Джанет Танър
Да наследиш небето (20)

8.

В малкото таванско помещение на квартирата му, което бе превърнал в чертожна зала, Адам Бейли остави настрана молива си поне за десети път тази вечер, отпи голяма глътка от изстиналото кафе на масата пред него и прокара ръка през гъстата си руса коса с разсеян поглед.

По дяволите! Не можеше и не можеше да се съсредоточи върху работата си тази вечер, както и предната, и по-предната, в интерес на истината. Независимо от постоянните опити да събере мислите си, те все се рееха и всеки път, когато погледнеше към прецизните изчисления върху листа хартия пред себе си, сякаш не виждаше нищо друго, освен кичури гъста кестенява коса и чифт блестящи сини очи. Без съмнение Сара Томас бе влязла под кожата му, но колкото и да се опитваше, не можеше да си обясни защо.

Естествено, тя бе много хубаво момиче, но не бе първата, която пресичаше пътя му, и в интерес на истината едва ли бе най-хубавата. Двадесет и четири годишният Адам, привлекателен красавец, си бе имал работа с къде-къде по-големи красавици. Беше смела. Достатъчно бе да погледнеш вирнатата й брадичка и тънките й, изписани устни. Нямаше нужда да е чувал за парашутистките й подвизи, въпреки че повечето й връстнички биха припаднали от страх само при мисълта за тях. Освен това притежаваше достойнство, решителност и сякаш кристалночиста честност, която струеше от красивите й сини очи. Но той не можеше да разбере защо тези качества, макар и привлекателни, го отвличаха от манията, на която се бе посветил, откакто се помнеше.

Адам въздъхна, запали цигара и отиде да сложи чайника на газовия котлон. Не можеше да си позволи да губи ценно време по този начин, особено сега, когато бяха толкова близо до усъвършенстването на проекта за собствения си самолет. Въпреки това, ето че седеше и не можеше да свърши работа за пет пари, защото мислеше за някакво си момиче, което дори не му бе дало никакъв нишан, за да покаже, че е готово да отвърне на чувствата му.

С ирония Адам помисли, че най-вероятно това я правеше още по-привлекателна. В досегашния му опит момичетата, от барманката до закачливата и симпатична дъщеря на началника му, щяха да си счупят краката, за да привлекат вниманието му и го ухажваха с охота, която бе започнал да приема за естествена. Но въпреки че му бе приятно с тях, нито една не докосваше сърцето му, а още по-малко успяваше да го развълнува толкова, че да го откъсне от проекта, който бе голямата и пламенна страст на живота му.

Забрави я!, сърдито си каза Адам. Сгодена е за друг и явно ни най-малко не се интересува от теб.

Но не можеше да я забрави. Откакто я срещна, нямаше миг, в който да не я вижда пред очите си. Тя постоянно се изправяше между него и всяка по-сериозна мисъл. Дори когато спеше, имаше чувството, че нахлува в сънищата му.

Шумът на стъпки по голите дървени стъпала извади Адам от унеса. Той се обърна от чайника, който вече къкреше весело, към вратата, която се отвори и иззад нея се подаде Максимилиан Хърст.

— Страхотни новини, Адам! Не работиш ли? Ей сега ще започнеш, и то по-бързо отпреди, като чуеш това, което ще ти кажа!

— Макс! — Въпреки че бе посърнал, Адам се засмя на приповдигнатото настроение на приятеля си. — Какво ти става!

— Сега ще разбереш. — Макс тръгна из стаята с пъргава походка. Беше нисък и набит младеж. Не бе красив, но приятен, подвижен и общителен, с голяма засмяна уста.

Макар да бяха различни като деня и нощта, двамата с Адам се сприятелиха в момента, в който се запознаха като стажанти в проектантския отдел на инженерната фирма. Един ден, докато разговаряха, установиха, че и двамата еднакво се захласват по първите стъпки на авиацията, и не след дълго решиха да обединят усилия в изработката на собствен проект. Когато Адам разбра, че Макс едва издържа в долнопробната квартира, която бе наел от проклета старица, успя да придума симпатичната си и непринудена хазайка да даде стая и на Макс, а съседството само укрепи дружбата им. Сега вече можеха да си говорят, да обсъждат и мечтаят до късно през нощта, защото само едно стълбище делеше леглата им.

