виждам, че не можеш. Причината е много проста. Гилбърт е твоят баща.

Миризмата на рози в стаята започна да я души. Тя стоеше, гледаше го и не можеше да повярва. Гилбърт — неин баща? Имаше чувството, че някъде дълбоко в себе си винаги го е знаела, но го е отхвърляла като невъзможно. Тя го обичаше, знаеше, че и той я обича, връзката между тях бе толкова силна, че би било лудост да го отрича. Сега всичко си идваше на мястото и в тишината тя сякаш дочу гласа на майка си, изтерзан от болестта, която се опитваше да събере всичките напускащи я сили, за да изрече последните си думи: Кажи на господин Морс! Чуваш ли ме? Кажи на господин Морс!.

Ето каква била причината! И тя никога не се бе досетила, дори когато порасна достатъчно, за да се запита кой точно е баща й. Защото майка й бе най-обикновена шивачка, макар и много красива, а господин Морс — господарят на имението.

— Откъде знаеш? — попита тя.

— Гилбърт ми каза. Мисля, че имаше нужда да го сподели с някого. Чудеше се дали да не ти го каже, но не знаеше как ще го възприемеш.

— Някой друг знае ли?

— Не, доколкото знам, макар че понякога се чудя дали Бланш не се е досетила. Сега, когато знаеш, ти ще прецениш дали да пазиш тайната му. Възможно е семейството да се опита да ти попречи. Ако го сторят, поне ще имаш това оръжие в ръцете си.

— Да. Благодаря ти.

— Няма да ти е лесно — продължи той. — Нямам предвид само наследството. Имам чувството, че компанията е във финансова криза. Не „Морс моторс“, тя е със солидна основа. Но другояче стоят нещата със самолетната фирма. Много подобни компании вече фалираха. Затова южноафриканският клон може да се окаже много важен. Да не говорим за пасажерската линия, която планирахме. Сега, след като Гилбърт вече го няма, мисля, че е задължително да свикаме едно събрание съвсем скоро с финансовите ни съветници и да решим какво ще правим тепърва.

Тя кимна. Струпа й се прекалено много за един ден. Имаше чувството, че е затънала до гуша.

— Което ми напомня за следващия проблем, който трябва да решим — каза той. — Какво ще правим.

Сърцето й подскочи.

— Искаш да кажеш…

— Говоря за нас двамата. — От катастрофата насам за пръв път говореше за това. Уважи желанието й да изчака от уважение към Ерик. Но Адам не бе търпелив човек по природа. — Мисля, че каквото и да правим, няма да ни е леко. Притежаваме контрол над „Морс Бейли“. Не можем да се покрием в Южна Африка и да оставим бизнеса да загине. Мисля, че клонът там трябва да бъде открит все пак, но начело на него няма да застана нито аз, още по-малко ти. Трябва да останем тук и да се борим да изправим фирмата на крака. Мисля, че това е най-малкото, което дължим на Гилбърт.

Тя кимна. Беше напълно съгласна с него. Да отиде с Адам в Южна Африка, както смяташе да направи, когато мине известно време, бе само една хубава мечта на този етап. Фирмата имаше нужда от него и, както тя предполагаше, от нея. Въпреки топлината тя потрепери, като си помисли за тежестта на задачата пред тях, която след разкритията на Адам й се струваше още по-важна и рискована предвид враждебността, с която щяха да се сблъскат.

Почукване на вратата прекъсна мислите й. Тя въздъхна с досада. Кой е намерил да идва точно сега! Но въпреки това тя отиде да отвори.

— Госпожо Гардинър, извинете, че ви безпокоя, но може ли да поговорим? — Беше Пери, механикът, който бе уволнен, след като тренировъчният й самолет се разби. Стоеше на прага, набръчканото му лице гледаше тревожно и мачкаше каскета си с ръце.

— Да, Пери, какво има?

— Ами, такова, малко ми е неудобно… — Той се огледа, сякаш се боеше, че може някой да го чуе.

— Добре, Пери. Влез. Имай предвид обаче, че у нас е господин Бейли.

— А, така ли? — Той се поколеба, но после влезе. — Ами, може би няма да е зле и той да чуе. То е важно и за него, а и господин Адам винаги е бил много добър с нас…

Тя го въведе в дневната. Адам, който бе дочул разговора им, го гледаше въпросително.

— Здрасти, Пери. Какво те води насам?

— Сега ще ви кажа. — Пери пристъпваше от крак на крак, изглеждаше притеснен. — Помните ли перката, дето падна, докато карахте тренировъчния самолет? Обзалагам се, че мога да кажа нещо по този въпрос.

— Браво! Радвам се, че си решил да си признаеш истината — лаконично рече Адам.

— Аз нямам нищо общо с това — наежи се старецът. — Убеден съм, че болтчетата са били развинтени нарочно.

— Хайде! Кой ще направи такова нещо?

— Малко е странно, наистина. Но вземете и тази гадна катастрофа, която затри шефа и господин Ерик. Говорихме за това с момчетата, продължаваме да се срещаме с тях в кръчмата и един от тях спомена, че видял младия Лио де Виър в хамбара в нощта, преди да се случи. Нещо човъркал, съвсем сам, и започнал да се държи много странно, когато разбрал, че са го видели. Изнизал се яко дим, зачервен като пуяк.

— Да не би да искаш да кажеш, че той е направил нещо на кондора? — стресна се Адам.

Пери се изчерви.

