Джудит Гулд
Никога достатъчно богати (61)

60

— Кучки! — изкрещя Анук де Рискал. Грабна списанието „Уиминс уеър дейли“ и го запрати в другия край на трапезарията. Беше изпаднала в пристъп на буйна ярост. — Неблагодарни, жалки, отвратителни кучки! Какви долни, какви подли удари в гърба! И то да го разбера от „Уиминс уеър дейли“. Ох, какво унижение, Антонио! Само като си представя, че съм председател на комисията за изложбената къща, а всички тези гласуват зад гърба ми!

— Успокой се, скъпа, било каквото било! — успокояваше я Антонио и отпиваше от сутрешното си кафе, докато очите му шареха по колоната в „Уол стрийт джърнал“, която съдържаше борсови извлечения. — Ако не беше ходила в Швейцария за тези тъпи инжекции, щеше да имаш право на мнение. Всъщност наистина не си заслужава да се тормозиш толкова.

— Не си заслужава ли? — Анук направо се задъха. Протегна врат през масата и черните й очи се опулиха и светнаха гневно. — Те се гаврят с нас, Антонио. Гаврят се с теб! Ние не просто загубихме стотици хиляди от безплатната реклама… — блъсна тя с длан по масата с такава ярост, че чашите и приборите подскочиха. — Помисли само за загубения престиж! Не знам дали бих могла да погледна хората в очите след всичко това. Наистина не знам.

— Анук, знаеш, че можеш. Нищо, абсолютно нищо не е в състояние да те победи.

— Следва ли да ти напомня, скъпи, че изложбената къща в Саутхемптън не е просто „нищо“? — изсъска тя. — Като си помисля само, че тези тъпачки в комисията избраха онази боядисана маймуна Едуина пред теб да открие модното ревю! Това е наистина последната капка, която препълва чашата. — Тя се облегна отново назад с ненавист в очите. — Възнамерявам да се откажа от председателството, но не преди да извия вратовете на онези мърши в комисията!

— И да изгниеш в някой затвор за лесбийки — засмя се Антонио. — Тогава, скъпа, ще бъдеш по-близо до рая от всеки друг път.

— Няма нищо смешно! — смъмри го тя и забарабани с тъмночервения си маникюр по масата. — Казвам ти, Антонио, че няма да отида на откриването, а и ти също няма да ходиш. Ще откажем. Да! Всъщност ще кажа на всички, че обявявам бойкот!

— Боя се, че никой няма да те разбере, скъпа. Знаеш, че откриването на изложбената къща е открай време обществена проява в началото на всеки сезон в Саутхамптън. Освен това, дори и ние не можем да откажем да отидем. Всяка жена, която посещава изложбата, купува ежегодно мои рокли и всякакви облекла на стойност десетки хиляди долари… Много добре знаеш, че не мога да си спечеля врагове в тяхното лице.

— Сякаш са ти приятели! — озъби се Анук. — Казвам ти, Антонио, ще го преживеем някак. Не се заблуждавай — онези вещици в комисията извъртяха този номер нарочно, за да ни объркат.

— Дали са го направили нарочно или не — каза той примирително, — няма връщане назад. Във всеки случай аз нямам монопол над благотворителните модни изложби. Кой знае? Може Едуина наистина да е талантлива.

— Едуина! — изпръхтя презрително Анук. — Ами!

Антонио сви рамене.

— Трябва все пак да признаеш, че тя върши нещо полезно. Може би беше грешка, че не й даде мястото на Рубио.

Анук присви очи.

— А кой беше виновен за това? — изсъска тя. — Нима мен завари Дорис Бъклин да се чукам с онзи?

Антонио се изчерви виновно и бързо тикна нос във вестника.

Анук се пресегна да вземе сребърния грузински кафеник и си наля половин чаша кафе с треперещи пръсти.

— Този път победата може да е на страната на Е. Дж. Робинсън — стисна устни тя и тръсна решително кафеника на масата, — но много скоро ще й стане ясно, че колкото и да се смята за умна, в този град винаги е имало, има и ще има място само за един — Антонио де Рискал!

Антонио остави вестника и се усмихна от другия край на масата.

— Ти винаги си била най-верният ми съюзник, Анук.

Тя сякаш не го чу.

— Много по-добре щеше да бъде, ако бяха избрали Оскар де ла Рента — продължи упорито тя. — Но Едуина! Боли ме, Антонио! Ужасно ме боли! И като си помисля, че тя е научила целия занаят от теб. Това най-много ме боли. Не, Антонио, няма да отстъпя. Ние няма да отидем на откриването! — отсече тя и вдигна чашата към устата си.

На вратата се появи Банстед и тихо се изкашля:

— Извинете, мадам — изрецитира той сериозно, загледан някъде в пространството.

Анук ядосано тръсна чашата върху масата:

— Какво има, Банстед? — попита троснато тя.

— Мистър Лео Флъд иска да говори с вас по телефона, мадам.

Анук замръзна на мястото си. Обажда се Лео Флъд. Лео Флъд, който е на страната на Едуина! Каква наглост! Какъв мръсник!

Тя излезе бързо от вцепенението си. Скочи гневно на крака, грабна телефона от шкафа и вдигна слушалката. Внезапно, като по чудо, лицето и се проясни.

— Лео! Шери! — загука тя. — Колко хубаво, че ми се обаждаш. На какво дължа тази чест?… Аз — церемониален майстор! Но аз си мислех, че ти и Едуина… О, разбира се, не може да става дума за сблъскване на интереси! Дрехите на Антонио и Едуина имат различни пазари… Разбирам… С удоволствие, миличък, ще бъда поласкана… Разбира се… И Антонио да представи колекцията й? Ще го направи с удоволствие. Виж какво, скъпи, обещавам да се облека в най-скромната… Какво? Трябва да нося една от нейните!… Д-да…, аз… разбирам. Имаш право, церемониал майсторът трябва да бъде част от… от модното шоу — гласът на Анук потрепери при последните думи. — Не, не съм разстроена, скъпи… да, да, Лео… Чао.

Анук тръшна телефона и се изправи, размахала юмруци във въздуха.

Антонио се уплаши. Тя имаше вид сякаш всеки момент ще получи удар. От устата й излизаше звук, подобен на р-р-р-р-р…

— Значи все пак ще ходим на откриването на изложбената къща — каза той спокойно.

— О, скъпи! — простена Анук и драматично заудря челото си със стиснат юмрук. — Какво да правя?

— Скъпа! Какво има сега?

— Към болката се прибавя и обида! О, Антонио, Антонио! — виеше Анук. — Ще трябва да нося една от дрехите на онази кучка Едуина! Ще умра, Антонио!

— Защо не откажеш, скъпа?

Тя се обърна към него:

— Да откажа! Ти си се побъркал, Антонио! Знаеш, че не мога. Още повече че Лео Флъд ежегодно отпуска безвъзмездно десетки милиони долари. Отпуска ги за благотворителна дейност, която аз председателствам. Благоволение, за което трябва да моля него. О, Антонио, ще умра! Просто ще умра!