Джудит Гулд
Никога достатъчно богати (6)

5

— Скоро някой ден, някой никъде ще ти отреже оная работа — Анук де Рискал нежно предупреди фризьора, поглеждайки го в огледалото с рамка от полирана костенуркова черупка. — И не идвай при мене за милост, когато го направят.

— Оооо! — възкликна закачливо Уилям Ст. Гийом, престорено уплашен, като оправяше кичур от блестящата мека гарвановочерна коса на Анук с екстравагантни движения. — Хитруша, хитруша, хитруша! Не спахме ли добре?

Гласът му притежаваше някакъв странен, почти континентален акцент.

— Спахме отлично, благодаря — каза Анук кокетно.

Тя седеше с кралска осанка в луксозната си, руски тип от 19 век спалня, облицована във виолетово кадифе и се усмихваше на образа в огледалото на обикалящия я като паяк фризьор, който идваше, когато Анук беше в града, всеки втори ден да прави магиите си с косата й в усамотението на апартамента.

Уилям се усмихна подозрително.

— Или може би защото аз познавам всеки прекрасен квадратен инч от великолепната ти глава и цял месец не съм те виждал…

— Разбира се, че не си ме виждал, скъпи Уили. Аз бях в Кари и Лас Хадас.

— Мислех, че си посетила и Бразилия.

Пръстите му се движеха като краката на паяк по главата й.

— Виж, аз имам чудесна памет и тези деликатни мънички белези зад хубавите ти ушенца ги нямаше, преди да заминеш.

Той повдигна триумфално един сноп коса, за да огледа внимателно шията й.

— Това е работа на д-р Иво Питанги! — Очите му блеснаха към Анук в огледалото. — Госпожата е имала още една пластична операция на лицето си! — провъзгласи той шепнешком.

Тя не му остана длъжна.

— А Уилям С. Уилямс, пръкнал се в Чикаго, Илинойс има голяма уста — отвърна тя хапливо, — която той твърдо ще държи затворена. В противен случай госпожата не само ще си намери друг фризьор, но и ще разгласи из града, че този негов фалшив акцент, както и дребната титла, която си е присвоил са твърде съмнителни и всъщност са плод на фантазиите на касапин от Юга. — И тя повдигна вежди многозначително, а зениците й заблестяха с оттенъците на топаз. — Ясна ли съм, скъпи Уили?

Той отвори уста и веднага я затвори.

— Откъде знаеш това? — изсъска той, изгубил за миг самообладание и изоставил акцента си.

— Всъщност, аз отдавна го зная — каза Анук многозначително, барабанейки с пръсти по кадифената тапицировка на стола си. После гласът й стана раздразнителен. — Сега няма ли да свършваш? Не мога да оставя целия си ден на твое разположение.

Уилям Ст. Гийом, бивш Уилям С. Уилямс, разбираше кога губи играта. Той наведе глава и без да пророни дума повече, заработи бързо и съсредоточено.

Анук се облегна назад и хладно се усмихна. Тя се наслаждаваше на последвалата тишина и поставянето му в неудобно положение. Като всепризната царица на пчелния кошер, наричан нюйоркско общество, тя имаше значително влияние в една нейна дума можеше да издига или срива в прахоляка много по-важни от Уилям Ст. Гийом мъже и жени, макар че вътрешно не желаеше да кара неразумните да страдат. Беше неприятел, в никакъв случая не за подценяване. Ако се налагаше, тя с истинско въодушевление можеше да извади достатъчно сериозни оръжия от своя арсенал.

Тя отново се зачуди защо бе избрала Уилям. И все пак отговорът не бе труден. Това, което бе Моцарт за музиката и Ван Гог за изобразителното изкуство, това беше Уилям Ст. Гийом за боядисването на косата. Той единствен от легионите фризьори, които тя беше канила в просторния си апартамент бе толкова надарен. Косата й винаги бе разкошна, блестящо черна като на гарван и дори при най-силна слънчева светлина не излъчваше оттенъци на червено или мораво.

Ето затова тя беше избрала него. Защото в своята област той беше безусловно най-добрият.

