Джудит Гулд
Никога достатъчно богати (54)

53

— Мамо! Не мога да отида сама! — извика Алелуйа, като погледна майка си с големи, молещи светлокафяви очи.

Ставаше дума за приятелско парти; Алелуйа чакаше зад входната врата, готова за атака.

Едуина свали луксозните си обувки с токчета „Бенис-Едуардс“; те струваха четиристотин долара и бяха от жълт плат с големи, пурпурни лалета — обувки, за които би завидяла и Имелда Маркос. После свали вталения си жълт жакет и разкопча жълтата си копринена блуза наполовина.

Като въздъхна, приятно облекчена, тя се отпусна на дивана и протегна уморените си ръце и крака — приличаше на огромна, изтощена, парцалена кукла. След единадесет или дванадесет часа непосилна работа — бе твърде уморена, за да си спомни — тя се чувстваше като пребита.

— Ал — примоли се тя. — Сладка, пресладка, не сега. Едва си поемам дъх, умирам от умора.

— Така ли? Но аз не мога да отида без придружител! — Алелуйа нервно се разхождаше пред дивана. — Наистина, мамо! — Тя се спря и разпери отчаяно ръце. — Ще ме поставиш в много неудобно положение!

— Тебе? — попита Едуина, като не можа да сдържи усмивката си. — Няма начин.

— Говоря ти сериозно, мамо! Трябва да се съгласиш! Няма време за спор! Това парти ще бъде… утре!

— Какво всъщност е това парти? За деца и самотни родители?

— Не е забавно. — Алелуйа завъртя очи.

— Ал, мила, дай ми време да помисля! Току-що се прибрах и в този късен час не съм в състояние веднага да преценя. Утре, казваш. Да видим… утре… утре… Сигурна съм, че вече имам нещо планирано за утре. По дяволите — не мога да си спомня точно какво. Ще трябва да проверя факсовете. — Едуина уморено въздъхна, като почувства цялото си тяло, от отпуснатите къдрави коси до болезнените си стъпала, да се отпуска, жадно за сън. — Ето какво ще ти кажа. Защо не се смилиш над преуморената си, изтощена майка и да й предложиш от леденостуденото „Мартини“, както аз го обичам? След това, може би ще направиш масаж с деликатните си пръсти на схванатите ми, втвърдени крака? — Едуина я погледна с надежда и размърда пръстите на краката си. — С други думи, съживи ме, скъпа. Съживи ме!

— В последно време винаги си уморена — упрекна я Алелуйа.

— Така, извини ме. Това е защото майка ти се разсипва от работа. Не си ли забелязала?

— Сериозно? — Алелуйа наклони главата си на една страна. — Затова ли не се държиш като майка, когато трябва да отида някъде с тебе?

Едуина я погледна виновно. Работата беше там, че имаше толкова много неща за вършене, а нямаше време за всичко. Бизнесът просто изключваше лукса да можеш да се върнеш вкъщи в пет часа и да играеш ролята на идеална майка.

Тя се прозя сънливо и почувства, че клепачите й се затваряха.

Алелуйа стоеше, пристъпвайки от крак на крак и чакаше. Беше готова да чака колкото е необходимо. Не че някога бе имала трудности да накара майка си да постъпи, както тя иска. В повечето случаи майка й се съгласяваше с нея — много по-често, отколкото родителите на приятелките й. Работата беше в това, че нейният бизнес я ангажираше изцяло.

— Е? — настоятелно попита тя след дълга пауза. — Искам да кажа, ще останеш ли моя майка или трябва да те отпиша?

— Зная какво ще направим. Руби може да те придружи — предложи тя.

— Мамо! Руби не ми е майка!

— Тогава, може би баща ти? — предложи Едуина остроумно. — Какво по-хубаво от това бащи и дъщери да бъдат заедно?

— Колкото й да обичам татко, в последно време все с него излизам. Освен това, утре той е зает.

— Тогава защо не отидеш с някой друг? Аз лично ще се разпоредя моят шофьор да те заведе с колата, да те чака, докато партито свърши и да те върне у дома.

— Благодаря много, мамо.

Алелуйа сърдито раздърпа черните си дантелени ръкавици без пръсти.

— Мила! Не казвам, че не можеш да отидеш!

— Слушай, защо просто не забравиш за това? Става ли? Все едно че вече нямам майка. Все едно че е изчезнала, откакто този Лео Флъд се появи в живота й, разбираш ли?

