Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Inberit the Skies, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 4гласа)

Информация

Корекция, форматиране и разпознаване
Regi(2020)

Издание:

Автор: Джанет Танър

Заглавие: Да наследиш небето

Преводач: Екатерина Ялнъзова

Година на превод: 1999

Език, от който е преведено: английски

Издател: Издателска къща Компас

Град на издателя: Варна

Година на издаване: 1999

Националност: английска

Печатница: „Абагар“ООД, В. Търново

Художник: Светлана Карагеоргиева

ISBN: 954-701-084-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8379

История

  1. —Добавяне

4.

В момента, в който Сара влезе в залата, Ерик разбра, че е разстроена. Той бе проницателен младеж, чувствителен и интелигентен. Освен това бе влюбен в Сара. Хареса я, още щом я зърна за първи път, когато дойде при Огюст Годрън, за да кандидатства за място в отбора му. Но въпреки задушевната атмосфера на работното място, въпреки връзката, която бе неизбежна, когато ежедневно двама души се борят заедно за физическото си оцеляване, Ерик не успяваше да завърже по-интимна връзка с нея. Не че не бе опитвал. Но винаги пред него се изправяше една бариера, отвъд която следваше пуста ничия територия, а зад нея се криеше сърцето й, забулено в гъста мъгла. Понякога имаше чувството, че зърва истинската Сара зад веселия и уверен имидж за пред публиката, но това бе за малко и той пак се сблъскваше с неразгаданата загадка. Коя е Сара? Откъде е? Къде са роднините й и защо никога не говори за тях? Защо въобще не споменава миналото си? Предполагаше, че някой или нещо я е обидило и засегнало толкова дълбоко, че е решила да се превъплъти в ролята си на небесна кукла, както артистите правят това.

Тъй като я обичаше, той често мислеше за това и се питаше какво може да я е засегнало тъй, че да я принуди да се заключи в кулата от слонова кост и само от време на време, като Рапунцел, да се отпуска за миг и веднага да се стяга панически, уплашена, че крепостта й може да бъде нападната. Не можеше да понася да я пипат, това бе ясно. При най-малкия му опит да я прегърне тя моментално се сковаваше, макар да се чувстваше, че вътре в себе си е много топъл човек, който контролира всичките си чувства с желязна ръка. Зад обвивката й, студена и твърда, здрава като стомана, тлееше жар, която един ден някой щастливец щеше да раздуха и разпали за нов живот. От все сърце Ерик се надяваше, че може би щастливата звезда ще огрее него. Но вярваше, че само търпението и нежността могат да отключат потайното сърце и да я освободят от спомените и случките, които я бяха принудили да се скрие в собственото си скривалище.

Някой път, когато оставаха сами във фоайето на някой хотел след успешен спектакъл, той едва удържаше страстното си желание да я вземе в обятията си. Хенри обикновено си лягаше рано, а Сара и Ерик оставаха и обсъждаха изминалия ден на бутилка шампанско. Тогава тя се отпускаше, сваляше обувки и заравяше боси крака в дебелия килим или се насаждаше по турски в някой дълбок фотьойл и се отпускаше, приятно уморена, след като адреналинът се е успокоил, и изпадаше в сънливото задоволство, което идва след удовлетворяващ секс. В такива случаи, насърчен от изпитото шампанско, Ерик усещаше как любовта му пулсира във вените успоредно с кръвта му и безмилостно изгаря цялото му тяло. Но в същото време знаеше, че един грешен ход от негова страна е в състояние да разбие атмосферата, а с това цялата им връзка и доверието, което с толкова мъка бе изградил. Той я обожаваше, желаеше я и се молеше един ден търпението му да бъде възнаградено, приятелството им да се задълбочи и от приятели двамата да станат любовници, а призраците, които преследват Сара, да бъдат изтребени завинаги.

