Джудит Гулд
Никога достатъчно богати (9)

8

Цялата сутрин Анук беше много заета. Веднага след като отстрани Уилям, тя отдели цели четиридесет и пет минути за телефона, тихо благославяйки изобретателя на телефона с бутони, понеже те не увреждаха блестящия й маникюр. Повече от половин дузина обаждания бяха необходими само като начало за оправяне на положението.

Тя въздъхна, като погледна внимателно планираната си програма за деня в отворения дневник Хермес, изписана с красив почерк. Всяка синя буква беше ясна, елегантна и чудесно оформена, точно както гувернантките я бяха учили. Някои неща човек възприема завинаги, съзнателно или не.

Като повдигна дневника, тя се усмихна притеснено. Колко амбициозно от нейна страна! Тя беше планирала много работа за този ден.

9:45… ………… Уилям

12:00… Службата по околната среда в Гросвенър. Среща с Комитета за Коледна танцова вечер с банкет в „Плаца Хотел“.

14:00… Среща с Лидия Зееме: редекорация на дневната.

15:30… Погребението на Рубио.

И всичко това не включваше официалната вечеря, която тя и Антонио даваха тази вечер за двадесет и четирима гости.

Тя остави дневника. Добре, вечерята и погребението на Рубио не можеха да бъдат отложени, но и без тях целият й следобед беше запълнен до последната минута. А потулването на недискретността на Антонио беше с предимство. В края на краищата, ако един скандал засягаше него, той навреждаше и на нея. Трябваше да се действа бързо.

Тя присви устни. Тънки като косми линии започващи от носа и стигащи до устата се появиха от двете страни на лицето й. Раздразнението й ги задълбочаваше. Ето, мислеше си, всяко нещо можеше да я очерни. Не, няма да бъде очернена, тя ще се погрижи за това. Дали някой не можеше да я замести някъде? Обществото живееше по свои правила и ако някой не съумяваш стриктно да ги спазва, трябваше поне да покаже, че се старае да се придържа към тях. Тъкмо това смяташе да направи тя, за да оправдае недискретността на Антонио и да смекчи всяка потенциална опасност.

Очистителни мерки. Как ги мразеше!

Тя взе телефонната слушалка.

Набра първия номер.

Вирджиния Нортън Ротенбург, заместник-председател на Комитета по околната среда в Гросвенър — тя изпълняваше функциите на председател тази година. Анук си представи как изглеждаше Вирджиния докато набираше номера. Твърде висока, подобна на кобила, безформена. Неприветлива наследница на средна възраст на една от най-старите и най-аристократични династии в Ню Йорк. Недвижими имоти. Вестници. Инвестиции. Власт.

Твърде много пари и твърде много наследство.

— Дом Ротенбург, добро утро — отговори стар, пресипнал мъжки глас.

— Госпожа Вирджиния Ротенбург, моля.

— Кой я търси?

— Анук де Рискал.

— Добре, госпожо. Момент, моля.

Анук чака дълго. Най-сетне тя се обади.

— Здравей, Анук! Какво става?

Вирджиния Нортън Ротенбург със слабостта си към конете и с окастрените си носови фрази приличаше на Нанси Кълп във филма „Селянките от Бевърли“.

— Вирджиния, зная, че съм виновна, че отсъствах цял месец и не съм ти се обаждала, но… случаят е спешен. Би ли могла да ме заместиш на днешната среща?

— Добре, Анук. Ще се радвам. Не вреди да размахам камшика и да накарам момичетата да се поразмърдат, нали? Ха-ха.

— А… не, мисля, че не.

— Не се тревожи. Всичко ще бъде тип-топ! Ха-ха!

Анук се намръщи за момент, после се отпусна.

— Мога да разчитам, нали!

— Напълно. Ще ти се обадя по-късно и ще те осведомя какво са решили момичетата. Тези кокошки понякога имат нужда от малко емоции.

— Благодаря ти, Вирджиния. Задължена съм ти. Ще се видим довечера.

Анук бързо затвори телефона, доволна, че този разговор свърши. Вирджиния никога не пропускаше да й развали настроението. В нея имаше много от манталитета на фелдфебел.

Тя набра втория номер.

Клас Клаусен, един от тримата, не, двамата, след смъртта на Рубио, помощници на съпруга й.

