Джудит Гулд
Никога достатъчно богати (57)

56

Жената, която идваше два пъти седмично да почиства апартамента, беше сама в къщата.

— Идвам — извика тя, като тръгна към фоайето в отговор на звънеца. — Идвам.

Ермин Жано беше несмутима и никога не бързаше.

Звънецът прозвуча отново. Настоятелно. Това ни най-малко не я накара да се забърза. Тя беше свикнала да прави каквото и да било бавно — нещо характерно за хората под уморителното слънце на тропиците и още по-уморителната влажност, при която бе прекарала най-хубавата част от живота си.

Тя беше едра жена с голям бюст и с походка на дюстабанлия. Кожата й имаше цвета на млечен шоколад и носеше големи очила с гравирана голяма, златна буква Е в долния им ляв ъгъл.

Стигнала до входната врата, тя подозрително погледна през шпионката. Внезапно потръпна. Отвън стоеше униформен полицай, носещ огледална авиаторска козирка срещу заслепяване и специална шапка, надвиснала ниско над мустакатото му лице.

Сега той очакваше отговор от нея и нямаше да бъде любезен. Защото Ермин Жано живееше в Бруклин, в съседство с приятели островитяни — от Ямайка, Хаити и Гренада. Там тя беше наела евтин апартамент заедно с шест родственички, една, от които се занимава с наркотици. Всъщност, не съвсем. Тя не смяташе, че марихуаната е наркотик.

Ермин отвори вратата, без да откачи предпазната верига от нея.

— Да? Какво желаете? — попита тя като се намръщи.

— Тук ли е госпожица Били Доун, госпожо? — попита учтиво полицаят.

— За какво я търсите?

— Съжалявам, но не мога да ви кажа.

— Няма я. На работа е.

— Знаете ли кога ще се върне? Може би мога да я почакам вътре?

Ермин сви рамене; разбра, че не беше дошъл за братовчедката й. Поради това не я интересуваше какво искаше и къде щеше да чака, стига да не се занимава с нея и да пречи на работата й.

Тя затвори вратата, откачи веригата и след това я отвори широко.

Само не пушете — промърмори тя мрачно. — Не искам пепел и миризми там, където вече съм почистил.

— Не, госпожо — успокои я той и влезе вътре.

Тези жилища бяха все същите, мислеше той, като оглеждаше обстановката. Същите предпазни мерки за сигурност — железни решетки на прозорците от първия етаж, дебела седем сантиметра дъбова, входна врата, усъвършенствана система, а тука и две заключени стоманени врати, свързващи къщата и клиниката на Купър. Лесно беше да се проникне тук.

Необходима беше само полицейска униформа и не особено подозрителна чистачка.

Ермин го поведе по коридора към дневната.

— Вече съм почистила тук, затова бъдете внимателен. — С една ръка на кръста тя посочи кушетка с бяла покривка и огромни възглавници, които изглеждаха така, сякаш бяха получили точни удари при карате. — Седнете, където искате, но не и там.

— Добре, госпожо. Има ли тук някой друг? — попита той тихо. — Някой, с когото бих могъл да поговоря.

— Не. — Тя рязко поклати глава. — Докторът е в клиниката.

— Има ли шанс да се върне?

— Откъде да зная? Понякога идва, понякога не идва. Всичко зависи от работата му.

Тя постоя още малко, като го наблюдаваше внимателно с леко наведена на една страна глава. Странно, имаше нещо любопитно в него, което тя още не можеше да определи. Може би начинът, по който шапката, очилата и мустаците прикриваха лицето му? Или твърде дългата му коса? Не, не би могло да бъде това. В последно време всички полицаи имаха коси, който скриваха ушите им. Някои даже носеха обици.

Тя се обърна да излезе от стаята, но нещо друго привличаше вниманието й.

Ръцете му бяха гладки. Твърде гладки. Сиво-бели, като на мъртвец.