Сега, докато Сара вървеше към него през банкетната зала на „Александра палас“, той видя сянката на тези призраци върху лицето й и някакво шесто чувство му подсказа, че гостът й, независимо кой е той, е засегнал дълбоко тайните от миналото й. Това го подразни за миг, обзе го неприятно чувство, което не можеше да обясни дори на себе си. Мъжът сам по себе си не представляваше заплаха. Личеше му, че е джентълмен, който се държеше подобаващо за социалното си положение, а във вида му нямаше и грам злонамереност. Очите му, яркосини, се сториха познати на Ерик, а когато питаше за Сара, гласът му бе загрижен и в никакъв случай заплашителен. Тя явно се зарадва да го види, макар и да остана леко шокирана. Въпреки това, през цялото време, докато я нямаше, Ерик бе като на тръни и сега виждаше, че тревогата му е била оправдана. Това посещение бе развълнувало Сара тъй, както нищо друго през последните две години, откакто се познаваха. По някакъв начин, едва забележимо, се бе появила пукнатина в желязната крепост и през нея се подаваше уязвимостта на Сара.

Той се забърза към нея и пое ръката й приятелски, а тя не се дръпна.

— Взех да си мисля, че си се загубила! — избъбри й усмихнат.

— Наистина ли? — разсеяно промърмори тя.

— Да. Кой беше този човек, Сара?

— А… — Лицето й се озари за миг и тя отново потъна в света на собствените си мисли. — Един познат — додаде бързо.

Ерик я погледна разтревожено.

— Добре ли си?

— Да, разбира се. — Но погледът й остана все така зареян в далечината. Изведнъж го обзе паника. След по-малко от час трябваше да излязат, за да демонстрират парашутни скокове. При тях се изискваше пълна концентрация, защото и най-малкото разсейване можеше да се окаже фатално. Разбира се, Сара вече бе опитна парашутистка с професионално поведение. Той се надяваше, че тя ще успее да забрави това, което я тревожи, поне докато трае изпълнението. Но ако не успее… Сърцето на Ерик застина при мисълта за инцидент или грешна преценка. Нямаше да може да го преживее, ако нещо се случеше на Сара.

В работилницата на аеронавтите бе горещо и прашно, а тракането на шевните машини бе оглушително.

— Да излезем да глътнем малко чист въздух — предложи й той.

Тя тръгна след него. Намериха пейка от сенчестата страна на банкетната зала и седнаха. Сара бе зареяла поглед в далечината, прехапала долната си устна.

— Не знам кой е, но имам чувството, че те е разстроил.

— Господин Морс ли? О, не, не ме е разстроил! Не би могъл! Той е един прекрасен човек. Просто… просто ми напомни за някои неща, за които не искам да се сещам.

— Но кой е той?

— Гилбърт Морс. Чувал ли си за „Морс моторс“? Ако не си, със сигурност ще чуеш скоро. Смята да произвежда двигатели за самолети и доколкото го познавам, съм убедена, че ще постигне големи успехи. Толкова е напредничав, а и всичко, до което се докосне, става. — Лицето й сияеше, сякаш животът се бе върнал у нея. У Ерик се загнезди ужасно предположение.

— Влюбена ли си в него? — попита той неуместно.

Тя го изгледа и искреното недоумение в погледа й моментално разсея съмненията му.

— Не, разбира се! Винаги ми е бил като баща. Даде ми подслон, когато останах сираче, погрижи се за образованието ми и всичко останало.

— Значи си сираче? — уж между другото попита Ерик.

— Да. Мама почина, когато бях на девет години. Никога не съм виждала баща си. Винаги са ми казвали, че бил войник и загинал, изпълнявайки бойния си дълг към родината, но не съм сигурна, че това е истина. Алиша веднъж каза нещо. Алиша е дъщерята на господин Морс. Нарече ме… с една обидна дума. Тогава не можех да й повярвам. Бях много малка и не допусках, че майка ми е направила такова нещо. Но сега… може и да е вярно.

Той кимна, почти уплашен да не спре тази изповед. За пръв път Сара говореше за себе си и той имаше чувството, че най-после може да се хване за нещо, за да разбере какво я е направило такава, каквато е.

— От какво почина майка ти? — попита той, когато тя млъкна.