Когато идеята им се избистри, госпожа Хикс, хазайката, бе принудена да им отстъпи тавана за чертожна зала, въпреки че Адам подозираше, съвсем основателно, че тя едва ли взема заниманието им насериозно. Дори когато наеха малкото помещение на гарата и започнаха строителството на самолета, жената продължи да се отнася към тях с добронамерен хумор и усмивка, в които личеше надеждата й, че рано или късно, когато осъзнаят колко сериозен е животът, ще спрат да витаят из облаците и ще слязат на земята като всички нормални мъже.

— Съвсем скоро ще построим самолет, който ще полети — каза й веднъж Адам. — И когато това стане, ти ще си първия ни пасажер.

Но госпожа Хикс само вдигна ръце ужасена.

— Не ми говорете глупости! Моите крака са стъпили здраво на земята. Не се съмнявам, че и вашите ще стъпят, господин Адам!

Скептицизмът й не ги притесняваше. Понякога дори се смееха колко ли ще се изненада госпожа Хикс, когато един ден, ще не ще, ще трябва да влезе в двайсетия век, в който ще я посрещнат всички плодове на човешкия прогрес.

— Е, какъв е поводът за вълнението ти? — попита Адам, след като Макс затвори вратата.

— Ври ли чайникът? — След като бе раздразнил апетита на Адам, Макс реши да се наслади на триумфа си. — Направи ми един чай, приятелю, и тогава ще ти кажа.

— Направи си сам, мързеливецо — отвърна Адам. — Докато се развяваш, аз стоя тук и работя.

— Не съм съгласен — сериозно отвърна Макс. — Досега съм се бъхтил да подсигуря бъдещето ни. Хайде, ще ми направиш ли чай, или да си тръгвам? — Той отиде до плюшения люлеещ се стол, отпусна се в него и смигна окуражително на Адам.

— Добре де, добре, ще ти направя проклетия чай — съгласи се Адам. — Той изхвърли старата запарка от чайника, сипа пресен и го заля с вряла вода. Когато чаят бе готов, Адам го подаде на Макс и седна на стола срещу него. — Хайде, казвай сега каква новина носиш! Целият съм слух.

Макс отпи от горещата напитка и избърса уста в голяма носна кърпа на червени капки.

— Какво ще кажеш, ако ти съобщя, че неволята ни свърши? Че можем да си пуснем предизвестие във фирмата и да отидем в Бристъл, за да се посветим изцяло на проекта си?

— Ще кажа, че съвсем си се побъркал.

— И ще сгрешиш — кимна Макс. — Знаеш ли откъде се връщам, Адам?

— Не. Беше много потаен на излизане.

— Защото не исках да подклаждам надеждите ти, в случай че нещата не станат точно тъй, както ги мисля.

Но тъй като всичко е наред, вече мога да ти кажа, че бях на гости у чичо Уинстън. Помниш ли, веднъж ходихме заедно в тях?

— Разбира се — отвърна Адам и си спомни как хитрият старец, докаран с кадифена кабинетна пижама, метнал карирано одеяло връз коленете си, се кипреше пред тях в разхвърляния си хол, заобиколен от безброй котки. — И какво от това?

— Помолих го да ми даде пари назаем — рече Макс.

— Разказах му за проекта и за проблемите, които имаме. И старчето развърза кесията. Смятал да ми завещае хиляда лири, но като чу колко сме окаяни, се съгласи да ми ги даде сега — при условие обаче после да не чакам други. Утре ще се види с адвоката си и ще ги прехвърли по сметката ми. Както виждаш, имаме пари за оборудване, резервни части и за скромна издръжка, докато вдигнем машината във въздуха. Сега разбираш ли защо съм толкова доволен от себе си?

— Господи! — Адам се замисли за това, което Макс току-що му каза. Хиляда лири! Достатъчно, за да покрият всичките си нужди и да им остане. — Значи предлагаш да напуснем и да се заемем изцяло със самолета? — попита той не след дълго.

— Разбира се. Винаги сме работили заедно.

— Но парите са твои. Това е наследството ти, Макс. Не е справедливо да го харчиш за мен.

— Очаквах, че ще кажеш така, и затова измислих нещо — прекъсна го бързо Макс. — Има два начина. Или да работиш за мен и аз да ти плащам заплата. Или — вариантът, който аз предпочитам, честно казано — да разделим парите и разходите на две и да го наречем заем. Ще ми го върнеш, когато можеш. Въпреки че ако се окажа прав и направим толкова пари от самолета, колкото очаквам, вероятно ще бъда пребогат, за да се интересувам дали ще ми се издължиш, или не.

