Джудит Гулд
Никога достатъчно богати (59)

58

Къщата беше пълна с полицаи. Криминалисти търсеха отпечатъци от пръсти от сутерена до покрива.

— За всеки случай — промърмори Фред Косина, макар че не се надяваше да се намери нито един отпечатък. Не, след като Били Доун му беше казала, че престъпникът е носел хирургически ръкавици. Все пак човек никога не можеше да бъде сигурен. Може да се предположи дори, че е оставил някъде преднамерена следа. Психопатите са непредсказуеми.

— Губим си времето, шефе — каза му Кармен Толедо. — Нашият човек е много съобразителен.

— Да, но на този етап аз съм готов да направя всичко възможно — изръмжа Фред. — Ела. Да видим нашата свидетелка и художника. Скоро трябва да си дадем почивка.

— Не мисля, че ще имаме такава възможност — промърмори Толедо.

 

 

Били Доун беше тук, но сякаш я нямаше. Всичко, което се случваше около нея изглеждаше като бавно движение в мъгла. Дънкан поиска да й даде нещо успокояващо, но тя категорично отказа.

— Не. Добре съм — беше му казала със слаб глас. — Ермин не е добре. — Тя притисна глава на гърдите му и плака, плака, докато сълзите й спряха.

Гледаше отчаяно, когато чувалът с тялото на Ермин беше изнесен навън.

Тогава Фред Косина и Кармен Толедо се разпоредиха да дойде художник от полицията.

— Художник? За какво? — попита Били, недоумяваща.

— За да разберем как е изглеждал престъпникът — отговори детектив Косина.

Тя тревожно разтри дългите си, нежни ръце.

— Това е безполезно — каза му тя, като се намръщи. — Това се случи толкова бързо и…

— И какво? — попита нежно Косина.

Били повдигна глава и го погледна.

— Той не изглеждаше като човек! Или може би трябваше да кажа, че изглеждаше като човек, но нямаше никакви отличителни белези. Това беше почти… — Като повдигна глава, тя кимна на себе си. — Облеклото му закриваше всякакви отличителни белези.

Косина и Толедо се спогледаха остро.

— Моля те, помисли все пак — подкани я Кармен Толедо. — Много често свидетелите не осъзнават колко много са видели.

Тя се опита да бъде полезна. Трябваше да направи всичко по силите й да бъде намерен този маниак.

Закръглени глави.

Тесни глави.

Квадратни глави.

Правоъгълни глави.

Колко вида глави бяха възможни?

Дълги носове.

Къси носове.

Широки носове.

Кокалести носове.

Плоски носове.

Един вид нос се смесваше с друг; един вид лице изглеждаше като останалите.

Със замъглени очи Били Доун оглеждаше последната скица на цяло лице и поклати глава отчаяно.

— Безполезно е. — Тя въздъхна и се отпусна на леглото. — Прилича на него, но… но, все пак, не виждате ли? Такъв би могъл да бъде всеки кавказец. Съжалявам. Наистина съжалявам.

Искаше й се да заплаче.

Дънкан я прегърна окуражаващо.

— Хайде. Хайде да си легнеш и да ти дам нещо за спане.

Косина леко се покашля.

— Има още една дреболия.

— Моля ви! — Дънкан го погледна ядосан. — Не й ли стига това за един ден?

Косина не промени изражението на лицето си.

— Няма да продължи дълго — обеща той. — Аз мисля, че трябва да има начин да се доберем до този негодник.

Всички погледнаха към него.

Лицето на Били Доун придоби съсредоточено и решително изражение.

Как?

Косина бутна един стол срещу леглото и им каза.

— Не! — извика гневно Дънкан. — Не по такъв начин. Отказвам да оставя Били да бъде използвана като примамка. Това е!

— Вътрешният инстинкт ми подсказва, че той ще направи нов опит — каза Косина мрачно. Той се облегна назад, с ръце в джобовете на шлифера си.

Очите на Дънкан блеснаха.

— Чухте ме какво казах. Не… по… този начин.

— Моля ви, доктор Купър. Знам, че не е лесно, но…

— Напълно сте прав! — извика Дънкан.

Не можеше да повярва! Как се осмеляваха! За какъв глупак го вземаха? По никакъв начин няма да остави скъпоценната си Били като морков пред заек — още повече, ако заекът е психопат и маниак!

Не могат ли да разберат? Били Доун бе любовта в живота му — неговата любов, която той ще цени и пази. Ако този маниак успее да сложи ръце върху нея, няма да му остане нищо — нищо, освен спомени.

А спомените не са достатъчни.

Те трябва да използват някоя друга. Сигурно някоя е обучена за такава работа. Например жена полицай може да послужи за примамка.

— Вижте, доктор Купър — каза Косина с най-убедителния си тон, — не искате ли този маниак, който беше в дома ви, този, който преследва лицето, което толкова ви е…

Тъкмо това не трябваше да казва.

