Джудит Гулд
Никога достатъчно богати (52)

51

Правенето на любов с Дънкан Купър за първи път беше за Били Доун важна стъпка към възстановяването й. Отвратителното групово изнасилване от „Воините на Сатаната“ бе станало почти преди една година. Макар че нямаше да се отърве без психически травми, този случай принадлежеше на друг период от живота й.

Толкова много неща се случиха оттогава насам. Толкова много добри неща. Олимпия Ариел я беше взела под крилото си и й беше шеф, наставник и скъпа, грижлива приятелка, въпреки несъгласията между тях от време на време, заради отказа от страна на Били да поеме някои ангажименти, поради по-голямото й самочувствие, независимост и интереса й към движението за защита на животните. Кариерата й на модел й донесе огромна слава, богатство и присъствие върху кориците на всички известни модни списания. И накрая, но не на последно място по значение, тя имаше постоянен приятел — досега само платоничен любовник — човекът, който не само я обичаше дълбоко и боготвореше земята, върху която стъпваше, но беше спасил и лицето й.

Сякаш тя изведнъж бе спечелила покровителството на ангели пазители.

Но се случиха и лоши неща. Мисълта за Снейк, който все още си беше там, тормозеше съзнанието й. Най-лошото от всичко бе намирането на трупа на съквартирантката й Оби Кути, брутално убита в скъпия апартамент, в който живееха.

Често си мислеше: можеха мен да убият. Какво щеше да се случи, ако тогава бях в апартамента, вместо на снимки?

След убийството на Оби, тя не можа да заспи повече нито една нощ в този апартамент. Тогава Дънкан й предложи да се премести в една от празните спални на градската му къща. Тя на драго сърце прие предложението. Не за да съблазни Дънкан; тя съзнаваше, че той е вече неин. Но имаше чувството, че с него ще бъде в безопасност.

Друго последствие се появи след убийството на Оби: Били се страхуваше да излиза сама; правеше го само когато се налагаше. Никъде не ходеше леш, никога не използваше метрото, автобусите, дори такситата — по мъдрото настояване на Олимпия, тя винаги ходеше от врата до врата с лимузина. В останалото време стоеше заключена в къщата.

Тази къща беше нейната крепост, убежище, нейният доброволно избран затвор.

Постепенно животът й стана сигурен, затворен, а когато искаше да подиша чист въздух, отиваше не по-далеч от градината зад къщата.

Това не беше здравословно съществувание и Дънкан се безпокоеше. Той смяташе, че тя не може да остане завинаги заключена в къщата.

— Да излизаш всеки ден само за да отидеш на работа не е добре нито за физическото ти, нито за психическото ти здраве — каза й той една сутрин. — Аз съм свободен днес и съботата е чудесна. Хайде, облечи най-хубавата си рокля. Ще отидем да купим някои неща, ще обядваме, пак ще обиколим магазините, после ще вечеряме.

Тя беше въздържана.

Той обаче настоя.

— Ти трябва да излизаш. Аз ще бъда с тебе през цялото време. Ще се погрижа нищо лошо да не ти се случи — обеща той. — Нито днес, нито утре. Никога — прибави твърдо.

Как би могла да му откаже? Тя го обичаше — макар че до сега това беше любов, физически неосъществена.

— Ще ти кажа само едно нещо — ти не се предаваш лесно — промърмори Били, но тайно това й доставяше голямо удоволствие и тя се усмихна. — За какъв се смяташ, за мой покровител?

— Твой всякакъв — каза той решително. — Сега да действаме. Давам ти двайсет минути да се приготвиш.

Сигурно действително е искала да излезе — беше готова за четиринадесет минути.

Решиха да отидат по „Лексингтън авеню“.

— Всеки пазарува по „Медисън“ или „Кълъмбъс“ — каза той.

Беше следобед, който щеше да запомни завинаги. Слънчев, свеж, приятен за разходка. Чудеше се как е стояла затворена през всичкото това време.

Те обиколиха пеш всички магазини между „Шестдесетте“ и „Деветдесетте“ улици. В магазина „Филип Фарли“ разгледаха всичките четири етажа, препълнени с превъзходни антики и декоративни гоблени. В галерията за народно изкуство „Лесли Айзенбърг“ те се възхищаваха на американското изкуство, от индианци продавачи на пури до ветропоказатели и гравюри от носовете на кораби. В салона за старинно изкуство Дънкан настоя да купят две извънредно скъпи статуетки на състезателни хрътки от Стафордшир.

