Джудит Гулд
Никога достатъчно богати (5)

4

Хм-м, а-а-х, хм-м, хм-м.

Въздишки от удоволствие.

Стонове от болка.

Плющене на голи бедра, удрящи се върху голи хълбоци.

Звуците бяха музика за ушите на Антонио де Рискал и той бе толкова близо до рая, колкото до земята. Момчето си струваше всеки цент от тристата долара, които му бе обещал. То го беше яхнало като жребец, а тестисите му бяха като на бик, което не го изненада — бе разбрал този факт по издутите му джинси.

Като простена сподавено, Антонио се хвана за края на покритото със стъкло бюро за по-голяма сигурност. Затвори очи, потънал в екстаз. Той беше изцяло приведен върху светлата, дебела два инча горна дъска на бюрото, все още безупречно облечен в сако, риза и вратовръзка, но панталонът и слиповете му бяха събрани около глезените и голите му заоблени и космати хълбоци се издигаха нагоре във въздуха.

Като правеше гримаси, той се извиваше назад и напред, докато мускулестото момче го яздеше както никога в живота му. Никой досега не бе прониквал така дълбоко в него. При първото проникване болеше ужасно, но сега сфинктерът му бе отпуснат и имаше чувството, че огромният пенис навлизаше чак в корема му.

Като животно! — мислеше щастливо Антонио. — Това момче е мръсно, долнопробно животно. Сексмашина!

Даже извиванията на Антонио не успяваха да го отворят достатъчно. Момчето обхвана с ръце хълбоците му, повдигна ги още по-нагоре, като продължаваше движенията си и ъгълът на пронизванията караше всичко вътре в Антонио да пее и звъни. С всеки тласък Антонио чувстваше как космите на момчето галеха хълбоците му.

— Да! — въздишаше той, стимулирайки момчето. — О, да!…

Той отвори очи, когато срещу него, само на пет-шест метра разстояние вратата на кабинета му внезапно се отвори.

Той се ужаси.

Дорис Бъклин! Срещата му в десет и петнайсет!

Под него твърдият му пенис се отпусна и почти изчезна. Подскачащите му хълбоци се вкамениха. Лицето му почервеня.

Мислеше, че ще умре.

Дорис Бъклин стоеше там с отворена уста и гледаше като умряла риба как момчето подскачаше над Антонио де Рискал, първият моделиер на Седмо авеню, като че ли това бе последният в живота му полов акт. И на всичкото отгоре, Лиз Шрек също надничаше над рамото на Дорис.

Антонио отпусна брадичката си на стъклото, затвори очи и простена болезнено. Искаше му се подът да се отвори и да го погълне целия. Или, още по-добре, да падне гръм и да убие на място Дорис и проклетата му секретарка.

Внезапните стонове от настъпващия оргазъм на момчето още повече подсилиха нереалността на ситуацията. — Аз свършвам! — извика момчето. — Свършвам! Аз свършвам! Аз…

Вратата на офиса се затвори с трясък. Антонио предпазливо отвори едното си око, за да се увери, че жените са си отишли и едва когато бе сигурен, че ги няма, посмя да отвори и другото око.

С рязко движение момчето се отдели от него, но Антонио едва почувства това. Той се изправи уморено от бюрото.

Момчето внимателно изхлузи презерватива от пениса си.

— Пълен! — каза то гордо, като го държеше срещу светлината. — Виждаш ли?

Антонио не погледна към него. Той бе много отчаян и едва осъзна шума от падането на презерватива в кошчето за боклук зад него.

Зад гърба му момчето си вдигна панталона и дръпна ципа му.

— Хей, много съм добър, нали? — То се хилеше до уши, доволно от себе си. — Винаги, когато пожелаеш, просто ми се обади.

Антонио бавно се обърна към него. Гледаше го мрачно.

— Върви си! — прошепна той.

— Какво? — Момчето се стресна ядосано. — Хей, приятел. Дължиш ми пари. Ти каза триста. — И той протегна отворена длан. — Оправих те, сега плащай.

Оправи ме, да! — мислеше с горчивина Антонио. — Аз сам се оправих.

Момчето пристъпи към него заплашително.

— Триста долара, приятелче — изръмжа то.

Антонио като автомат закопча панталона си, извади портфейла и като измъкна три нови банкноти по сто долара, му ги подаде.

— Сега си върви! — прошепна той.

— Какво има? — Момчето му се усмихна злобно. — Не ти ли хареса?

— Просто си върви! — повтори умолително Антонио. Той се отпусна на въртящия се стол и обхвана главата си с ръце. Само след миг главата му рязко се вдигна.

— Не оттам! През задната врата!

— О кей, о кей.

Няколко секунди по-късно чу вратата да се затваря и остана сам.

Дълго време седя там неподвижен. Нямаше желание да погледне света отново. Не и след всичко това. Той не знаеше как щеше да държи главата си отново изправена пред Лиз или Дорис Бъклин.

За пръв път той наистина не знаеше какво да прави.

Мисълта му дойде изневиделица.

Анук. Жена му. Трябваше да се обади на Анук.

Той изтри с ръце изпотеното си лице.

Тя знае какво да направи. Анук винаги знаеше как да оправи всяка ситуация.

С треперещи пръсти той посегна към телефона и набра домашния си номер. Чу позвъняванията. Едно. Две.

— Анук… Анук… — извика той, барабанейки с пръсти върху стъклото на бюрото.

Може би вече бе излязла.

— Тя трябва да е там — промърмори той. — Анук… Хайде. О, господи, моля те, нека си бъде у дома. Тя ще знае какво да направи.

Четири. Пет.

— Хайде, хайде! — стенеше той, докато телефонът звънеше за шести път в апартамента му на Пето авеню.