Христо Калчев
Изстрелът на Амнистията (13)

XIII

Генералът от КГБ, Юлаев, карикатурата на Хрушчов, го събуди около обед.

— Къде ви откривам, Гоут? — попита руснакът.

— На почетно разстояние от бърлогата на мечката.

— Ценя чувството ви за хумор — след известна пауза продължи той. — Можете ли да водите сериозен разговор?

— С вас, винаги — развеселен и разбуден отговори Козела. — И без това довечера имам среща с вашия емисар.

— Точно това искам да обсъдим, Гоут. По чия заповед започнахте война със спецотряда „Нева“?

Господи, върнахме се преди Христа… преди Потопа, дори!

— Кого наричате „Нева“? — невинно попита той.

— Така до никъде няма да стигнем, генерале!

Козела добре разбираше, че е наивно да се прави на „света вода ненапита“, но и нямаше никакво намерение да откровеничи.

— Откровено казано, Юлаев, знам кои бяха „Нева“. Ако говориш за Степанчик, Пас, Чайковски и тем подобни главорези…

— Те бяха ветерани от войната в Афганистан! — остро го прекъсна руснакът.

— Все в гъза! — от разстояние Козела можеше да си позволи всякакъв тон с тлъстия шеф на КГБ. Бивш шеф, доколкото можеше да има бивш негър, бивша курва, бивш мъртвец. — Те бяха започнали да хазяйничат в България, колега. Нашите банди са съставени от горди мъже, макар и в конфликт със закона. ВИС, СИК, ТИМ и прочие се вдигнаха да защитят интересите си и вашите прехвалени афганци гушнаха босилека!

Юлаев мълча известно време.

— Генерал, очаквам от вас искрено, а не лесно обяснение!

Козела се изсмя в слушалката.

— Какво по-искрено, по дяволите! Васил Илиев владееше курортите във Варна и по планините — Степанчик му прати убийци. Брат му Георги — отмъсти. Изби Степанчиците, шефа на „Нева“ и брат му педераста… Разбира се, удариха балтията на прехвалените им убийци — манджурците. — Козела чу механичен шум в апарата. Или го записваха, или подслушваха на издирване, а най-вероятно и двете.

— Той е батерфилд, генерал. — Юлаев звучеше уморено, но Козела добре знаеше, че това е театър, че стария „профи“ е нащрек и тегли на кантар всяка негова дума. — Кой стоеше зад ВИС? Япончик твърди, че ВИС е „Пентхаус“?

— Глупости, Юлаев. Брътвежи на невеж. Аз бях командир на „Ескадрона на смъртта“, поделение на „Пентхаус“ създадено да унищожи въпросните групировки. Япончик знаеше подробностите на тази война. — Юлаев въздъхна в слушалката. Вбесявам го с всеизвестни ламбади! помисли разсеяно той. — Дори пресата беше отразила тези събития с пълни подробности.

— Генерал Милетиев… кой извърши кланицата в Сърбия? Кой изпрати килъри на Морис Алкалай? Кой ви принуждава да пазите Володя Аберман като зениците на очите си?

— Не знам…

— Не бързайте, Козел — прекъсна го Юлаев. — Обмислете отговорите. Ще се наложи да бъдете максимално откровен тази вечер… Не закъснявайте за тази среща, колега! Важно е за вас! До скоро виждане… Надявам се!

— До свидания — каза ядосан Козела, но преди да прекъсне разговора, чу:

— Апропо, Козел, кой е Джон Хакел?

— Джон Хакел? — Гласът му прозвуча чужд и прегракнал.

— Да, Козел. Полковник Джон Хакел или Йохан Хакелман. Чин, месторабота, навици… CV, колега? Довечера ще се наложи да бъдете изрядно подготвен по тази материя. И най-важното, не закъснявайте! Искрен, колегиален съвет от вашия доброжелател, Никита Сергеевич Хрушчов!

Dead line… както завършва шпионския роман „Gorki park“.

* * *

Козела взе душ, обръсна се, свари кана кафе и зачака Ашик. Беше 13 часа. Имаше седем часа на разположение или да унищожи руската хидра в България, или да пукне задушен в лигавите й пипала. Хакел, ЦРУ или Мосад… или всички заедно бяха целта на ФСБ (бившето КГБ), или само така му се струваше. Сега, когато беше нерентабилно да се унищожи политическия елит на страната, Целта си беше сменила адреса. Хакел? Щеше да стане ясно в бар „Метеор“ довечера, а дотогава… Ашик позвъни два пъти по три позива на звънеца. Време беше да се подготвят за фойерверките.