— Какво значат парите? — възрази той на нейните протести.

С двете кутии в ръце, те си дадоха почивка в сладкарницата „Сюксе Ла Кот Баск“. С капучиното взеха и от специалитета на заведението — торта от целувки с пластове от крем мока, шоколадова глазура, бита сметана и ядки.

После отидоха на покритата ледена пързалка, където, клатушкайки се от смях и удоволствие на кънките си, тя и Дънкан изразходваха калориите от тортата.

С отмалели от умора крака те върнаха кънките, след това още малко позяпаха витрините. Често по улицата хора се обръщаха и гледаха към Били — най-вече жени, някои от тях и по два пъти. Очевидно разпознаваха лицето й от кориците на списанията.

— Моето момиче е популярно. Как се чувстваш като те разпознават? — закачливо попита Дънкан.

Били махна с глава, като отхвърли дългата си коса назад, както тя умееше да го прави.

— Честно казано, не зная дали ми харесва. — Тя се замисли. — По-скоро това ме смущава, чувствам се неудобно. Всички тези хора знаят коя съм, но аз не зная кои са те.

— Ще свикнеш — засмя се той. — Известността си има и своите предимства.

Влязоха в специализиран магазин за керамика, после посетиха „Ню Йорк Дол Хоспитал“, спряха се в „Ил Папиро“, където Били купи на Дънкан настолен календар с ръчно изработени, мраморни корици. В „Лоуел Галъри“ той купи дълго търсен рекламен плакат без рамка, първо издание.

— За моя кабинет — каза й Дънкан, докато продавачът го свиваше на руло и го поставяше в специална тръбна опаковка.

Те току-що бяха излезли от магазина и очакваха на кръстовището зелена светлина, когато две жени на средна възраст, стоящи близо до тях, се загледаха в Били.

— Били Доун? — възкликна едната от тях и се обърна към другата. — Бога ми, Етел! Това е тя! Това е Били Доун, моделът! Тя самата!

Ъглите на устните на Били потрепнаха.

— Вие в действителност сте още по-хубава! — прошепна жената. — Бихте ли… Искам да кажа, ние сме от Чикаго и… аз имам „Харнърс Базар“ от този месец тук… бихте ли ми дали автограф на корицата?

— Разбира се. — Били пресилено се усмихна и се подписа. После светна зелена светлина и Дънкан сръчно й помогна да се спаси от тях.

Лицето на Били изглеждаше смутено.

— Видя ли ги как ме гледаха? Би помислил, че съм Елизабет Тейлър! Представи си. Някой да ми иска автограф!

— Ти струваш колкото двадесет като Елизабет Тейлър, по-хубава си от нея — каза Дънкан любезно.

— Точно така, продължавай по този начин — отвърна му предизвикателно тя с блеснали очи. — Глези ме!

— Ужасно ще те разглезя. — Той се засмя. — Обещавам ти…

Тя също се засмя и го стисна за ръката.

— Ще държа да го правиш. — Закачливо поклати глава. — Бедният доктор. Няма да можеш да се отървеш от мене — добави тя.

Скоро те пристигнаха в „Джино“ за ранна, лека вечеря.

— О, докторе! — прошепна тя, като огледа внимателно салона. — Това място е прекрасно!

И това бе вярно. Ресторантът бе с чудесни, бели покривки на масите, червени тапети с игриви зебри по тях и чинии от китайски порцелан с кафяви кантове. Имаше също изискана клиентела.

Управителят винаги разпознаваше важните гости в момента на появяването им. Нищо не запълваше салона по-добре от някоя знаменитост — особено от привличаща погледите красавица. Като се поклони почтително, той промърмори: — Бихте ли ме последвали, моля? — Заведе ги на най-хубавата маса. След като галантно отмести стола за Били, само с щракане на пръсти, той привлече малка армия от сервитьори.

— Виждаш ли? — каза Дънкан. — Какво ти казвах? Знаменитостта има своите предимства.

— Едно от тях е, че получаваме хубава маса без резервация — засмя се тя, като само очите й се виждаха над картата за менюто.

— Това е началото. Може би отсега нататък трябва винаги да се храним навън.

— Глупав мъж! — Тя се наведе над масата и го удари закачливо.