Този път Анук беше много по-фамилиарна и прегракналият й глас съвсем се изчисти.

— Класкинс, скъпи! Анук се обажда.

— Анук. Слава богу, върнала си се! — гласът на Клас никога не губеше лекия си исландски акцент. — Този град беше опустял без тебе. Как беше в Мексико?

— Как мислиш, че е било? Ме-хи-ко си е Ме-хи-ко, както винаги. Вода от бутилки и много слънце. Наистина, това ме накара да мечтая за зимата на Ню Йорк. Слушай, скъпи. Ще те видя на погребението на Рубио, нали?

— Разбира се. Не бих го пропуснал за нищо на света. Защо питаш?

— Защото не бях сигурна, че ще бъдеш там.

Клас се задави от смях.

— Как иначе бих се уверил, че Рубио няма да се върне и отново да почне да ме тормози?

Тя промърмори нещо неодобрително.

— Успокой се, момчето ми, успокой се. Знам, че ти и Рубио не се обичахте много. Но, скъпи! Такива неща не се говорят.

— Допускам, че си права. Не трябва да се говори лошо за мъртвец.

— Да, не трябва… Особено като се има предвид, че твоето положение не е по-безопасно, отколкото беше това на Рубио — добави тя меко, майсторски промушвайки го като с кухненски нож.

Тя чу как той рязко пое дъх и се усмихна язвително. Тя го удари там, където боли най-много. Под кръста. Е, добре. Ти от дълго време си го търсеше, Класкинс, кучи сине.

Тя без усилие върна благия си тон. Никой не можеше по-добре от нея да сменя скоростите без предупреждение. Първо безмилостно пробождане. После спасителен пояс.

Това винаги даваше чудесни резултати.

— Все пак, Класкинс, не ти се обадих, за да те разтревожа — продължи тя. — Напротив, скъпи! Абсолютно необходимо е да говоря с тебе за нещо изключително!

Тя провлече думата „изключително“.

— Нали говорим — промърмори той, все още смутен.

— Не, това трябва да стане на четири очи. Сега не мога да ти кажа за какво става дума, скъпи, но вярвай ми, то ще ти хареса. Наречи го — засмя се тя весело — предварителен коледен подарък.

— Анук! — Изведнъж той заприлича на сприхаво дете. — Това не е честно и ти го знаеш! Кажи ми го сега!

Ха! Очите й с цвета на топаз блеснаха триумфално. Беше го закачила на въдицата си! Оставаше само да го издърпа. Но рибата трябва да се мята и съпротивлява, иначе къде е удоволствието?

— Не, не, Класкинс. Ще трябва да почакаш само няколко часа. Но, повярвай ми, ще останеш много доволен. Ще се видим на церемонията. Опитай се да дойдеш по-рано.

— Добра новина, казваш?

Той не се предаваше лесно.

— Много добра новина, уверявам те.

— Аз пръв ще бъда там!

Тя отново се засмя — смях като камбанен звън.

Усмихвайки се доволно тя постави слушалката от слонова кост на мястото й. Беше възбудила любопитството му. Кой знае какви сладостни видения танцуваха сега из главата му.

Два разговора. Оставаха още четири.

Трети телефонен разговор.

Тя трябваше да намери Дорис Бъклин.

— Дом Бъклин — отговори някаква прислужничка.

— Добро утро. Вкъщи ли е госпожа Бъклин? Обажда се Анук де Рискал.

— Не, госпожо. Госпожа Бъклин излезе.

— Тогава можеш ли да ми кажеш къде мога да я намеря?

— Не, госпожо. Наистина не мога да ви кажа. Госпожа Бъклин не ми позволява да давам такава информация.

Анук почти подскочи от гняв. Прислужнички. Тя ненавиждаше повечето от тях. Ако не те окрадат или не клюкарстват зад гърба ти, те скоро придобиват самочувствие и се смятат за заместници на работодателите си.

— Касае се наистина за нещо много важно. — Анук употреби най-убедителния си тон. — Ако ми кажеш само къде ще бъде около обяд…

— Съжалявам, госпожо.

— Повярвай ми, нищо лошо няма да се случи. Изобщо няма да споменавам, че съм го научила от теб, макар че госпожа Бъклин би била доволна, ако разбереше, че ти си ме осведомила.

