Джудит Гулд
Никога достатъчно богати (60)

59

Февруари — май 1990 г.

Шофьорът спря колата пред един нов небостъргач в източната част на града, на Осемдесет и първа улица. Паркингът бе кръгъл, а портиерът бе облечен като кралски гвардеец с хромиран шлем, украсен с пера, каиш под брадата и високи над коленете, лачени ботуши.

— Вървете направо, госпожо — каза фалшивият кралски гвардеец и посочи към отделен асансьор в началото на огромно фоайе. — Трябва да натиснете само това единствено копче и ще се качите на последния етаж.

Вратата се затвори меко. Асансьорът бе една от новите скоростни машини и все пак изкачването продължи цели трийсет секунди. Жилището се намираше на седемдесет и втория етаж.

Вратата на асансьора се отвори право в апартамента, където я чакаше усмихнат Лео Флъд.

— Здравей! — поздрави весело Едуина и изплува с въздушна походка, а палтото й от норка светна с всички цветове на дъгата. Тя му се усмихна и го целуна леко по устните.

Той отвърна на целувката й все така усмихнат. Взе нежно двете й ръце и ги задържа в своите.

— Ти си истинско видение — каза той, като я оглеждаше.

Тя разкопча цветното си палто и го разгърна. Отдолу носеше къса черна рокля без презрамки, цялата обшита с многоцветни пайети, която обгръщаше плътно фигурата й. Гъстите стъклени гроздове на обеците и гердана бяха аксесоари за костюми и представляваха бижутерийна разновидност на едри рубини, сапфири и изумруди. Чорапите бяха гладки и черни, а обувките имаха високи десет сантиметра метални токчета.

— Харесва ли ти? — засмя се тя и се врътна в моден пирует.

— Харесваш ми.

Тя се засмя отново и го погледна. Беше облечен семпло в бяла копринена риза без яка, широки черни панталони и кадифени пантофи с монограм. Ризата бе наполовина разкопчана и дългото V-образно деколте разкриваше гладка мускулеста гръд.

— Ти самият изглеждаш много добре — промълви дрезгаво тя.

Той я въведе във висока всекидневна зала.

— Добре дошла в моя вълшебен свят.

Тя зяпна учудено и се озърна.

Подобно на офиса в центъра на града, това помещение също бе изградено на две нива и стените от гладко стъкло създаваха илюзията, че двойно високата сграда плува във въздуха. Впечатлението се подсилваше от светлината на здрача в този час, който настъпваше между залеза и нощта.

Здрачът се отразяваше в черния гранитен под, а кожените канапета, столове и табуретки с прозрачни луситови крака сякаш бяха увиснали във въздуха. Светлината на угасващия ден струеше в старинната гръцка колекция, датираща от бронзовия век — безлики мраморни глави, гладки чаши и стилизирани фигури, красиво подредени върху вградените черни лакирани рафтове. Тя изпълваше със сияние спираловидната прозрачна луситова стълба, която се виеше без парапет до самия покрив, обливаше в пламък двата гигантски бронзови сфинкса, изтегнати върху високи до кръста мраморни постаменти, подобни на странни лунни видения в пустинята. Светлината блестеше в полираната стоманена повърхност на овална камина, която се извисяваше над леко вдлъбнат черен блок от гладък гранитен камък, отразяваше се в стъклените маси и подобния на огледало алуминиев таван и превръщаше грапавите бетонни, стени с изображения на вкаменелости в грамадна вековна пещера.

Залата бе неземно тиха. Многопластовото остъкление изолираше шумовете на града. Единственият звук, който долиташе от дъното на помещението, бе тиха, напевна японска мелодия.

— Майчице — промълви Едуина едва чуто. Това бе едничкото нещо, което можа да издума.

— Позволи ми да взема палтото ти.

— Палтото… О, разбира се.

Дрехата се плъзна по раменете й. Замаяният й поглед поглъщаше всичко наоколо.