— Не знам какво й беше. Не боледува дълго. Един ден се върнах от училище и я заварих в кома. — Ръцете й нервно си играеха с полата й. — Знаеш ли, мисля, че аз съм виновна. Ако бях извикала лекаря, преди да отида на училище, може би щеше да е жива и до днес. Но не го направих. Тя ми каза, че ще се оправи, и аз й повярвах.

— Била си на девет години — опита се да я успокои той. — Откъде да знаеш. А може би положението е било неспасяемо. — Тя мълчеше. — А какво общо има господин Морс с това?

Тихо, с известни паузи, сякаш говореше на себе си, тя му разказа набързо за своя живот. Докато я слушаше, той усети как любовта му напира и като че ли е на път да пръсне сърцето му. Прииска му се да я прегърне и утеши, докато разказваше за последния спринт до лекаря, ръцете му се свиха в юмруци, когато чу за госпожа Пю и начина, по който се е отнасяла с нея. Не му убягна искрената любов, с която споменаваше името на Гилбърт. А когато свърши и млъкна, свела глава към сплетените си ръце, той не подозираше, че има още много неща, които тя премълча, и че истинската причина да се оттегли в кулата си от слонова кост, бе все още тайна между нея и някои от членовете на фамилията Морс.

Ерик вече не се чудеше, че Сара отбягва всякакви интимни контакти — явно ужасно се страхуваше, че ще бъде обидена отново. Може би и този господин Морс бе усложнил нещата, защото тя явно го обожаваше и вероятно се е надявала, че той ще й замени бащата, когото никога не е познавала. Ерик не бе психолог, но любовта му го караше да се стреми да я разгадае, а чувствителната му натура откриваше инстинктивно верните отговори. Хвана я за ръката. В съчувствието и тревогата си, забрави всички задръжки.

— Сара, остави на мен. Имала си тежък живот. Искам да направя всичко възможно нищо лошо да не ти се случва оттук нататък.

— О, Ерик! — Тя обърна дланта си и вкопчи ръката си в неговата. — Много ти благодаря! Но това е непосилна задача.

— Сигурно — засмя се той леко самодоволно. — Но нито една беда не може да бъде кой знае колко страшна, ако имаш с кого да я споделиш. Кълна ти се, че съм готов да убия човек, но няма да позволя на никого да те обижда. Обичам те, Сара! Сигурен съм, че знаеш. Ако се ожениш за мен, ще ме направиш най-щастливия мъж на този свят. И ти обещавам, че повече никога няма да те оставя сама, немила и недрага.

Той й говореше тихо и развълнувано и Сара усети, че я попарва чувство за вина. Вярно беше — отдавна знаеше за чувствата му към нея и въпреки че не бе направила нищо, за да го стимулира, не правеше и нищо и за да го отблъсне. Беше й приятно, че е спечелила сърцето на един привлекателен мъж, който разтуптяваше женските сърца навсякъде, откъдето минеше. Но да получава предложение от него… Неочаквано в гърлото й заседна буца. Ерик бе добър човек и чудесен приятел. Откакто го познаваше, бе разчитала на него за много неща и той нито веднъж не я разочарова. Харесваше го, нещо повече — обичаше го като брат. Но това бе всичко.

— Ерик, не знам какво да ти кажа. Да, поласкана съм и изненадана. Но няма смисъл да се преструвам. Аз не те обичам. По начина, по който ти искаш. Съжалявам…

Погледна го. Знаеше, че го е наранила, и не можеше да си прости за това. Но Ерик нямаше намерение да се откаже лесно.

— Може постепенно да се влюбиш — развълнувано я прекъсна той. — Не ме мразиш, нали?

— Не, разбира се, че не те мразя! Просто…

— Няма да те препирам, Сара — обеща й. — Няма да искам от теб нищо, което не си готова да ми дадеш. Искам само да се грижа за теб и да те направя щастлива. Не искам да се чувстваш самотна и изоставена никога повече.

Тя кимна. След бурните емоции през последния час й беше приятно да усеща тежестта на ръката му върху своята. В този момент не бе сигурна, че е постъпила правилно, като отхвърли предложението му без дори да се замисли. Тя наистина не бе влюбена в него, но вероятно в живота имаше и по-лоши неща от брак без романтична любов. Знаеше, че ще е добър с нея и ще направи всичко възможно, за да е щастлива, както се бе зарекъл. Тази перспектива я изкушаваше в много отношения.