— Исусе Христе! — извика Дънкан, като скочи на крака. — Не осъзнавате ли какво искате от нея?

— Да, доктор Купър — каза Косина загрижено, — напълно осъзнавам. Осъзнавам също пред какво сме изправени. Ние имаме нужда от вашата помощ. Ако имахме някаква друга възможност, повярвайте ми, никога не бихме поискали това.

— Нищо не ви пречи да искате — каза Дънкан язвително. — Но вие вече получихте отговор.

Той гневно се тръшна на дивана.

Косина не беше човек, който отстъпва лесно. Той продължаваше да гледа към Дънкан.

— Е? — попита Косина след дълга пауза.

Дънкан взе питието, което по-рано си беше приготвил и изпи една глътка.

— Копеле! — прошепна приглушено той.

Това му приличаше на удари с балони срещу тухлена стена.

— Защо непременно тя? Защо трябва да бъде Били?

Косина въздъхна тежко.

— Защото, доктор Купър, ние знаем, че той преследва нея.

Дънкан изпи питието си.

— Оставете го да преследва някоя друга.

— Ние ще я пазим през цялото време.

Дънкан саркастично се засмя.

— Това ще ни помогне ли да спим по-добре?

Били го хвана за ръката.

— Докторе…

Дънкан се обърна към нея и нежно я погали по лицето.

— Били, няма да им позволя. Няма да им позволя да те използват.

— Скъпи, моля те — каза тя тихо. — Послушай го! Ако не им помогнем да го хванат, той… отново ще ме преследва. Не виждаш ли? Трябва да им помогнем да го хванат и да го изолират. Заради мене, ако не заради някой друг.

Очите й бяха отчаяни и умоляващи.

Той просто седеше там, неспособен да спори повече. Дори след ужасния шок, който преживя, Били безстрашно бе сложила пръст в раната. Може би не беше прав. Защото, ако беше мислил разумно, щеше да си обясни положението сам. Много по-рано.

Тялото му изстина.

Моята Били. Моята сладка Били.

Следена и пазена ден и нощ.

Докато змията пропълзи отново.

Защото по някое време той пак ще се появи. Сигурно ще се появи.

Той трябва да си довърши работата.

Незавършен бизнес с Били Доун.

О, господи!

Не мисля, че мога да го понеса.

И все пак това трябва да се направи.

Същият свят. Същото време в покоите на Мис Бич

Струваше му се, че лицата на жертвите от поставките за перуки върху тоалетната маса му се присмиваха.

Неудачник!

Мис Бич се разхождаше нервно и скубеше косата си с ръка — скалпът му пареше. Гърдите му се издуваха и сълзи от ярост изпълваха очите му. Той се провали! Точно когато всичко вървеше толкова добре, точно когато я имаше, наградата бе изтръгната от ръцете му.

Злостен смях звучеше в ушите му. Той ги запуши с ръце и се опита да се отърве от тези звуци. Но те продължаваха да идват като нарастващи вълни.

— Млъкнете! — изписка той. — Млъкнете всички!

Олюля се. Смехът внезапно спря. Лицата на жертвите онемяха.

Той грабна камата и с протегнатата напред ръка тръгна заплашително към масичката.

— Вие ли се присмивахте! — изкрещя той към лицата от списанията, забодени върху поставките за перуки. — Вие ли ми се подигравахте!

Отговор не последва. Болезнено красивите лица на момичетата, с разтворени от усмивка или смях устни под посърналите им коси, го гледаха безмълвно.

— Коя от вас започна първа? — попита той проницателно. — Коя от вас, лоши момичета, се подигра с мене?

Отново не последва отговор.

— Отговорете ми! — извика той и тропна яростно с крак.

Пак не получи отговор.

Мис Бич пое дълбоко дъх.

— Добре, тогава вие не ми оставяте друга възможност, мои хубавици. — Устните му се извиха в изкривена усмивка. — Всички ще бъдете наказани! Чувате ли ме? Така друг път няма да играете такива глупави игрички с мене!

Сграбчи здраво първата перука с едната си ръка, вдигна камата с другата и я заби надолу. Той нанасяше яростни удари и ръмжеше, докато книжното лице бе разпокъсано на малки парченца. Коси и части от перуката се разхвърчаха из стаята.

Без да спре, той мина на следващата перука. И по-следващата.

Когато свърши, ужасът му от това, което беше направил бе непоносим. Със сподавен стон той пусна камата и отстъпи назад.

— О, мои хубавици! Мои хубавици! — виеше той, като се блъскаше от стена в стена и скубеше косите си.

След това се спусна към обезобразените лица и падна на колене.

— Погледнете какво ме накара да направя тази кучка! — проплака той. — Погледнете какво причини на всички ни! Ще я хвана! — обеща той. — Само почакайте! Тази кучка ще ми плати! И то скоро!