— Веднага се връщам — каза той и грижливо пое, коженото палто. — Трябва да проверя какво става в кухнята. Напитките и ледът са отсреща — посочи той към циментовия бар, който опасваше от край до край една от вътрешните стени. — Налей си.

Тя се отправи нататък и металните й токчета звъннаха по огледалната повърхност на гранита. В циментовия бар бяха вградени две прозрачни луситови мивки, а нарочно оголените тръби се виеха подобно на змии по стената. Млечнозелена китайска купа от династията Юан служеше като кофичка за лед. Там имаше също кристален сервиз и отворена бутилка с чудесно изстудено шампанско „Кристал“.

Едуина си наля от него и се огледа.

— Това място наистина е вълшебно — обърна се тя към Лео, когато той се върна.

— Харесва ли ти? — попита той усмихнат. — Аз го планирах. Това е едно от предимствата да изградиш свой собствен блок. Дава ти свободата, от която се нуждаеш, за да постигнеш точно това, което искаш.

— Наистина ли този блок е твой?

Тя не разбра защо това я учуди, но точно така се получи.

— Всъщност той е кооперация. Предполагам, ще кажеш, че всеки, който живее в един блок, притежава част от него. Но все пак аз съм този, който го планира, финансира и построи. А една от моите компании осъществи продажбата на апартаментите.

— Естествено ти запази най-хубавия за себе си — подхвърли тя хитро.

— Разбира се — съгласи се той се разсмя, а после отиде да си налее чаша шампанско.

На устните й трепна лека усмивка.

— Кажи ми, Лео, има ли на този свят нещо, от което да не си намазал?

— Наистина няма — отвърна той с ослепително бяла усмивка. — Извличам изгода от всяко нещо. — Той вдигна тържествено чашата си. — Да пием за най-красивата жена на света.

Едуина се изчерви и също вдигна чаша.

— Пия за най-красивия лъжец и за това, което направи възможно тази фантазия.

Ръката, която държеше чашата, изписа широк кръг.

— Амин! Нямам нищо против този тост.

Едуина постави чашата на масата.

— Позволяваш ли ми да разгледам това очарователно място?

— Моля — подкани я той с любезен жест.

Тя започна да обикаля, като разглеждаше с възхищение гръцките произведения на изкуството и великолепната хармонираща смесица от съвременна мебелировка и антика.

— Какво има там горе? — попита тя и вдигна глава да разгледа прозрачната вита стълба.

— Скулптурна градина. Ще ти я покажа, след като се нахраним.

Вечеряха в залата, небрежно подгънали крака върху дългия, покрит с мека кожа диван. Съдовете бяха китайски — чинии в стил „династия Сонг“ с изящно покритие. Храната бе японска, приготвена от самия него с помощта на бамбукова преса. Виното беше френско — още една бутилка превъзходно шампанско „Кристал“.

— Между другото — подхвърли тя, докато си вземаше парченце мида с пръчките, — ще ти кажа нещо, но внимавай да не откачиш. Спонсорирах ревюто в Саутхемптън с 20000 долара — завърши тя и отхапа предпазливо от грамадната мида.

Той се взря в нея.

— Двайсет хиляди ли каза?

Тя кимна с глава и преглътна.

— Не се безпокой. — Вдигна успокоително пръчките и добави. — Парите са от фонда за социални връзки и не се облагат с данъци.

— Да, но… бива ли да ги изръсиш за модното шоу? Мислех, че въртим търговска дейност.

— Така е — отговори тя самодоволно, — но в момента се организира благотворително представление, което съвпада с откриването на изложбената къща. Зная, че предстои още работа, но идеята ми хрумна още щом разбрах за това. Двайсетте хиляди помогнаха много. Тези вълшебни долари вършат наистина чудеса.

— Кога се очаква да се проведе ревюто?

— Представи си — в същата седмица, когато празнуваме Деня на паметта. В това се състои и цялата прелест.

— Шегуваш се! — в гласа му прозвуча недоверие.