— Разбира се, че ще ти върна парите — отвърна Адам решително. — Не обичам да дължа пари, на когото и да е, Макс, дори на теб. — За миг той млъкна и се замисли над иронията на съдбата. Навремето в семейството му е имало толкова пари, че на техния фон тези хиляда лири бяха като дребни стотинки. Майка му бе от рода на ирландски благородници със значителни имоти и състояние. Но дядо му, третият син на графа, бил истински разсипник. Делът му от наследството бил пропилян на хазарт и по луксозни прищевки и в крайна сметка бил принуден да се скрие в Англия от кредиторите, които били по петите му. Когато майка му се омъжила, бащата на Адам, практичен корабособственик, й дал първата в живота сигурност, но за малко. Бил разорен от поредица унищожителни загуби и умрял, съсипан от бедност. Оставил й само порутена къща и малка сума пари, която й стигала колкото да преживява. Като се изключат два хубави костюма, златен пръстен, джобен часовник и манерка, все още до половината пълна с хубаво старо бренди, за Адам нямало нищо. Но последният фалит в семейството направил Адам изключително чувствителен при вземане на пари назаем. Майка му, наплашена от злополуките на предшествениците си, винаги го съветваше: Не трябва нито да вземаш, нито да даваш и сега той разбираше колко права е била. Не искаше да го сполети съдбата нито на дядо му, нито на баща му.

— Разбрахме ли се? — попита Макс и Адам се съгласи.

— Да. Това е страхотна възможност! Съдбата сякаш работи за нас и ако насочим всичките си усилия към проекта, бас държа, че до шест месеца ще полетим.

— Искаш да кажеш, че ти ще полетиш — уточни сериозно Макс. — Завиждам ти, Адам, честно да ти кажа. Какво не бих дал да можех аз да изпробвам самолета, когато е готов.

— Може би ще можеш — избъбри Адам и наля чай.

— С тази ръка? — Макс поклати тъжно глава и сякаш за да докаже, че е прав, вдигна лявата си ръка с дясната и я постави върху скута си. Тя остана така безжизнена, сгърчена и два пъти по-малка от другата. Като дете Макс бе карал детски паралич, който деформира лявата му ръка. Но това не го изпълваше със самосъжаление. С едната си ръка той се справяше отлично с всичко, а високият му интелект компенсираше предоволно физическия недъг. Най-новаторските аспекти на проекта им бяха плод на неговия гений и Адам разбираше, че без Макс самолетът щеше да си остане само една мечта.

Но другояче стояха нещата с управлението на машината. При него се изискваха две здрави ръце. Колкото и да се опитваха, засега не можеха да намерят ефикасна алтернатива.

— Един ден, може би, но засега… това е положението — отсече Макс. — Не можем да хабим ценно време за варианти, които ще ме устроят. Нека първо да свършим това, което сме измислили досега, за да можеш да вдигнеш машината във въздуха. После ще имаме достатъчно време да мислим за мен.

— Прав си — съгласи се неохотно Адам.

Макс допи чая си.

— Но първо трябва да разрешим твоя проблем, Адам — ухили се. — Ако някой губи време в момента, това си ти. Като гледам, нищо не си свършил от вчера.

— Бях се замислил — нацупи се Адам.

— Но не за самолета, нали? — засече го Макс. — Мислиш само за онова момиче, което ти е взело акъла, ако не се лъжа.

— Предполагам, че говориш за Сара Томас — смотолеви Адам.

— Точно така. Направо си полудял по нея, Адам!

— Глупости! Ходихме заедно до Бристъл, какво толкова! А сега може ли да сменим темата?

— Не — отсече Макс. — Не можем. Ти никога няма да се съсредоточиш върху нашия проект, докато не се оправиш с нея. За бога, иди и си изясни отношенията с това момиче!

— В момента нямам време за жени — Адам прокара ръка през гъстата си руса коса.

— Ще работиш много по-добре, ако си сексуално удовлетворен — настоя Макс. — Ако не вярваш, виж мен и Ани.

Адам се засмя многозначително. Ани бе младата приятелка на Макс, добродушно момиче, чиято единствена роля в живота му сякаш бе постоянно да му пълни чашата с чай и да работи със старата тежка шевна машина, която взеха за брезента. Адам не можеше да си представи Сара в подобна роля. Тя бе свикнала да е в центъра на събитията и едва ли щеше да се съгласи да бъде третирана като доброволна неплатена слугиня. Освен това…

— Сара Томас не се интересува от мен — каза той начумерено. — Сгодена е за Ерик Гардинър.

Макс поклати глава през смях.

— Адам, още не се е родила жената, която ще остане безразлична към теб — ухили се той. — Сгодена или не, тя ще е твоя, стига да поискаш. А ти искаш. Слушай чичо си Макс.