Левака разположи Дънката и Шашавия пред бара, а Морон и групата му изпокри в храстите. Все още в заведението бяха само бармана и три сервитьорки, решаващи кръстословици на помощната маса.

Градът беше празен. Поройният август беше сменил курортната истерия и сега в първите дни на септември морските хотели се пръскаха по шевовете.

В деветнайсет и трийсет Левака и Цея щяха да спрат БМВ-то пред бара и да изчакат със загасени фарове, на работещ двигател появяването му в осем без десет. После всичко оставаше на божията воля и в ръцете на Ашика.

— Знаеш ли къде отиваме? — попита Козела.

— Бар „Метеор“.

— За смъртната си присъда.

— Развиваш параноя — каза Ирина.

— Ти ли ще я прочетеш?

Бурятката сви рамене.

— Какво пречи да пръсна празната ти глава още тук?

— Не си сигурна в бързината. — Козела запали ягуара и излезе от паркинга. — Не знаеш кой е Хакел? Аз не съм вчерашен, скъпа!

Ирина обърна глава и се загледа в оскъдното движение на смрачаваща се София. Излязоха на булевард „България“ и подминаха бялото ауди на Ашика.

„Валсът“ започваше.

— Онемя ли? — колкото да поддържа разговора продължи той.

— Трябва да се лекуваш. Наистина развиваш параноя.

— Така ли? Покажи ми чантата си!

— Имам пистолет… „Лама“, дамски… Никога не мърдам без оръжие.

Козела плъзна ръката си между бедрата й, опипа я, беше чиста.

— Сериозно говоря, Гоут. Още утре трябва да идеш на лекар.

— На анатомопатолог?

— Луд! — Ирина тръсна вироглаво гъстата си коса.

— КГБ няма нужда от театрална постановка, за да ликвидира някакъв си балкански гангстер.

— Ще видим… — Козела слезе от булеварда, мина по моста, обърна движението и влезе в паркинга на заведението. — Левака и Цея са в бара. Нещо против?

— Стига да не са на нашата маса. Заведението е обществено — неопределено каза бурятката.

Козела паркира. Имаше само две коли пред „Метеор“, малки и стари и най-вероятно на персонала. Руският щурм предстоеше.

— С кого имаме среща?

— Ти имаш — учудено го погледна тя. — С Гой… или се лъжа?

Козела кимна.

— Не се лъжеш. Имам среща с Гой, но лъжеш, че не знаеш бъдещето. Вие, азиатците сте шамани!

Ирина не отговори и тръгна към входа. Козела имитира, че заключва с алармата, остави колата отворена и я последва.

* * *

Избра крайна маса, настани бурятката и повика сервитьорката.

— Водка „Смирноф“ и минерална вода, госпожата ще си поръча сама. — Запъти се към срещуположния край, където вече чакаха Левака и Цея.

— Играчки? — попита „под сурдинка“ той. „Въоръжени ли сте?“ означаваше въпроса.

— Стил Пузо — отговори Цея.

И невръстно дете да беше подслушало този диалог, щеше да разбере, че револверите им са скрити в тоалетната, както в прословутата сцена от „Кръстникът“, заснет по романа на Марио Пузо.

— И мужиците гледат екшъни — каза, отпускайки се до тях. — Ако ви поканят на масата, отказвате. Точно в девет Цея отива в тоалетната, ти й кавалерстваш. Докато не чуете „музика“ оставате по кабините! — Преведено, това означаваше: „Докато не започне стрелбата, оставате в клозетите!“. — Наздраве!

Козела погледна часовника и се върна при Ирина.

— Нервен си! — иронично каза тя.

— Чакам изпълнението на присъдата.

— Прекаляваш, Гоут!

— Дано… каква ти е гаранцията, че някой заблуден куршум няма да пръсне алчната ти шунда?

— Не очаквам стрелба.

— Защо си въоръжена?

— А ти…

— Навик.

— И аз… Осем без две минути. — Козела вдигна чашата си. — Наздраве… — Чу приглушен пукот. — Започна се!