Прозрачните лъжи бяха едно от главните й средства. Те излизаха без усилие от езика й.

— Добре… — Настъпи колеблива тишина, по време на която Анук си представи скоростна кутия, в която зъбните колела бавно и мъчително се опитваха да превключат. — Тя е поканена на обед. В ресторант — каза неохотно прислужничката накрая.

Анук леко се усмихна.

— Можеш ли да ми кажеш кой ресторант? Моля те. Много е спешно.

След още една дълга пауза, прислужничката промълви:

— „Църка“.

Анук погледна озадачена слушалката. „Църка“? Къде, по дяволите беше това? Ах! „Цирка“! Глупачката не можеше дори да произнесе нещо толкова просто като цирка!

— Благодаря ти — каза Анук любезно. Тя не добави „тъпа прислужничко“, макар че не чувстваше угризения да си го помисли. — Ти беше много любезна…

Прислужничката затвори телефона и Анук изпадна в ярост.

Глупавата грубиянка й затвори телефона!

„Цирка“.

Тя нямаше нужда да търси този номер. Помнеше го заедно с други необходими номера — обувки, шапки, облекла бяха само някои от тях.

— Цирка. Мога ли да ви помогна с нещо? — отговори някой, като че ли излайвайки една-единствена дума.

— Да, Хенри, можеш. Аз съм Анук де Рис…

— Госпожа де Рискал! — Думите веднага прозвучаха по-топло и по-бавно. — Какво удоволствие!

Това вече е по-добре, помисли си Анук самодоволно. Не че тя се впечатляваше от нечие подмазване. Това бе нещо, което й се полагаше и тя отдавна беше свикнала с подобно отношение към нея. В същото време беше достатъчно реалистка, за да знае, че ако, не дай боже, загуби позициите си, всички врати, които сега бяха широко отворени за нея, незабавно с трясък биха се затворили.

— Удоволствието е изцяло мое, Хенри — отвърна тя ласкателно. — Знам, че ще искам много от тебе, но…

— Не казвайте нищо повече, госпожо де Рискал! Вашата маса ви очаква.

Точно така. Анук почувства приятна топлина в главата си. Някой, който е запазил маса преди две седмици, бе току-що лишен от нея.

Сега тя имаше нужда от партньор за обяда. Ресторантът не беше от тези, в които човек можеше сам да обядва, а дори и да беше такъв, тя не би отишла сама. Дорис веднага би разбрала, че Анук е дошла специално да се срещне с нея. Не, срещата трябваше да изглежда непредвидена и случайна.

Логика, логика. Позицията й на върха на обществото изискваше стратегическият подход на военен специалист.

Извънреден, пети разговор.

Дафид Къмбърланд. Нейният собствен придружител, който бе винаги на разположение, когато Антонио беше много зает. Той също беше любовник на Клас Клаусен.

Очарователният, красив и остроумен Дафид, който толкова обичаше да колекционира ексцентричности, колкото и творби на изкуството. Винаги толкова дяволит, и забавен! И арогантен като нея. Заедно те приличаха на синхронно действащ чифт ножове — майстори в разрушаването на репутации и превръщането на неприятели в кайма.

Анук набра седемте цифри и беше цялата в очакване, докато телефонът иззвъня три пъти. След което заговори въодушевено.

— Дафид! Скъпи! — Той ужасно обичаше да бъде поздравяван екстравагантно. — Зает ли си?… Да, в момента… Случи се нещо просто трагично и аз трябва да отида в „Цирка“! — Хубавото й лице посърна, докато той й отговаряше с прегракнал глас. — Къде трябва да бъдеш? — Тя го изслуша. — О, разбирам. — В думите й прозвуча подходящо разочарование. — Разбира се, това е спешно, скъпи! Щях ли иначе да те търся в последната минута? — Облаците изведнъж се разсеяха от лицето й, устните и очите й заблестяха. — Ти си чудесен… Напълно съм съгласна. Ще те взема след час и четвърт. И не забравяй, задължена съм ти, скъпи!

Като се усмихваше, тя затвори телефона. Сега имаше друго важно задължение — по-добре чекове, отколкото пари в брой, поне във върховете на социалната стълба, където имаше повече банкноти, отколкото пясък в Сахара.

Още два разговора. Предстоеше най-важната битка.

Тя набра офиса на съпруга си, но не директния телефон.