Злостна усмивка се изписа по ъглите на пълните й чувствени устни. Разбира се, това още не го правеше незаменим. Никой по-добре от нея не знаеше как звезди ежедневно изгряваха и угасваха в Ню Йорк. Манхатън беше чудесна галерия за техния възход и падение. Днешният всепризнат флорист или фризьор стилист можеше лесно да загуби позиции и да бъде напълно забравен утре. Това се случваше непрекъснато. И неизменно тя първа откриваше тези малки съкровища, а също и първа дискредитираше някого, за да издигне друг. В края на краищата, какъв е смисълът човек да има власт и никога да не я използва?

Дълбоко в себе си, скрити от насмешката, хитростта, пластичната хирургия и боите, Анук де Рискал притежаваше сърце на уличен боец и душа на наркоман.

Анук беше висока метър и седемдесет и шест и поразителната й красота сякаш не зависеше от времето. Профилът й бе на класическа южноамериканска хубавица — с изправена глава, привлекателни очи с меки, топазени шарки като на тигър и лице, изваяно от слонова кост тя можеше да засрами много по-млади царици на красотата. Косата й беше гъста, лъскава и както и да я носеше — във формата на строг кок, свободно падаща и права или, според последното й предпочитание, на големи къдри в стил Бел Епок Гибсън гърл — тя винаги бе украсена с блестящи, антични диамантени фиби, един от нейните патенти. А елегантното й тяло с тънки кости, тежащо петдесет килограма правеше от нея идеален манекен за екстравагантните модели на съпруга й.

Тя бе постоянно на тридесет и девет години, никога не празнуваше рождени дни и даже зодията й представляваше строга тайна, достойна за КГБ. Нека други жени да духат свещи и да очакват подаръци. Тя, Анук де Рискал, винаги беше искала само един подарък — този, който сама си беше направила и бе най-добрият приятел за едно истинско момиче — паспортът, в който възрастта й бе подходяща и който беше преминавал многократно през най-внимателни проверки по граничните пунктове. Всъщност, тя така умееше да лъже и то дълго време относно възрастта си, че действителността беше замъглила представите й и сама беше забравила на колко години е.

Анук вярваше в много неща — пари, власт, дори в разкрасяването на зъбите, но не и в доброволното остаряване. Тя се бореше на всеки сантиметър от жизнения си път и не виждаше нищо лошо в предприемането на каквото и да било, само за да изглежда колкото се може по-млада. Разбира се, преди да е достигнала до постоянната усмивка от ухо до ухо, както някои жени, които тя можеше да назове. Ето защо, когато прибягваше до пластична хирургия, бе особено важно да се намери най-добрия хирург.

Посещението й при прочутия д-р Иво Питанги през миналия месец бе шестнадесето по ред.

На какви ли не пластични операции Анук се бе подлагала в продължение на години.

Ритодектомии — нормални лицеви корекции, които включваха опъване на увиснали части по долната челюст и вратните мускули.

Моларни корекции — те правеха костите на бузите по-изразителни.

Блефаропластия — премахваше се излишната кожа около очите.

Коронална корекция — премахваше хоризонталните бръчки.

Дермабразия — премахваше повърхностното набръчкване на кожата.

И накрая, но не последна по значение, бе корекцията на белези, при които с аргонов лазер се отстраняваха петна от повърхностни кръвоносни съдове, които показват напреднала възраст.

Уили беше прав, разбира се. Тя ходи не само в Лас Хадас, който е в Манзанило, и в Карис, който е някъде между него и Пуерто Валарта. Тя щеше да се възстановява в Манзанило и Карис, но първо щеше да прекара една седмица в Рио, в клиниката на д-р Питанги, където световноизвестният хирург не само бе извършил обичайните магически промени по лицето й, но и своя специалитет — премахване на бръчки по челото.

Тя хладно се усмихна в огледалото. „Но ти не знаеш това, нали, Уили?“

Така, сега кожата на лицето й беше отново опъната и гладка. Белезите на възрастта пак бяха отстранени за известно време, макар че, независимо от усърдието й, битката бе трудна и не особено перспективна. Корекции, контури, опъване, умно използване на козметични средства — това бе всичко, което можеше да се направи. Тя нямаше друг изход. Никога не би се оставила остаряването да я победи, ако можеше да се противопостави на това.

А тя можеше.