— Съвсем не. Ще се проведе само няколко дни преди официалното откриване на къщата. Двете неща ще се свържат чудесно. Сега предстои да чуеш най-интересното.

— Още ли има?

— Има, разбира се. Приготви се за най-голямата изненада — каза тя и направи драматична пауза.

— Да? — попита той и зачака.

— Анук де Рискал е назначена за председател на изложбената къща — изгука тя.

— Тогава как изобщо си я склонила да покаже твоите облекла? Като знам какви са взаимоотношенията ви, мисля, че тя по-скоро би се съпротивлявала със зъби и…

Едуина се усмихна доволно.

— Не би могла, защото, виждаш ли, тя все още не знае. Анук не е в града от две седмици.

— И ти просто се възползва от това обстоятелство, като се обърна към членовете на комисията, така ли?

— Просто намекнах няколко пъти.

— Например това, че ще отпуснеш средствата ли?

— Точно така. И, слава богу, те веднага дадоха съгласието си, без дори да дочакат завръщането на Анук!

— Представям си как ще приеме точно тази новина! — разсмя се той. — Знаеш ли — добави той с възхищение, — ти никога не преставащ да ме учудваш. — После поклати въпросително глава. — Не зная как постигаш всичко това, но и десетократно по-голямо дарение, направено от някой друг, не би могло да създаде по-добра реклама на събитието.

— Слушай нататък, става още по-забавно. Първо, това че Антонио де Рискал даде съгласието си още много, много отдавна.

— Шегуваш се! — сега той я гледаше със зяпнала уста.

— Разбира се, това стана преди той да узнае, че ще представлява мен. Помни какво ти казвам, той няма да посмее да ми откаже сега, когато става дума за благотворителна дейност. Второ, въпреки че Анук все още не знае, в качеството си на председател тя ще бъде принудена да облече моделите на въпросната им създателка — т.е. моите! Тя и това не може да откаже, тъй като е в реда на традицията.

Той избухна в смях.

— Ти си наистина голямо нещо, Едс!

— Старая се — отвърна възторжено тя. — Наистина се старая!

— И ти гарантирам, че ще успееш. — Той продължаваше да се смее. Взе с пръчките едно малко „маки“ и й го подаде. — Не забравяй да ядеш. Ето, вземи това.

Тя отвори послушно уста, пое го със зъби и бавно задъвка.

— Харесва ли ти?

— Великолепно е — кимна доволно тя.

— Добре — усмихна се той. — Приготвих го специално за теб.

— Съвсем сам — погледна го тя под око — или си го поръчал навън и сега ме лъжеш?

— Приготвиха го моите собствени сръчни ръце.

Едуина остави пръчките върху чинията, тъй като не знаеше какво да опита след това. Погледна усмихнато към Лео.

— Знаеш ли? Един ден ще станеш чудесен съпруг и ще ощастливиш някоя жена.

Нещо трепна в дъното на очите му.

— Тя ли ще бъде щастлива — в гласа му звънна странна нотка — или аз?

— Тя, разбира се — побърза да каже Едуина, — определено тя.

Той задържа погледа й.

— Тогава ти наистина ще бъдеш щастлива, така ли? — попита я тихо.

Тя тъкмо бе посегнала към морските таралежи.

— Н-не те разбирам.

Смехът й секна и тя стана изведнъж сериозна.

— Омъжи се за мене, Едс — промълви той тихо. — Нека бъдем щастливи двамата заедно.

Ръката й потрепери и изпусна залъка.

— Остави тези шеги — прошепна укоризнено тя.

Той я гледа дълго и втренчено.

— Не се шегувам.

— Лео… — Тя се изкашля и остави пръчките. — Аз наистина те харесвам. Знаеш, че е така. Но… но едва ли може да се каже, че те познавам. Имам чувството, че всичко около теб е обгърнато в тайнственост.

Той сви рамене.

— Няма нищо особено, което да заслужава внимание.

Тя се усмихна.

— Напротив. Сигурна съм, че има. Около теб има много тайни, които трябва да се разбулят.