— Офисът на господин де Рискал — отговори късо Лиз Шрек.

Анук се мобилизира. По-остър ли беше тонът й от обикновено? Трудно бе да се прецени, когато това се отнасяше до Лиз. И в най-добрите си дни тя беше кисела и сприхава.

— Лиз, скъпа! Анук се обажда!

Последва необичайно дълга пауза.

— Да, госпожо де Рискал? — сковано прозвуча гласът на Лиз.

О-о помисли Анук. Малко по-добър тон. Мръсницата е подчертано по-груба.

— Обаждам се във връзка с погребението на Рубио — каза с мек глас Анук. — За три и половина ли е?

— Освен ако някой е променил часа, без да ми каже — отвърна Лиз язвително.

Анук трябваше да се усмихва Лиз трябваше да бъде поласкана!

— Добре — каза тя. — Само исках да проверя. Ще те видя там, тогава. О, Лиз…

Лиз тежко въздъхна.

— Да, госпожо де Рискал?

— Би ли могла да дойдеш малко по-рано? Има нещо, което искам да обсъдя с тебе.

Настъпи дълга пауза.

— Добре — каза Лиз раздразнено. — Ще се опитам.

— Аз наистина ще ти бъда призна…

Връзката бе прекъсната.

Анук тресна слушалката на мястото й и потръпна. Каква проклета жена!

Шести разговор. Лидия Клаусен Зееме.

— Проектантска лаборатория LZ, добро утро — енергично прозвуча гласът на секретарката.

— Добро утро. Аз съм Анук де Рискал. Лидия там ли е?

— Момент, моля.

Чу се щракане и след това музиката изпълни дългата пауза. Анук държеше слушалката на разстояние от ухото си и гледаше към будилника „Картие“ в египетски стил. Трябваше скоро да тръгне, ако искаше да срещне Дорис в ресторанта. Беше почти единайсет часа.

Отново се чу щракане.

— Анук, мила! — Като брат си Клас, Лидия не бе загубила исландския си акцент. — Аз тъкмо щях да се обадя, за да потвърдя. Бъди сигурна, че ще дойдем. Не ме питай как, но подготвихме проектите и материалите за новата ти дневна. Едва успяхме, с много усилия през цялата нощ, затова пък са фантастични. Аз ти го казвам. Точно както ти искаше, освен това ги доставихме за рекордно кратко време!

— О, Лидия — промълви Анук — ще ме убиеш! Зная, че си направила и невъзможното всичко да е готово за днес. Знам също, че аз го исках, но… хайде да отложим тази работа за понеделник? Нещо… — Тя остави гласа си да заглъхне…

— Добре, ако е неудобно… — започна Лидия с малко по-твърд тон.

— О, толкова си сладка! — възкликна Анук. — Понякога наистина не знам защо се залови с мен. — Разбира се, че знаеше. Защото де Рискалови са перо в работата й. Защото новата дневна на Анук ще осигури двайсет нови клиенти, които ще поискат същото. — Сигурна ли си, че не те затруднявам?

— Сигурна съм, Анук — малко уморено каза Лидия.

— Много си мила, Лидия. Тогава в понеделник? По същото време?

— Да, понеделник.

— Добре. Все пак ще те видя тази вечер. Чао, скъпа.

След като приключи с телефонните разговори, Анук веднага се зае с грима си. Тя среса косата си назад в кок, закрепи я с диамантени фиби и масажира лицето си с колаген. После нанесе по него флуоресцираща розова пудра и направи бузите си розово-морави. Очерта веждите си. Сложи сенки на очите. С молив направи черти по клепачите си. Накрая, тя „довърши“ лицето си с още пудра, начерви устните си в светъл ягодов цвят и приложи влажен гланц.

Тя работеше бързо и компетентно и за двадесетина минути всичко бе готово. Лицето й изглеждаше като палитра и блестеше като картина.

Гримираните й очи бяха предизвикателни, устните й обещаващи.

Тя беше ослепителна, блестяща, великолепна жена — една на един милион. Нейната елегантност и финес символизираха най-доброто от модата в Манхатън.

Като движеше главата си наляво и надясно, тя внимателно огледа вида си. Отлично.

Най-сетне стана и започна да се облича.

За да убива, естествено. Имаше ли друг начин!