С наведена глава тя тръгна отчаяно по килима, но хитрите й очи дискретно поглеждаха встрани.

— Ал! Чакай!

Алелуйа скри усмивката си.

— Какво?

Тя се обърна бавно, скривайки радостта си.

— Ето какво. — Едуина тупна с ръка по възглавничката на дивана до себе си. — Какво ще кажеш да седнеш до разкаялата ти се майка и да обсъдим въпроса като момиче с момиче?

Алелуйа я погледна подозрително.

— Какво има да обсъждаме?

— Добре, като начало би могла да ми кажеш какво е това парти. Например, кой от твоите приятели го организира?

Алелуйа изглеждаше възмутена.

— Какво искаш да кажеш това „кой“ от моите приятели? Мамо! Ти не познаваш нито един от приятелите ми!

Едуина примигна и веднага осъзна действителността. Така си беше! Тя вече не познаваше никой от приятелите на дъщеря си. Фактически тя не беше срещала нито един от тях от цял… Два месеца? Или три? И то в опасното време на СПИН и ранна бременност! Какво ставаше с нея? Ако майките трябваше да притежават разрешителни, нейното би било отнето.

— О, сладурче не се учудвам, че си разочарована. Права си.

Алелуйа я изгледа недоверчиво.

— Е?

— Да. Кажи ми. Къде ще бъде това парти?

— В „Рейнбоу Рум“.

Едуина се задави от кашлица.

Алелуйа се разтревожи.

— Мамо! Добре ли си? Да не си преглътнала накриво?

Едуина й направи знак да мълчи.

— Поправи ме, ако греша — каза тя със слаб глас, като си поемаше дъх. — Каза „Рейнбоу Рум“? На последния етаж на „Рокфелер Сентър“?

— Да не би да има друго такова заведение в града? — попита Алелуйа.

— Но… но, Ал! Не можеш да отидеш там!

Алелуйа присви очи заплашително.

— Защо не? — попита тя.

— Защото това е… искам да кажа… — Едуина въздъхна примирено. Навлизаше в опасна зона, но тъй или иначе това трябваше да бъде казано. — Осъзнай се, мила — каза тя загрижено, — те никога няма да те пуснат.

— Защо? — попита тя, засегната.

— Я се погледни! Разбира се, облеклото ти може да се приеме за модно сред някои младежи в града, дори подходящо за концерт на Мадона в „Медисън Скуеър Гардън“, но за съжаление, не е подходящо за „Рейнбоу Рум“.

Алелуйа тръсна глава с достойнство.

— Тогава ще облека рокля.

— Рокля? „Рокля“ ли каза?

Едуина се изправи рязко, внезапно разсънена.

Алелуйа се направи на наивна.

— Казах — промълви тя тихо, като гледаше към килима, — че бих могла да облека рокля.

— Подходяща… рокля? — попита Едуина, като гледаше към Алелуйа и не вярваше на очите си.

— А ти как мислиш? Да се появя там само за да ме върнат? Престани мамо.

— Като се съвзема, може ида престана. Междувременно, трудно ми е да разбера всичко това. Наистина. Добре, мисля, че сърцето ми се успокои. Сега, косата ти…

— Косата ми?

— Трябва да се съгласиш, че тя е така щръкнала, сякаш си пъхнала пръст в контакта.

— Не се заяждай, мамо — подразни се Алелуйа. — Щръкналата коса е на мода. Искам да кажа, че ти, повече от всички други би трябвало да го знаеш, след като работиш в областта на модата.

— Да, но тия жълти, морави и пурпурни кичури? — Едуина поклати глава. — Въпреки името си, „Рейнбоу Рум“ е достатъчно консервативно заведение, за да приеме това.

— Е… тогава ще изглеждам ужасно и просто няма да слагам три цвята за утре.

Едуина не вярваше на ушите си. Няма ли да свършат чудесата? Като плесна щастливо по краката си, тя просто се хвърли върху Алелуйа и я обгърна в задушаваща, мечешка прегръдка.

Алелуйа се намръщи и се опита да я отблъсне.

— Мамо! Стига! Спри! — Тя успя да се освободи. — Мислех, че беше уморена?

— Бях, момичето ми, бях! Но как мога да остана уморена, когато ти се приобщаваш към човечеството? — Едуина взе ръцете на Алелуйа в своите и я погледна радостно. — Да. Отговарям на въпроса ти. Да! Ще дойде с тебе утре на това парти. Ще се радвам да дойда.