Човешка кожа не можеше да изглежда така.

Той беше с ръкавици.

Тя погледна внимателно и веднага разбра какви бяха те. През деня почистваше апартаменти, но понякога през нощта вършеше и друга работа. Беше се записала в една агенция за работа и винаги, когато я повикваха от там, работеше като извънщатна медицинска сестра в различни болници.

Хирургически ръкавици.

Полицаи не носеха такива ръкавици. Хирурзите ги носеха. Докторите.

Носеха ги криминални престъпници, които не искаха да оставят отпечатъци от пръстите си.

Но не и полицаи.

Ермин бе обляна от студена пот. Тя знаеше, че трябва да се преструва, че продължава работата си, не трябваше да показва смущението си.

Проблемът бе, че не можеше да се помръдне. Беше стъписана от страх.

— Нещо не е в ред ли? — попита той тихо, приближавайки се до нея.

Капки пот се търкулнаха надолу по челото й и космите по цялото й тяло настръхнаха. Отвори уста, за да извика, но гласът й пресекна.

Само го гледаше с широко отворени очи.

Не видя камата, но чу щракването й. Преди да разбере какво ставаше, той я хвана с една ръка за врата, а с другата опря острието на камата на гърлото, точно под брадата й.

— Хайде да отидем до най-близката баня — промълви той, като гледаше прошарената й коса. Устата му се изкриви от отвращение. Това беше скалп, който не му трябваше.

— Не бихме искали да замърсим добре почистената къща, нали?

Ужасените й очи се опитаха да погледнат надолу.

Като изръмжа, той я блъсна толкова силно назад, че краката й се подкосиха и само той я задържаше права.

— И върви бавно. Едно погрешно движение и… — Мис Бич не довърши заплахата.

Ермин Жано нямаше избор и се подчини. Краката й се тътреха мъчително като на рак, докато той я дърпаше назад.

Тя беше ужасена, че ако не се придвижваше достатъчно бързо и се подхлъзне, камата щеше да разреже гърлото й.

 

 

— Да, суперсладка, завърти се! — извика Алфредо Тоскани. — Раздвижи полата си! По-бързо! Още по-бързо!

Били Доун се въртеше, а студиото обикаляше в мъгла около нея. Заслепяващи светлини, сребристи отражатели, декори, асистенти — всичко беше в мъгла. Тя чуваше бързите стъпки на Алфредо, щракането на Лайката, докато той подскачаше като жаба около нея в посока, обратна на часовниковата стрелка.

— Вие ми се свят — предупреди тя.

Той не й обърна внимание.

— Разпери ръце и продължавай да се въртиш!

Щрак-щрак-щрак.

— Точно като Джули Андерс във филма „Саунд ъф мюзик“.

— Щрак-щрак. — Сега по-бързо! — Щрак. — По-бързо! — Щрак-щрак. — Така! Направи полата на клош! — Щрак-щрак-щрак…

В тази великолепна хореография за по-малко от две секунди Алфредо и един от чакащите асистенти размениха Лайката с друга Лайка, заредена с нов филм. После Алфредо се приближи до нея и бързо изщрака и новия филм.

— О кей, приказна красавице — извика той. — Това е краят.

— Благодаря ти, господи? — дълбоко въздъхна Били Доун.

Като дишаше тежко, тя пристъпи, олюлявайки се, до най-близкия стол и се облегна на него. Даже сега, когато бе неподвижна, стаята продължаваше да се върти около нея. Но поне забавяше движението си.

Асистентите загасиха лампите и й помогнаха да се съблече. Един от тях намаза лицето й с хладен крем и нежно избърса с меки салфетки блестящия й грим.

Грижи за звезда супермодел.

Алфредо се отправи към нея с разперени ръце.

— Ти беше супер фантастична! — Спретнатият, жилав фотограф взе ръката й и шумно целуна пръстите й. — Супер скъпа! Кълна се, че с всеки изминал ден ти ставаш все по-красива и по-талантлива!