— Значи ли това, че отхвърляш предложението ми?

Тя продължи да го гледа в очите:

— Не — отвърна замислено и сериозно, — не го отхвърлям. Нито пък искам да сложа край на тази романтична вечер. Но тъй като се познаваме отскоро, смятам, че е още много рано за такава сериозна стъпка. Веднъж постъпих прибързано и се омъжих. Искам, ако се венчая в бъдеще, да е завинаги.

— Обичам те — прошепна той — и винаги ще те обичам.

Изведнъж й се прииска да се върне към реалността. Нещата бяха придобили неочакван обрат. Необходимо й беше време да ги осмисли.

— Защо не ме заведеш да разгледам скулптурните фигури в градината? — предложи тя.

— Добре. Но си вземи палтото. На тази височина навън е много студено. И не е зле да събуеш обувките си. Можеш да паднеш по стълбите.

Тя кимна с глава и бързо свали обувките си с високи токове.

Прозрачната вита стълба беше не само коварна, но и доста страшна. А навън бе не просто студено, а леденостудено. И вятърът духаше страшно. Направо я раздираше.

Тя се загърна плътно в палтото си.

Скулптурната градина бе огромна — покриваше целия покрив. Под краката се простираше океан от гладки речни камъчета. Всичко наоколо беше осеяно със скулптури.

Майо, Роден, Хенри Мур и Арп. Всяка статуя беше специално осветена и имаше странен вид, сякаш витаеше високо в тъмнината. Отвъд блещукащите светлини на Манхатън се въздигаха в кадифето на нощта, а мостовете над река Ийст бяха наниз от бисерни светлинни огърлици.

— Колко е красиво, Лео! — промълви тя. — Господи! Та ти имаш тук цял музей! А гледката! О, божичко! — Тя внезапно се вкопчи отчаяно в него.

— Какво има?

Тя посочи. Стояха близо до края на покрива и тя беше осъзнала изведнъж, че никъде не се вижда тухлена стена или метален парапет. Просто нямаше нищо! Покриват свършваше внезапно.

— Лео! — каза тя едва чуто.

— Ако се вгледаш внимателно, ще видиш, че в действителност има парапет.

Тя погледна. Да, имаше, но това беше слаба утеха. Високото до кръста прозрачно стъкло създаваше илюзията, че няма никаква преграда.

— Не се безпокой — й каза Лео. — Няма опасност. Това стъкло е специално. Виж!

Той го удари силно, но то дори не се поклати.

Тя се наведе напред да го разгледа, но се олюля, и се дръпна рязко назад.

Той я хвана.

— Добре ли си? — попита я загрижено.

Тя обви ръце около врата му.

— Става ми лошо! — прошепна тя. — Мразя височината!

Той сякаш не беше я чул. Очите му не се откъсваха от града.

— Погледни светлините. Едс! — посочи той към бисерните здания, които ги заобикаляха от всички страни. — Знаеш ли какво е това?

— Да — отвърна тя с отпаднал глас и зарови лице в топлата прегръдка. Не искаше и не можеше да погледне.

— Това е Манхатън. Едс! Центърът на вселената!

Тя кимна с глава.

— Остани с мен, Едс, и всичко това ще бъде твое.

Едуина преодоля страха си, отвори очи и го погледна.

— Приличаш на дявол, който се мъчи да ме съблазни.

Той отметна глава назад и гръмогласният му смях се понесе с вятъра.

— Можем ли… да се върнем сега? Тук е адски студено.

— Разбира се. Не знаех, че толкова се боиш от високото.

Той я прегърна и нежно я целуна. Изведнъж чувството на студ изчезна. Сякаш леденият вятър бе станал приятно топъл.

— Хайде да се любим, Лео! — предложи тя с прегракнал глас. — Да слезем долу и да отпразнуваме живота!

Той я отстрани бавно.

— Не — отговори тихо и поклати глава. — Не още. Виждаш ли, аз вярвам, че сексът трябва да дойде след брака.