Телефонът иззвъня тихо, прекъсвайки мислите й. Два пъти. Три. Четири.

Тя почувства как раздразнението й нараства. Защо никой не вдига слушалката?

Телефонът замлъкна. Уилям все още наказан, продължаваше работата си в мълчание. Малко след това, икономът тихо почука и леко се покашля.

— Госпожо — каза той с напевен глас, — господинът е.

Анук го погледна и въздъхна.

— Би ли попитал дали мога да му се обадя по-късно, Банстед?

— Добре, госпожо.

Впечатляващият Банстед безшумно излезе, ала след миг се върна отново.

— Съжалявам, госпожо. Господинът каза, че е извънредно спешно.

— О, добре.

Анук тържествено протегна ръка, преди икономът да подаде слушалката от дуплекса, а Уилям, като се опитваше да запази самообладание, бързо я пое и с припряността на кученце й я подаде. Тя го погледна многозначително и му направи знак да се отдалечи. След това, като отстрани косата от дясното си ухо, приближи към него слушалката.

— Скъпи, Банстед казва, че е нещо важно?

Тя използва обичайната си формула, която ясно показваше на Антонио, че не е сама.

Гласът му, макар че идваше само от тридесетина блока разстояние, бе приглушен и прегракнал.

— Анук, слава богу, че си вкъщи! — Той дишаше развълнувано. — Трябва да ми помогнеш на всяка цена.

Сега тя наистина се стресна, веждите й се съединиха и главоболие проряза слепоочията й. Тя закри с ръка микрофона и погледна строго към Уилям.

— Излез за пет минути!

След като вратата се затвори зад гърба му, тя махна ръка от микрофона.

— Имам нужда от твоята помощ — каза съпругът й отчаяно.

— Е, казвай.

— Аз… аз не мога да говоря за това! Толкова ме е срам!

— Скъпи, не мога да ти помогна, ако не се успокоиш и не ми кажеш точно какво се е случило.

— Зная, зная.

— Добре, не се притеснявай! — нареди му Анук. — Не би могло да е чак толкова лошо… Антонио? Така ли е?

— Лошо е.

Тя въздъхна.

— Слушам те.

— Дорис Бъклин. Тя имаше проба тази сутрин…

— И?

— Пробата не се състоя.

— О-о. Станало е някакво недоразумение… Антонио! Говори най-сетне!

— Тя… тя не се спря при Лиз и влезе в офиса, вместо да изчака.

— Е? О, разбирам. Не ми обяснявай, скъпи. През това време ти си вършил някаква лудория. Така ли е?

— Да. — Гласът му бе слаб шепот.

— Добре, какво точно правеше?

— Аз… аз бях възбуден от сутринта.

— И си намерил някого. По дяволите! Никога ли няма да се вразумиш?

— Как бих могъл да зная, че тя ще се втурне по такъв начин?

— И предполагам, че си бил легнал върху бюрото?

Анук разбираше от психология.

— Нещо подобно — каза той.

— И тя те свари в това положение? На мястото на събитието?

— Лиз също видя всичко.

Анук избухна в нервен смях.

— Засрами се!

— Никак не е забавно! Ти знаеш колко близка е Дорис Бъклин с Розамунд Мос! Те са стари приятелки от училище или нещо подобно. Бяха ми обещали аз да изработвам облеклото на новата първа дама. Но след тази история… Роз Мос може да отиде при Бил Лас или Адолфо!

— Това би станало само ако Дорис проговори.

— Ще проговори. Устата й е голяма като…

— Скъпи, тя ще мълчи. Мога почти да ти го гарантирам. Не се тревожи. Заеми се с работата си и прави моделиерските си магии. Аз ще се погрижа за всичко.

— Как?

— Остави го на мене. Ще оправя всичко.

— Но как ще погледна Дорис в очите… или даже Лиз…

— Казах ти вече, аз ще се погрижа за всичко. Не се тревожи. Само ми кажи едно нещо. Дорис беше ли пияна? Тя е често пияна.

— Аз… не зная.

— Добре, спокойно. Сега ме остави да проведа няколко разговора. Ще се видим по-късно, на погребението. Така че, кураж, скъпи и дръж главата си високо. Това не е краят на света, нали? Чао, котенце!