Адам стовари чашата си на масата.

— Достатъчно! Нямам нужда нито от лекции, нито от съвети.

— Напротив — възрази тихо Макс. — Казвам ти го направо, Адам, или ще се опиташ да свалиш хубавата Сара, или не получаваш и стотинка от моите хиляда лири. Ясно ли ти е?

Изведнъж Адам се развесели.

— Макс, ти си долен изнудвач — разсмя се той. — Не виждам какво те бърка това…

— Бърка собственото ми спокойствие и нашето бъдеще — обясни Макс. — Обещаваш ли да опиташ?

— Добре, от мен да мине. Но само за да ти угодя и да докажа, че не си прав. Ще видиш, че Сара Томас ще ми отреже квитанциите — засмя се Адам.

Въпреки шеговития тон той усещаше как решителността му постепенно назрява. Беше убеден, че ще го отблъсне. Но я желаеше. Макс беше прав. Готов бе на всичко, за да спечели сърцето й…

 

 

Два дни по-късно, на излизане от „Александра палас“, Сара забеляза, че Адам я чака. Забеляза колата му, паркирана на пътя, и сърцето й подскочи.

— Здравей! — поздрави я той, когато тя стигна до панхарда му.

— Здравей! Ако търсиш Ерик, нямаш късмет. Двамата с Хенри отидоха във фабриката на братята Шорт.

— Не, не търся Ерик. Дойдох, за да се видя с теб. — Говореше й непринудено, но когато погледите им се срещнаха, тя усети, че се изчервява.

— Помислих си, че няма да имаш нищо против да те закарам до вас, след като Ерик го няма — додаде той, а тя си помисли: Значи е знаел! Знаел е, че Ерик ще отсъства днес и затова е дошъл!.

— Благодаря ти, но бих предпочела да се разходя в приятна вечер като тази — отвърна студено тя.

— Моля те! Искаше ми се да обсъдим някои неща, свързани с приятеля ти господин Морс. Помислих си, че ако те закарам до вас, ще имаме идеална възможност за това. Но след като си решила да вървиш…

Бузите й съвсем се зачервиха. Не очакваше, че ще разчете мислите й.

— Добре тогава — кимна намръщено Сара и се качи в колата. — За какво искаш да говорим?

— С Макс решихме да приемем любезното предложение на господин Морс. Ще напуснем и ще се пренесем в Съмърсет. — Адам я погледна. — Помислих си, че трябва да ти го кажа.

— Да… добре. — Не знаеше дали да се радва, или да плаче. Беше сигурна, че Гилбърт ще се зарадва. Беше й приятно, че самолетът ще бъде построен в Чутън Лий. Но ако Адам отиде в Съмърсет, нямаше да има възможност да го вижда често, ако въобще го видеше повече, докато… Но какво от това? Трябва да се радва, като се има предвид бъркотията, която бе създал.

— Защо не дойдеш и ти? — попита я той. Говореше непринудено, както преди малко, но тя се сепна.

— Аз?

— Защо не? Нали там ти е домът? Гилбърт съвсем ясно каза, че ще те посрещнат с отворени обятия.

— Гилбърт може. Но не и другите… — Тя млъкна изведнъж и прехапа устна. Нямаше никакво намерение да му разкрива миналото си. — Освен това работата ми е тук.

— Демонстрациите с балони ли? Съвсем скоро те ще са част от миналото. Трябва да гледаш напред, Сара. Бъдещето е в самолетите.

Тя не отговори. Сети се за нещо. Веднъж Гилбърт също каза нещо подобно…

— Ще бъдат вълнуващи времена — продължи Адам. — Не искаш ли да си част от тях?

Тя продължаваше да мълчи. Думите му рисуваха красиви картини във въображението й, картини, които нямаше да може да види наяве. Обзе я вълнение. О, да, искаше да е част от вълнуващото време, но нямаше как.

— Не мога — промълви тя едва чуто.

Той изви колата и я закара в малък разлистен парк. Две момченца играеха на кегли на алеята, а детегледачката, извела ги на вечерна разходка преди лягане, буташе количка на слънцето. Адам изключи колата, обърна се и я погледна.

— От какво се боиш?

— Не разбирам за какво говориш? И защо спряхме?

— Защото така ще ни е по-лесно да разговаряме. Сара, ела в Бристъл! Няма нужда да се връщаш в голямата къща, ако не искаш. Ани, годеницата на Макс, идва с нас. Ще трябва да й намерим квартира. Можете да живеете заедно.