Те толкова бяха погълнати един от друг, че не забелязаха, че ядяха прочутия италиански специалитет „паста сегрета“, прясно препечен, крехък италиански хляб и пиеха превъзходно червено вино. Очите им не се отделяха едни от други.

По-късно, когато се върнаха в къщата, те разопаковаха хрътките от Стафордшир в стаята на Били на втория етаж.

— Искам ти да избереш мястото им — каза тя.

Дънкан не се и замисли.

— Какво ще кажеш, ако ги сложим тука?

Той ги постави по една в двата края на гравирания, масивен, мраморен корниз на камината. След като леко ги размести той отстъпи назад, за да провери дали ги е разположил симетрично. Удовлетворен, Дънкан й подаде опакования, античен, рекламен плакат.

Тя изглеждаше озадачена.

— Излъгах — изповяда се той с усмивка. — Не го купих за моя кабинет. Взех го за тебе.

— О, докторе! — Тя беше поразена от щедростта му. — Толкова си добър към мене! — Очите й блестяха като морскосини лазери. — Искам само да съм и аз толкова добра към тебе — прибави тя с дрезгав глас.

Той я погледна в очите.

— Ти си, по дяволите! — изръмжа той.

— Докторе?

— По-късно, Били, по-късно.

Като я обгърна с ръце, той я притисна до себе си, после повдигна лицето й и нежно бутна с пръст брадичката й.

— Били, моята Били!

Дъхът му бе като топъл парфюм срещу устните й.

Вълнуващи тръпки преминаха през нея; той започна леко да я целува. Веднъж. Два пъти. Няколко пъти. Всички — нежни докосвания.

Тя бе обладана от нежна, предана любов, каквато не беше изпитвала преди. Спонтанно отговори със същите нежни целувки. Тогава ръцете му я притиснаха по-силно и устата му плътно покри нейната.

Устните му бяха като наелектризирани, а езикът му неукротим.

Тя затвори очи и заби пръстите си в раменете му. Просто гореше — сякаш нещо се бе запалило в нея. О, защо не беше изпитвала тези чудеса на любовта вместо сексуалното насилие! Защо не го бе срещнала много по-рано! Защо всеки мъж на земята не беше като нейния доктор…

Устните му се отделиха от нейните и очите й се отвориха. Какво…? Тя го погледна изненадана. Искаше — не, имаше нужда — да продължи да се наслаждава на любовта му. Но вкусът от него… Ах, тя още чувстваше деликатния вкус на мъж върху езика си. И те още бяха вкопчени в прегръдките си, изправени и загледани в очите си. Въздухът в стаята изглеждаше по-тежък, по-топъл, по-влажен. Благоухаеше силно, особен аромат. Бенгалски огньове, въртележки и огнени хризантеми разпръскваха невидими искри, които само те, двамата можеха да виждат.

Тя вдигна ръка нерешително и погали устните му с върха на показалеца си.

— Обичам те, Били! — каза той тихо.

— Само ако знаеше колко те обичам!

Тя отпусна главата си на гърдите му и през ризата му чуваше силните, ускорени пулсации на сърцето му… чувстваше как пулсът му продължаваше да се ускорява, как кръвта му бушуваше в неговите артерии и вени.

Всичките й сетива бяха свръхчувствителни.

— Били, моя Били! — промълви той; думите му звучаха нежно, топло, задушевно.

Като го обгърна с ръце, тя повдигна лицето си и го погледна в очите, в които виждаше собственото си отражение.

— Моят доктор! — възторжено прошепна тя.

Той се наведе да я целуне отново — отраженията й в очите му ставаха по-големи. Тя се притисна до него и жадно разтвори устни.

Този път целувката му бе невъздържана и дълбока. Желанието му се усилваше; дишането му се ускоряваше; жаждата й за него ставаше неудържима. Езикът й неукротимо изследваше меката вътрешност на устата му. Колко сладка и приятна е целувката му! Колко е вълнуваща! И какви чудеса последваха: през дрехите си тя осезателно чувстваше материалния израз на желанието му вътре в неговия панталон — членът му набъбваше докато опъна плата и се притисна срещу бедрата й.

Дишането й спря внезапно; тя потрепери, затвори очи и сама притисна слабините си към него.

Допирът направи члена му по-твърд.