— Мога ли поне да те помоля да си помислиш, Сара? — рече тихо той и тя отново кимна.

— Да, Ерик. — Осени я друга мисъл, която бързо я върна в действителността. — Колко е часът? Не е ли време да се стягаме за скока?

Ерик извади часовника си и го погледна.

— Божичко, Сара, права си! Хенри сигурно се е притеснил за нас!

— Като го знам какъв е, едва ли, но давай да ходим все пак. — Тя стана и излезе на слънце, което я обля в златен ореол. — Благодаря за предложението, Ерик — нежно промълви тя. — Обещавам, че няма да чакаш дълго за отговора.

 

 

Въздухът бе кристалночист и спокоен. Сара махна на хората долу от малката люлка под коша на балона. За първи път мисълта й не бе заета с очарователното опиянение от безмълвния полет и красотата на гледката, която се стелеше пред погледа й като заплетена мозайка. Автоматично, с рутина, добита в резултат на дълга практика, Сара прецени височината си, изчаквайки момента, в който трябва да се освободи от балона, за да се приземи на определеното място долу. Но в момента не можеше да мисли за нищо друго, освен за предложението на Ерик и обещанието си да му даде отговор съвсем скоро.

Как да постъпя?, питаше се тя, а вятърът, който развяваше косата и шумолящите крачоли на гащеризона й, сякаш си играеше с възможните отговори и ги подхвърляше ту насам, ту натам. Ако откаже, животът й щеше най-вероятно да продължи постарому, въпреки че тя се съмняваше, че двамата с Ерик ще могат да подновят старото непринудено приятелство. Ако приеме, ще се омъжи за него и тогава всичко ще се промени. Повярва му, когато й каза, че няма да я припира за физически контакти, докато не се почувства готова за това, но това едва ли бе подходящ вариант. Подобна уговорка щеше да е изключително нечестна спрямо него и въпреки че имаше жени, които с радост биха приели това като повод да избегнат тази част от семейния живот, за Сара то бе немислимо. Не, независимо от чувствата си, ако се съгласи да се омъжи за него, трябва да стане негова жена в пълния смисъл на думата и да направи всичко възможно да е щастлив. Това ще е най-малкото, с което ще може да отговори на всичко, което той ще направи за нея, защото тя ни най-малко не се съмняваше, че той ще бъде прекрасен съпруг, мил, добър и сговорчив и тя най-после ще има някаква сигурност в живота, каквато досега не бе успяла да намери. Никога повече нямаше да изпита чувството на изолация и самота, никога повече нямаше да се тревожи за бъдещето си или миналото. Какво повече от това?

На устните на Сара се появи малка тъжна усмивка, когато лекият ветрец й подхвърли отговора. Дали не е прекалено алчна, като иска и тя да обича мъжа, за когото се жени? Може би. Животът не е съвършен, никой не го знаеше по-добре от нея. Тя харесваше Ерик, уважаваше го и се надяваше, че ще се съгласи да прави любов с него без постоянно да се сеща за Хю и начина, по който я бе използвал. Може би бе погрешно да очаква, че трябва да изпитва нещо повече от съгласие, че би се отдала с радост на подходящия човек и би споделила не само постелята му, но и всичко останало в живота.

Сара погледна надолу към земята. Един много умален свят се простираше под краката й. Тя се опита да се концентрира, преди да се подготви за скока.

Не вярваше, че човекът, който би могъл да я накара да се чувства по този начин, съществува. Но дори да съществуваше, вече бе закъснял. Реши да приеме предложението на Ерик. В момента, в който се приземи, ще му го каже и ще подкрепи решението си, като направи всичко възможно, за да бъде добра съпруга, както той щеше да е добър съпруг.

Сара провери въжето отново. Хиляда метра. Тя решително прогони всички мисли за Ерик и личния си живот от съзнанието си и дръпна въжето, което щеше да я освободи от балона.