Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Never Too Rich, 1990 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- , 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,5 (× 4гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Джудит Гулд
Заглавие: Никога достатъчно богати
Преводач: Г. Шивачев; В. Борисова-Шивачева; Р. Атанасова
Година на превод: 1994
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Игуана
Град на издателя: София
Година на издаване: 1994
Тип: роман
Националност: американска
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5151
История
- —Добавяне
48
— Милички! — каза с вибриращ глас Анук де Рискал, отговорничка за обзавеждането на рекламните павилиони на рекламната къща. — Това е! Огледайте всичко — първите впечатления са най-важните!
Анук беше като примадона на Капри. Цялата беше в бяла коприна: панталон с плисета, блуза, жакет тюрбан. Носеше черни слънчеви очила в стил 1950 година с големи рамки; дълги, черни обици висяха под тюрбана, вместо да бъдат покрити от него. Ефектът беше стилно необикновен. Много особен. Типичен за Анук. На подвижните седалки срещу задната седалка на тъмносиния „Ролс-Ройс — Фантом V“ бяха Лидия Клаусен Зееме, сестра на Клас Клаусен и нейната партньорка по обзавеждането Бу Бу Липинкот. Те чевръсто се наведоха да огледат предизвикателството, което ги очакваше.
Бу Бу и Лидия бяха в работните си униформи — Бу Бу в червен, вълнен костюм от кашмир, бяла копринена блуза, шал „Хермес“, а Лидия носеше черно, вълнено, двуредно сако, гюла на кремави и черни райета и златно колие от „Булгари“.
Като погледна през прозореца, Бу Бу пребледня под грима си.
Лидия въздъхна с тревога.
Защото това, което видяха на най-престижния адрес в Саутхемптън, „Медоу Лейк“, където бяха едни от най-разкошните в света резиденции, с дюни от фин, чист пясък и частни плажове на океанския бряг, не беше това, което очакваха.
Двете партньорки си представяха една от огромните морски дъсчени резиденции тип Ф. Скот Фицджералд — с високи колони, с две или три крила от по четиридесет стаи — една от тези кокетни, океански „вили“, построени от разточителни милионери в епохата на джаза.
Но това!
Тази къща беше голяма и изоставена. Тя едва ли напомняше дори при най-силно въображение за златния век на Ф. Скот Фицджералд, за контрабандисти и момичета.
Лидия бавно се обърна към Анук.
— Скъпа, кажи, че не е така! — възкликна тя пламенно. — Не това, не тази сграда на Дюпон!
Бу Бу, която прекарваше лятото в Кънектикът и не беше идвала в Саутхемптън вече два сезона, свали стъклото на вратата, като натисна един бутон, за да вижда по-добре; тя бе поразена и не вярваше на очите си, виждайки това огромно чудовище, издигащо се сред дюните.
— Ако… ако това е старата сграда на Дюпон, тогава… тогава къде е великолепната грегорианска къща, която си спомням?
— Отишла си е, скъпа — каза Анук. — Отишла си е като много други хубави неща в живота.
— Но… но това! — извика Лидия. — Анук! Защо не ни предупреди?
„Това“ беше гротескно чудовище — палат в стил „Бевърли Хилс“, на три хиляди и шестстотин квадратни метра, затънтен в дюните на Саутхемптън — с грозни куполи като за вещици и ъгловати кули и стъпаловидни тъмни покриви на мансардите. Сградата се издигаше като от засада и хвърляше наоколо зловещи сенки.
Тя беше голяма, защото за новобогаташите по-голямото не беше вулгарно, по-голямото беше по-добро.
— Изглежда — каза Бу Бу мрачно, докато дългият „Ролс-Ройс“ се придвижваше бавно по пясъка, покриващ чакъла на алеята — че липсват само въртележка и пързалка.
— Не се ядосвайте толкава, скъпи! Мислете за предизвикателството! Колко много изложбени къщи сте направили, които са били в сурово, незавършено състояние, така да се каже?
— Незавършени? — попита Лидия, разтревожена. — Как така незавършени?
— Да. Точно до каква степен незавършени? — прибави Бу Бу.
— О, престанете с тези въпроси, милички! — каза Анук.
Ограждащ ров с вода, мислеше Лидия, като изпитваше такава всеобща, остра болка в корема си, че се съмняваше дали може да слезе от колата. Това е, което липсва. Ров с вода. Подземен затвор също. Да, подземен затвор. Или може би има такъв, но Анук практично е забравила да го спомене?
— Да не би случайно да има и подземен затвор? — попита тя, като погледна намръщено грозната сграда. — Има ли?
— Кой знае? — Анук се засмя пресилено. — Изглежда, че има всичко друго!
— Чудя се колко ли са стаите — размишляваше на глас Лидия, ужасена.
— Достатъчно много, за да няма разпределяне на офиси по жребий, проектиране на нови офиси или списък на чакащи проектанти да намерят място за талантите си — каза Бу Бу мрачно. — Ще има място за всеки проектант на източния бряг, струва ми се.