Сърцето й се свиваше и биеше до пръсване! О, господи! Колко хубаво бе това! Колко го обичаше! Колко го желаеше! Колко…

Неочаквано нещо се промени в съзнанието й. Миналото изплува в него. Дяволски образи изскочиха от подсъзнанието й, заличавайки всичко останало.

Силни, груби ръце я стискаха — ужасни ръце — като животински нокти и менгемета…

Видението беше толкова ясно и реално, че тя силно потръпна и изписка.

Тогава разбра: ръце я притискаха.

Боже милостиви!

Били Доун затвори устата си, без да осъзнава, че ухапа устната на Дънкан; кръв потече по нея; тя не чу викът му от причинената болка. Тези образи още се нахвърляха върху нея, преминаваха като трасиращи куршуми в съзнанието й.

Безбройни ръце я блъскаха… мачкаха… разтваряха голите й крака…

… Смрадливи мишници притискаха лицето й; дебели, космати лакти се забождаха болезнено в гърлото и корема й…

… Почти я задушаваха…

… Правеха я безпомощна…

… След това миризливи животни се качваха върху нея едно след друго, разкъсваха я на парчета, а тя крещеше, крещеше в ужасна агония…

Леден шок смрази тялото й: за миг загуби чувството си за реалността. Тя не можеше повече да диша. Въздухът в стаята беше тежък, мръсен, без кислород, изпълнен само с отвратителна миризма на вкисната бира и мръсни тела.

Внезапно очите й се отвориха и тя отблъсна Дънкан, като го удряше с юмруци и го гледаше с див ужас.

— Не! — крещеше тя. — Не! Моля те… Недей! Недей!

— Били! — Гласът му бе нежен, но настоятелен; опитваше се да надделее над ужаса й. — Били! — Изложен на юмручните й удари, той не се опита да хване ръцете й и да я усмири, а я прегърна още по-силно. — За Бога, Били! Това съм аз! Дънкан!

Дънкан.

Докторът.

Нейният доктор.

Юмруците й замръзнаха във въздуха, изражението и бавно се промени. Тя потръпна.

— Докторе…?

— Аз съм. — Той се постара да направи гласа си мек и сърдечен. — Аз съм. Няма никой друг.

Мъчително беше да се види отпускането на лицето й. Почти моментално кошмарните образи се разсеяха и реалността се промени. Страхът изчезна от лицето й. Тя тихо заплака.

— Били… — каза той тихо.

— Извинявай! — изхълца тя. — О, докторе, толкова съжалявам! — Тя го прегърна силно и сложи главата си на гърдите му. — Просто, оттогава…

— Всичко е наред, Били — прошепна той, като нежно милваше главата й. — Разбирам. Няма за какво да се извиняваш.

Тя повдигна главата си и го погледна.

— Но се извинявам! — По бузите й се стичаха сълзи. — Не виждаш ли? Аз те обичам! Искам да правя любов с тебе! Искам да споделяме всичко като мъж и жена.

— Зная — прекъсна я той внимателно, като се усмихна нежно.

Тя продължаваше да го гледа в очите и гласът й беше приглушен.

— Ти си последният на тази земя, когото някога бих искала да разочаровам. Знаеш това, докторе!

Дънкан я гледаше в лицето. Чувстваше болезнени спазми в слабините си. Чувстваше всичкия ужас и болки, които тя бе преживяла, като сам да беше го изстрадал. Гласът му бе убедителен.

— Били, не можеш ли да разбереш, че нищо, което ти правиш или не правиш, не може да ме разочарова?

Тя отново го погледна, без да проговори.

— Ти беше ужасно наранена — каза той, — физически и емоционално. Възстановяването изисква време. Изнасилването не е нещо, което лесно може да се забрави — да заспиш и да се събудиш излекувана за една нощ. Не е като да се излекуваш от простуда. Може би съм известен козметик, но аз също съм и лекар… — Гласът му пресипна, но очите му изразяваха разбиране. — Тези неща са ми ясни.

Да, но… толкова отдавна аз… и ние никога… — Тя жестикулираше с ръцете си.

— Забрави за това. Физическата част от нашите отношения може да почака. С времето и това ще дойде, сигурен съм.

Той се усмихна окуражаващо, без да показва какви усилия положи да успокои лудото биене на сърцето си и огнената страст, която го беше обзела.

Той сложи ръце на раменете й в братска прегръдка.

— Освен това — добави Дънкан, — какво лошо има да почакаме още малко? Любовта прави времето относително, не знаеш ли?