— И ти го повтаряш всеки път — засмя се Били неудържимо, стана и се отправи към банята.

Когато се върна, бе облечена в избледнели джинси „Деним“ и мъжко яке, с мека, кожена чанта през рамо.

Навън я чакаше наетата лимузина.

Тя се спря по средата на стълбите пред тротоара и дълбоко пое дъх.

Беше един от чудесните дни в Ню Йорк с много слънце, чисто небе и свеж въздух.

Изправена там, тя повдигна глава и погледна с наслаждение небето. Хубаво беше навън. Твърде приятно време, за да се затвори в кола, макар и лимузина.

Изкушението да освободи лимузината и да върви пеш беше силно — по-силно от всякога.

Тя се колебаеше. Няма ли да бъде лекомислено, би ли рискувала живота си, ако само веднъж тръгне пеш сама? Ако дълбоко подиша свежия въздух и се разходи по авенютата, като наблюдава претрупаните витрини? А не беше ли прекалено предпазлива — вече не живееше, просто съществуваше.

Тя въздъхна. Може би. А може би не. Просто не знаеше. Снейк беше някъде наоколо, вероятно не по-далеч от една-две мили от мястото, където стоеше тя в тази минута. Вероятно същото беше и с убиеца, който преследваше момичетата модели.

Тръпки от страх преминаха по гърба й. Не. Тя не искаше да влезе в заглавията на вестниците и в мрачната статистика.

По-добре в безопасност, отколкото след това да съжалява, мислеше тя и влезе в дългата, черна кола.

— У дома — каза Били на шофьора и се настани удобно на кожената седалка. Обожаваше лимузините. Обичаше комфортното, голямо пространство за краката.

Изтегна се удобно. Беше едва два часа следобед и нямаше планирани снимки за следващия ден.

Мисълта да се поразходи около къщата и да чете докато Дънкан приключи с операциите си, бе привлекателна. О, да, харесваше й да бъде у дома с доктора. Какво повече можеше да иска едно момиче?

 

 

Той чакаше с търпението на ловец.

Вместо да се скрие, беше поставил стол до един от предните прозорци и бе седнал недалеч от завесите. Искаше да я види в момента на пристигането на колата.

В къщата сега беше извънредно тихо — прислужничката лежеше в банята на втория етаж с разрязано гърло от едното ухо до другото.

Леко се усмихна на себе си. Всичко бе изненадващо бързо и лесно. Първо, тя беше стъписана от страх; второ, не оказа никаква съпротива. Като че се беше примирила с мисълта да умре. Толкова просто беше всичко, че нито една капка кръв не попадна на полицейската му униформа.

Разбира се, много полезна беше завесата в банята.

Чудеше се дали всичките жени от островите бяха така примирени. Интересно би било да се знае.

Но жената трябваше да бъде красива. Не като тази свиня на втория етаж.

За Мис Бич само най-хубавото.

Като си тананикаше, той непрекъснато наблюдаваше тихата улица. Не изпитваше абсолютно никакво нетърпение. Ни най-малко.

Той помисли да се поопипа. В очакването пенисът му вече се беше втвърдил и болезнено опъваше стегнатите чорапогащи, които носеше под полицейския панталон. Не. Нямаше да се пипа! Това би развалило всичко.

Натисна с пръст мустаците си, за да се увери, че няма да се разлепят и постави козирката си по-ниско. Още носеше огледалните си очила. От топлината на перуката, която носеше, за да скрие собствената си коса, скалпът му го пареше и сърбеше.

Устните му се изкривиха в усмивка. Сърбежът по главата не го смущаваше. Фактически съвсем не му пречеше. Той беше свикнал да носи всякакви неудобни перуки — изкуствена коса, естествена коса, коса от скалп.

Облегна се в търпеливо очакване. Мис Бич имаше много, много време.