— Така изглежда. Знам, че само по себе си това не означава кой знае какво. Освен това един господ знае защо ще го прави. Интересното обаче е, че и аз го хванах в хамбара вечерта преди вашата катастрофа. Тогава не му обърнах много внимание, но сега, като си направих една проста сметка, си казах: Опа! Тук мирише на гнило! Затова си помислих, че трябва да ви предупредя, преди да е решил да убие още някого.

— Пери, нали си даваш сметка, че това е много сериозно обвинение? — попита Адам.

— Е как! Не мога да се кълна в съда и пред съдиите, но въпреки това…

— Благодаря ти, Пери. — Гласът на Адам бе равнодушен. — Благодаря ти, че ни каза.

— Аз ще те изпратя, Пери — каза Сара.

Когато се върна в дневната, Адам бе станал и крачеше из стаята.

— Какво ще кажеш за това? После върви, че вярвай, че жените били клюкарки! — рече тя.

— Убедена ли си, че е клюка? — попита я той.

— Какво друго! А може и да е закъснял опит да се оправдае. Знаеш, че не обичам Лио, но не вярвам нарочно да се опита да убие някого.

— Не някого, а теб — мрачно рече Адам и тя с изненада установи, че й говори съвсем сериозно.

— Лио, да се опитва да ме убие? О, Адам, не говори глупости!

— Помисли си малко, Сара. — Адам извади цигара и я запали. — Той е знаел кога се качваш на тренировъчния самолет, знаеше и че ще пътуваш като пасажер на кондора. И както Пери правилно отбеляза, не виждам каква може да е била причината да човърка нещо в хангара и в двата случая.

— Да приемем, че си прав. Но защо, по дяволите, ще иска да ме убие?

— Ти бе заплаха за него и той си даваше сметка за това. Сара, теб те нямаше на заседанието на борда, когато обсъждахме новата пасажерска линия. Лио бе бесен, особено когато разбра, че ти ще застанеш начело на фирмата. Мисля, че той разбираше, че си протеже на Гилбърт, и ревнуваше.

— Не може да не е знаел, че подобно нещо е в състояние да унищожи компанията? Все ще е разбирал, че в тази криза нещо от този род може да подкопае доверието.

— Съмнявам се, че си е давал сметка за истинските размери на кризата. Гилбърт ги пазеше в тайна. Това се разбра едва след смъртта му. Омразата може да бъде силно оръжие, а Лио винаги ми е изглеждал доста безмилостен.

Сара замълча и се сети за онзи далечен ден, в който той подплаши конете единствено от отмъстителност. Да, Лио бе безмилостен. Но би ли се принизил чак толкова, за да извърши такова ужасно нещо?

— Трябва да отида и да поговоря с Макс — каза Адам. — Съмнявам се, че нещо може да бъде доказано, но все пак… Ще се оправиш ли сама?

Тя кимна.

— Заключи вратата — предупреди я той. — Сега сигурно те мрази повече от всякога.

— Адам…

— Трябва да тръгвам вече. — Както обикновено, той нямаше проблем да превключва от личното на безличното с едно щракване. — Ще се видим утре.

Целуна я бързо и тръгна.

 

 

Сара застана за малко на прозореца и погледна към спускащия се мрак. След кошмарите, които преживя през деня, сега се чувстваше по-спокойна, защото взе решения по два основни въпроса.

Първо реши, че не може да задържи акциите, които Гилбърт й бе завещал в компаниите. Не бе направила нищо, за да ги заслужи, а случайното й родство с Гилбърт не бе достатъчно основание да разполага с равен дял на този на Алиша. Беше много мило, че Гилбърт й ги остави. Той нито веднъж не усети омразата, която съществуваше между двете, и едва ли някога си бе представял какви главоболия може да създаде подобна постановка. Сега компанията трябваше да е силна, ако искаше да оцелее, а не да бъде разкъсвана отвътре. Според нея най-добре щеше да е да предостави акциите си на Адам. Той щеше най-добре да прецени какво да прави с тях. На другата сутрин ще се срещне с адвокат и ще ги прехвърли на негово име.

Това щеше да успокои конфликтите в една област, но оставаше друга — връзката й с Адам. Сара помнеше всяка дума от разговора им и се тревожеше. Може би ако бяха тръгнали за Южна Африка, щеше да е по-лесно. Но сега за това въобще не можеше и да става дума. Трябваше да са тук, в бойна готовност. А ако се разведе с Алиша, как ще продължи да работи рамо до рамо с нея? Лошите чувства ще им попречат да постигнат необходимото съгласие. Още по-лошо — скандалът около развода може би щеше да накърни компанията още повече.

Най-накрая Сара взе решение. Имаше нужда да помисли, да асимилира различните аспекти на ситуацията. И Адам имаше нужда от същото. Ще замине някъде за известно време. А може да реши никога повече да не се връща.

Така тя седна и написа писмо на Адам, в което описа плановете си, въпреки че не спомена къде смята да отседне, защото и тя самата още не знаеше. Пусна писмото в пощенската кутия на отсрещната къща, стегна куфара си и преди да излезе, се поспря на прозореца, за да погледне още веднъж познатата природна гледка. Чудеше се дали пак някой път ще застане зад този прозорец. Но тъй като не желаеше да се отдава на меланхолични мисли, слезе, смени водата във вазите с рози и постави една до снимката на Ерик. После взе куфара и палтото си, излезе и заключи вратата.

Колата й бе заредена с достатъчно бензин. Сара хвърли куфара на задната седалка, запали мотора и влезе.

На излизане от Чутън Лий се спускаше мрак.