— Добре, това поне обяснява едно нещо — каза Лидия на Анук, навъсена. — Сега разбирам, защо беше толкова уклончива, когато те попитах коя точно сграда е била избрана от благотворителния комитет. — После се обърна към Бу Бу. — О, Бу Бу, Бу Бу! — каза тя плачевно. — Хванаха ни! Накараха ни да се заемем с най-отвратителната къща източно от „Бевърли Хилс“, без да се усетим!
— И през цялото време мислехме, че става дума за изложбена къща! — каза с възмущение Бу Бу.
— Измамени сме!
— Измамени? — повтори Анук, като бутна слънчевите очила на главата си. — Може би… съм… пропуснала да уточня за коя точно сграда в „Медоу Лейн“ става дума, но… „измамени“? Наистина, милички! Не е ли това малко преувеличено?
— Ти нарочно си го премълчала и ако това не е измама, аз не зная кое е — отговори Лидия троснато. — Всичко, което каза беше, че това е къща в „Медоу Лейн“, която се продава!
— Тя наистина се продава — каза Анук меко.
— Винаги се е продавала, откакто градската управа се опитва да я премахне — възрази Лидия.
Тя и Бу Бу се загледаха в грозната сграда.
— О, Лидия! — простена Бу Бу.
— О, Бу Бу! — каза Лидия с отчаян глас.
— Не можем!
— Това не е за нас!
Анук повдигна нагоре елегантни вежди.
— Хайде, хайде, скъпи. Просто приемете това като… предизвикателство.
— Предпочитам да не мисля за това изобщо — изсумтя Бу Бу.
— Тогава мисли за добрата кауза, за която ще бъде направено.
— Опитваме се, повярвай ни. Иначе не бихме били тук.
Анук не беше обезкуражена.
— Лидия, Бу Бу. Добре знаете, както и аз, че тази изложбена къща не само ще донесе десетки хиляди долари за благотворителни цели, но ще даде шанс за реализация и на малко познати декоратори… да не говорим за утвърдените вече, които ще чакат ред да изявят талантите си.
— Ще чакат ред? — попита Лидия сприхаво. — Или ще ни гонят с дълги метли?
— Ти имаш изключително чувство за хумор, Лидия. — Анук я погледна строго. — Просто не забравяйте, скъпи, че всичко се прави с много добра цел. Мислете за всички бедни, невинни деца, родени със зараза от СПИН. Знаете, че този проект цели да осигури пари за тях.
— Тя се опитва да ни накара да се чувстваме виновни — въздъхна Лидия.
— Тя мисли, че по този начин ще трогне сърцата ни — съгласи се Бу Бу.
— И успява — изпъшка Лидия. — По дяволите!
— Достатъчно време загубихме в празни приказки! Вървете! — Анук направи елегантен подканващ жест с ръцете си. — Вървете и… огледайте всичко!
— Ела, Бу Бу — въздъхна Лидия. — По-добре да свършим с това. Да започнем… хмм… голямото обхождане.
Като взе скицника си и индигата от седалката, тя погледна за последен път към Анук и излезе от колата. Спря се за момент, обърна се към къщата и с изправена глава я погледна безнадеждно. Би се заклела, че някой я наблюдаваше през тези голи, мрачни, тъмни прозорци.
— Не смяташ ли, че нещо зъбато ни очаква вътре, за да ни атакува? — попита тревожно Бу Бу изтръпнала, като се присъедини към нея.
Лидия я погледна.
— Доколкото си спомням, през деня вампирите спят в убежищата си. Тъй като е светла утрин, няма опасност — каза тя с фалшива увереност. — Поне от вампири — добави Лилия и погледна към къщата.
— Може би — съгласи се Бу Бу. — Но няма да влизаме в таваните, съгласна ли си? Нито пък където и да е под земята във вътрешността на това чудовище, Лидия. Знаеш колко мразя всичко с повече от четири крака — а също и много от четириногите.
— Вие забравихте нещо — извика Анук през отворената врата на „Ролс-Ройса“.
— Какво? Ти няма ли да дойдеш?
Анук поклати глава.
Колата беше обзаведена с вътрешен бар, малък хладилник, телевизор и тя се беше разположила комфортно в луксозната обстановка. Имаше последния брой на френското издание на „Вог“, телефон, дори няколко книги. Защо да се лишава от удобствата на дома?
— Не, скъпа, ще отидете двете — каза тя. — Празните стаи са ваша специалност, нали?
Тя подаде ключовете.
Лидия ги грабна.
— О, добре. Хайде, Бу Бу.
Тя тръгна, стъпвайки внимателно по пътеката с белите си обувки от гущерова кожа; токчетата й веднага потънаха в пясъка.
— Какво ни накара да дойдем тук добре облечени? — изръмжа Бу Бу.
— Не зная, но наистина бих предпочела плоски обувки. Или маратонки. Или още по-добре — каза Лилия с невъздържано отвращение, като потрепери — гумени ботуши.