В бара влязоха Гой, Громов и двама цигулари от Вимпел с вид на шоумени от „кечмания“. Охраната седна на масата до вратата, Громов и мнимия баск тръгнаха към тях, когато пукотевицата се повтори значително по-близо.

— Какво празнуваме, „Вимпел“? — попита Козела. Беше нервен и знаеше, че му личи. Единствено водката щеше да му помогне в момент като този.

— Не разбирам, Козел…

— Твоите хора произвеждат салюти! Не чуваш ли?…

— Глупости, генерал — обади се Гой. — Задава се магнитна буря.

— Казах му, че е параноик — обади се Ирина, но „магнитната буря“ влетя в бара.

Ашик застана на входа с кръстосани ръце, но с по един картечен „узи“ в длани. Пръсна главите на охраната, изстреля откос по бармана, изпъна ръце и тръгна към тях. Козела грабна чантата на Ирина и я хвърли в краката на Ашика, измъкна „Глока“, простреля Гой в гърдите, но преди да насочи дулото към Громов и да избухне истерията, чу като в просъница:

— Отвлекли са Аберман. В девет ще пристигнат основните сили.

Погледна Ашик с празен поглед. Да, копелето беше произнесло тези фрази! Видя го да удря с приклада голото теме на Громов и да завира дулото в устата на бурятката.

— Четири мърши лежат в храстите, четири тук — генерал! Трябва ни фингър за евреина и темпо…

Козела излезе от шока и схвана ситуацията.

— Къде е колата?

— Паркирал съм пикап зад ресторанта! — Ашика изви ръцете на Громов, щракна белезници зад гърба му и лисна чаша вода върху кървящото му теме. — Той ще те заведе при евреина. Аз ще се отърва от мършите… — Ашика погледна бурятката. — Дамата? — като че ли чу ирония в гласа му.

— Те… — Козела посочи Левака и Цея, — те ще се погрижат за нашите гости, а ние ще почистим обора… Нали, сине?

Лицето на копелето не трепна.

— Ти командваш парада, баща ми!

Виктор Бут, Жан Шрам… и компания — тази мисъл мина като мълния през мозъка му. Този път беше ударил сериозно руските военни грандомани, беше застрелял Гой, баския емисар на дивата гъска Жан Шрам. Предстоеше рандеву с мерсенарите на чуждестранния легион. Ебал съм им майката, ще мисля утре. Трябва да изтръгна Аберман от ФСБ. Каква цел преследваше Юлаев? Защо поиска среща, щом държи кокаиновото ноу-хау и контролира чрез Виктор Бут „Пътя на коприната“?

* * *

— Нямам време, Громов. Студ, глад, това е ваш патент! Мисли бързо!

— Сезонът не е подходящ за студ, Козел, а на глад издържам — отговори съвземащият се спецназовец.

— Добре, колега. Ще видим. Напълнете ваната с лед, хвърлете го по очи. Окован… Да диша през шнорхел. Гол. Ни пуха, ни пера, Громов! Ще се видим отново, ако не пукнеш след един час!

В хола завари Левака, Цея и Ашик. Мълчаха враждебно. Или кървавата баня им беше размътила мозъците, или някакво напрежение се беше породило между тях.

— Къде са телата, Ашик?

— Какви тела?

— На руснаците.

— Какви руснаци?

— А баска… Виктор Гой?

— Какъв баск? Какъв Гой?

— Ясно — каза Козела. — Левак, къде е бурятката?

— Спи, дрогирана — отговори Цея. — Потърси те някой си Булат Варо. Казах, че си в провинцията.

Козела изтръпна: Започна се! Проблемите се зараждат като цунами, да му ебеш майката!

— За каква се пробута? Попита ли те коя си?

— Позната — отговори тя. — Толкова лигаво, че да е двусмислено.

— Левак, пази ваната! Дръжте Ирина дрогирана. Ние имаме работа. Ако Громов реши да пее, викни ме по телефона! — после се обърна към Ашик. — Хайде, синко, работа ни чака!

Копелето мълчаливо го последва.

* * *

— Какво направи с телата?

— Защо питаш, генерал? Това не е твоя грижа.

— Въпреки това…

— Не е твоя грижа!

— Ашик!

— Приех ангажимент — спазих го. Искам парите!

