Джудит Гулд
Никога достатъчно богати (70)

69

— Какво беше това? — тялото на Били Доун се вцепени. — Чухте ли?

— Прозвуча като писък — съгласи се бавно Едуина. Намръщи се и наведе глава на една страна. — Но повече не го чувам.

— Казвам ви, че дойде някъде от вътрешността на къщата! — настоя Били. — Чух го!

— Хей, вие двете! — извика разтревожена Алелуйа, като се опитваше в същото време да изглежда като възрастна. — Това беше само вятърът.

Не изглеждаше убедена. Страхът бе така заразителен. Освен това, ако не познаваше добре Били Доун, поне познаваше майка си. Една празна къща не можеше да я уплаши така лесно. Не, не можеше!

— Вече не го чувам — прошепна напрегнато Били. — Не мислите ли, че беше Анук?

— Няма ли да спрете? — извика Алелуйа. — Още малко и всички ще откачим.

— Мисля, че трябва да си вървим — каза мрачно Били. — И то веднага!

Едуина не я слушаше — беше се запътила към коридора. Били и Алелуйа се спогледаха и я последваха. Когато стигнаха до голямото фоайе с божествените сцени, Едуина сви ръцете си във фуния и извика:

— Анук!

— А-а-а… ну-у-ук! — извика след нея Били.

Замълчаха и се ослушаха. В къщата беше толкова тихо, че и муха да бръмнеше, можеше да се чуе.

— Анук! — опита отново Едуина.

— А-а-а… ну-у-у-ук! — повтори Били.

Отново никакъв отговор.

— Наистина беше писък! — каза намръщено Били. — Не си въобразявам. Вие също го чухте.

Едуина я отряза.

— Вие двете се върнете в балната зала! В никакъв случай не излизайте оттам! Ясно ли е?

Били я хвана за ръката.

— Къде отиваш?

— Дойде ми на ум, че офицер Муди не се е обаждал поне от час и половина… Вие го чухте, когато каза, че ще наминава на всеки четиридесет минути. А не е идвал.

— Едс… — прошепна Били.

— Може да… се е забавил, а? — попита Алелуйа, която още не искаше да признае колко много се страхува.

— Може би — съгласи се Едуина. — Но аз излизам да проверя. Не се бойте, няма да се забавя. Не се отделяйте една от друга — и добави след многозначителната пауза, — независимо от всичко.

— Ако срещнеш случайно моите цивилни полицаи — подхвана Били Доун.

— … Ще ги накарам да се обадят — довърши Едуина.

— Мамо? — в гласа на Алелуйа прозвуча тревога. — Пази се! Чули?

Едуина се усмихна.

— Чух, миличкото ми… — Тя прегърна бързо дъщеря си. — Можеш да разчиташ на това.

И тръгна към вратата.

 

 

Кармен Толедо продължаваше да настоява.

— Не можете ли просто да се обадите по радиото и да го накарате да провери? Може те да не са в къщата. Може нещо да се е случило.

— Офицер Муди каза, че ще ги наглежда — отвърна диспечерът от Саутхемптън. — След като не мога да се свържа с него, сигурно е излязъл от патрулната кола. Може би сега пие кафе заедно с тях.

Кармен не отстъпваше.

— Изпратете още една кола — настояваше тя. — Просто да провери.

— Госпожо, с колко коли смятате, че разполагаме? Тук не е Ню Йорк.

Кармен бе непоклатима:

— Не ме интересува. Незабавно изпратете кола!

— Е, добре — отвърна отегчено гласът на диспечера.

— Настоявам! — натърти тя.

— Да.

Кармен остави слушалката. Загледа гневно телефона. Не можеше да се отърве от чувството, че й се надсмиват.

Нищо, ще даде на диспечера точно десет минути и отново ще го обезпокои.

 

 

Навън нощта беше студена и от морето духаше остър солен вятър. Ситен пясък от дюните посипвате Едуина с малки бодлички. Над нея накъсани високи облаци препускаха през осеяното със звезди небе. От двете страни на покрития с плочи път шумяха и плющяха клони на листа.

Едуина застана за миг неподвижна и се помъчи да се ориентира. Усещаше учестените удари на сърцето си и се опита да ги усмири, като пое няколко дълбоки глътки въздух.

Огледа се. Къщата и околността бяха осветени от скрити външни прожектори и видът им сякаш криеше заплаха. Всичко изгледаше жълтеникавозелено и нереално, приличащо повече на декор, отколкото на облян от лунна светлина замък. Съчетанието на ярки светлини и дълги сенки придаваше на мястото по-зловещ вид, отколкото ако беше пълен мрак.

Внезапно вдясно от нея в храстите изпука клонка. Тя се обърна бързо в тази посока. Какво бе това? Животинче? Или човешки крак?

— Има ли някой там? — повика тя.

Нищо. Чуваше само воя на вятъра, шумоленето на храстите и рева на близкия прибой.

Сигурно така й се беше сторило.

Тръгна по покритата с плочи пътека.

Не беше изминала и десет крачки, когато входната врата внезапно се затръшна.

Светлините отвън угаснаха.