— Не ставай смешен! Дори не я познавам.

— Ще те запозная. Сигурен съм, че ще ти хареса. Ще бъде истинско приключение — нали си падаш по приключенията?

— Падам си, да, но… защо се опитваш да ме склониш? Да не би да искаш да ти посреднича пред Гилбърт?

Той се намръщи.

— Това ли си помисли?

— Не мога, Адам. Как ще стане? Какво ще си помисли Ерик?

— Едва ли ще се зарадва, но какво да правим…

— Не мога да не мисля за него. Нали ще се женим.

Последва кратка пауза. После Адам рече:

— Там ти е грешката.

Кръвта нахлу в главата й.

— Какво искаш да кажеш?

— Че не трябва да се омъжваш за него. — Говореше й с равен тон. — Ти не го обичаш.

Сара вирна брадичка.

— Това ни най-малко не те засяга.

— Може би. Но скоро няма да е така.

— Наистина ли? И за кого, според теб, трябва да се омъжа аз?

Очите му бяха впити в нейните. В гърлото й заседна буца.

— За мен, разбира се — отвърна той.

Въпреки че може би се досещаше какво ще й каже, думите му я шокираха. Боже, какъв самонадеян човек! Какъв безочлив нахалник! И въпреки това… Всеки път, когато я погледнеше така, цялото й тяло изтръпваше. Сърцето й биеше с всичка сила и ударите му отекваха във всеки пулс. Възбудата растеше в цялото й тяло и боцкаше всичките й пори. Въпреки разстоянието между тях, нещо я дърпаше към него като магнит. Без да иска, Сара се сети за чувствата, които я обзеха в нощта, когато Адам едва не я целуна — тялото му, силно като скала, нейното, треперещо от желание. За миг се опита да си представи как би се чувствала, ако се отдаде на бурните си емоции, ако се впусне в неизвестното, както когато за пръв път скочи от коша на балона. После, когато пръстите й, свити върху скута й, напипаха пръстена и го стиснаха, действителността нахлу в съзнанието й. От гърлото й излезе стон, нещо средно между смях и вопъл.

— Ти си луд!

— Може би от време на време се налага да сме малко луди. Но няма по-голяма лудост от това да се омъжиш за мъж, когото не обичаш.

— Защо постоянно повтаряш, че не го обичам? Мислех, че си приятел на Ерик!

— Да, приятел съм му. Но ти не му правиш никаква услуга, като се жениш за него при тези обстоятелства.

— Откъде знаеш какви са обстоятелствата?

— О, Сара, вярвай ми, знам…

Гласът му не бе подигравателен. Гледаше я право в очите, без да помръдва… просто я гледаше. Сара имаше чувството, че Адам ще успее да събори всички прегради и да разголи душата й. Пръстите й стиснаха пръстена, единствената връзка с реалността. Започна да се паникьосва, имаше чувството, че е полетяла във въздуха и установява, че кордата на парашута й се е заплела.

— Адам, моля те, заведи ме вкъщи — помоли се Сара. Той не помръдваше. — Ако не тръгнеш веднага, пак ще сляза от колата. Този път не сме насред полето, а в Лондон.

Тонът й бе категоричен. Без да каже нито дума, Адам слезе от колата и завъртя манивелата. Сара стоеше изпъната като струна на седалката и се опитваше да скрие факта, че цялото й тяло трепери. Пътуваха мълчаливо, докато стигнаха до кафенето на Моли Норкет.

— Благодаря — рече сковано Сара.

— С най-голямо удоволствие. — Лицето му бе сериозно, не се усмихваше, нито се шегуваше.

— Адам…

— Не, Сара — прекъсна я той, — ти си господар на живота си. Взела си решение, не се извинявай за това.

— Не съм имала подобно намерение — дръпна се тя.

— Добре. Надявам се да не дойде ден, в който ще съжаляваш за това.

Той си тръгна, а тя остана, загледана в облака пушек зад колата, душата й изведнъж опустя и Сара едва не се втурна след колата.

 

 

По дяволите!, мислеше си той, докато натискаше педала и се носеше с гръм и трясък по павираните улици. Провали се, приятелю! Но какво да се прави! Не може всички да са твои… Това, че Сара е единствената, която някога си искал да спечелиш, не означава нищо. Върни се на чертожната дъска. Отдай се изцяло на самолета, научи се да летиш. И веднъж завинаги забрави за госпожица Сара Томас.

Въпреки тези мисли, въпреки твърдата решителност, въпреки поставените цели, Адам знаеше, че няма да му е лесно.