— Ще дойдеш?

— Ще отидем дори да купим нова рокля. Не. Две рокли. Даже три.

— Хей, чакай! Да не се увличаме!

— Не. Имаш думата ми. Повярвай ми.

— Чудесно!

Този път Алелуйа се хвърли върху майка си с такава спонтанна сила и радост, че Едуина едва не се просълзи.

 

 

— А… татко? — изписка Лесли Шаклбъри, след като шумно се изкашля. — Сър?

Той стоеше на входа на кабинета на Р. Л. в Ню Йорк. Баща му седеше в тапициран със зелена кожа стол с облегалки, потънал в делови книжа на бюрото си. Единствена настолна лампа със зеленикав абажур хвърляше жълтеникава светлина върху бюрото, лъскавите документи и неначенатата чаша с бренди. Стаята и лицето на баща му оставаха в сянка.

— Да, сине? — Р. Л. погледна към вратата над очилата си.

— Утре ще останем в града, нали?

— Да — каза Р. Л. — Няма да заминем за Бостън преди петък. Както планирахме.

— О — промълви Лесли, разочарован и силно разтревожен. По дяволите, сега не можеше да се отърве лесно. — Искам да кажа, добре. Мисля, че…

Той отново прочисти гърлото си и макар че очилата се хлъзнаха по носа му, държеше ръцете си скръстени отзад.

Не знаеше защо се чувстваше виновен. Не можеше да преодолее това чувство, както и биенето на сърцето си или потта по челото си.

Трудността се състоеше в това, че той не беше много добър в интригите; комбинациите не му допадаха — не както на Ал. Той не можеше дори да изрече дребна лъжа, без да се изчерви — от това никога не можеше да се спаси и поради тази причина обичаше да се крие зад очилата си.

— Сине? — попита Р. Л. загрижен. — Нещо не е наред ли?

— Не, сър! — Лесли се опита да се усмихне безгрижно. — Ако… ако времето не е подходящо… — започна той в отстъпление.

Р. Л. го погледна, обезпокоен, и свали очилата си.

— Ела тук, сине. — Той направи знак с очилата в ръка. — Вземи един стол.

Лесли плахо изпълни казаното и предвидливо седна върху двете си ръце. Ако ги беше оставил в скута си, непрекъснато щеше да кърши пръсти.

— Кажи ми сега за какво става дума — Р. Л. отмести документите настрана, сключи ръце, наведе се напред и му се усмихна окуражително.

Като оглеждаше книгите по рафтовете, Лесли преглътна и каза:

— Става дума за утре, татко. Моя приятелка дава… дава малко парти. — Ушите му започнаха да горят и той беше благодарен, че осветлението бе слабо.

— Разбирам — каза Р. Л. тържествено. — И ти си нервен, защото това е момиче? — Той го гледаше с разбиране. — Това ли е?

— Не! — Лесли почти категорично поклати глава. — Не. Просто… добре, зная, че си зает, но… — Колебливият му глас заглъхна.

— Но какъв е проблемът, сине?

— Трябва да съм с придружител! — бързо каза Лесли и извърна поглед.

Най-сетне. Изрече го.

Той затаи дъх.

Но баща му само се засмя.

— Добре, разчитай на мене. Само ми кажи къде и кога. Ще се радвам да дойда.

Лесли се обърна към него, изненадан.

— Ще дойдеш?

— Разбира се.

— О, благодаря ти, татко!

Лесли подскочи възбудено и бързо изтича навън. Той нямаше доверие в себе си да отговаря на каквото и да било въпроси.

Ура! Вземаше по две стълби наведнъж нагоре към стаята си. Алелуйа беше права. Не беше трудно!

Когато влезе в стаята си, той затвори вратата и взе телефона. Бързо набра номера.

— Да-а? — обади се Алелуйа провлечено от другата страна на парка.

— Аз съм… Лесли.

— Лес. Какво става? Обърка ли работата?

— Не. — Лесли бе твърде доволен от себе си, за да се обиди. — Справих се като с парче торта.

— Чудесно! Нали ти казвах?

— А майка ти? Ще дойде ли?

— Разбира се — отговори тя бързо, без да спомене за всичките трудности и увещания. Добре, ще се видим утре!

— Да… добре.

Лесли бавно остави слушалката и замислено захапа долната си устна.

Сега оставаше още една малка подробност — как баща му и майката на Алелуйа ще реагират на уредената им среща.