Козела му подаде чантата.

— Сто хиляди евро?

— Преброй ги.

— Вярвам, тате! — мрачно каза Ашика. — Колата?

Козела му връчи ключовете.

— Документите са в чантата. БМВ М3. Ще го откриеш на ъгъла на „Мадрид“ и „Мърфи“.

— Добре. — Ашика го изгледа хладно. — Нещо друго?

— Бързаш ли?

— Не.

— Има друго, Ашик… Ела да се поразходим! Ядовете започват тепърва…

* * *

Два часа Козела говори без прекъсване. Когато погледна часовника си, беше почти три сутринта, все още нощ, но денят наближаваше, а с него и неприятностите. Чувстваше се грохнал, стар кон, доброволно минал през изповедалнята. Ашика слушаше мълчаливо, за тези два часа не го прекъсна нито веднъж, не запали цигара, не пи вода, не пика дори… Сфинкс!

Точно така се държеше бъдещият му сътрудник… о, господи, син! Трима мои синове загинаха от куршум. Готвя се да се снабдя с четвърти! За бога недей, Козел! Ти си прокълнат от Сатаната, шибано, разлигавено копеле! Не, ти си самият пиян, дрогиран Сатана! Скочи от пейката, толкова пъргаво, колкото му позволяваше възрастта и здравето.

— Това е всичко, Ашик. Можеш да напишеш роман. Екшън! Кръсти го „Залезът на един идиот!“ Нещо такова… Онемя ли?

— Мисля.

— Два часа.

— Въпреки че живея като червей, позволявам си лукса да мисля.

— И какво измисли тази нощ?

Ашика стана, извади кутия „Виктори“, запали цигара, взе чантата си.

— Война, генерал! Имаш ли средства да я водиш?

— Ще я водиш ти! Искам да чуя цената!

Ашик поклати глава:

— На парче, генерал. Никой не е вечен, аз също. Какво очакваш от мен?

Козела не отговори. Набра телефона и изчака да чуе Левака.

— Как е Вимпел?

— Спи! Завинаги… Пропя. Еврейчето спи на твоето легло.

— Кой го прибра?

— Аз. Вързан като куче… В хотел… на Лъвов мост.

Козела нямаше нужда от допълнителни сведения.

— Добре, връщам се. Къде е Цея?

— В бара… Забравихме сервитьорките, шефе. Отиде да им запуши устата.

— Летално!…

— Фискално… ако е възможно.

— Добре, Левак, чакай ме!

Козела се взря в Ашика.

— Остарявам, момче. Не ставам за нищо! Навремето нямаше да оставя свидетели в бар „Метеор“.

— Няма свидетели… — спокойно, но сигурно каза копелето.

— Сервитьорките?

— Няма свидетели! — натъртено, глухо, а затова и ядно каза Ашика. — И няма да има, докато работя аз!

— Но…

— Не питай! Ако ти трябвам, знаеш къде да ме намериш.

Ашика се обърна, хвърли цигарата, настъпи я и хлътна в тъмната растителност на парка.

* * *

До края на октомври Филип Александров заработи половин милион евро. Бандите полудяха. Беше се появил имитатор. Девет емблематични фигури в държавата паднаха под ударите на този „вълчи ашик“, но Козела им беше под ръка, поведението му явно и никой не можеше да му припише подобно пъклено, сатанинско дело.

Възнак падаха медийните герои Георги Илиев, Клюна, Васо Кьоравия, Кюлев… Кой стреляше, когато гангстерите с престиж нито бяха поръчители, нито изпълнители на всички тези „мокри дела“. Имитатор! Дали наистина не се беше появил имитатор, или полицията беше възкресила „Ескадрона на смъртта“? Тогава Козела щеше да е в течение.

Козела пиеше, общуваше с Левака и Цея и ако беше в основата на тези кървави събития, все един от двамата щеше да разбере.

Кой тогава?

На двайсет и девети октомври някой „изпържи“ братя Маргини и полицията им „тури сейкото“. На всичко отгоре пуснаха слух, че са свитнали Маджо в Цюрих.

Кой? Кой е тоя ебалник? — бандитите беснееха в безсилен бяс, но освен да чакат реда си, като че ли не им оставаше друго… И бяха прави.

Ашика идваше.

Беше въпрос на време да почука на нечия порта.