Джудит Гулд
Никога достатъчно богати (48)

47

Ноември — декември 1989

Работният ден в квартала за облекло започва рано. Около осем часа пътните артерии между Тридесет и четвърта и Четиридесет и втора улица от Шесто авеню до Девето авеню вече бяха задръстени от автомобили. Положението се усложняваше от паркираните камиони и пикапи от двете страни на улиците, някои от които товареха, а други разтоварваха стока. Невъобразим шум от клаксони и псувни на невъздържани мотористи и шофьори повишаваше напрежението. Това беше още един нормален работен ден в този квартал.

Същото бе положението по тротоарите. Хиляди заядливи пешеходци, всеки забързан за някъде, се бореха за място между закачалките с облекла и натоварените платформи с облекла, платове, кутии с ципове и тонове макари. Продавачи на наркотици нравеха успешен бизнес по входовете. В мрачните тухлени производствени сгради работници се трудеха в задушаващите помещения на фабрикантите от легитимния им съюз и нелегитимните им задушни магазини.

Дворецът на модата на Седмо авеню 550 се издигаше пренебрежително високо в края на квартала на облеклата и беше истински оазис на спокойствието. Редиците от лимузини, които си пробиваха път от Горния източен квартал дотук вече отваряха врати и пътниците слизаха — Джефри Бийн, Антонио де Рискал, Оскар де ла Рента, Ралф Лорен, Полин Прижер, Бил Блас, Дона Каран, Каролин Роем и всички останали от персонала, който пристигаше на работа на номер 550 в пищен лукс и спокоен, изискан стил.

Едуина Дж. Робинсън, която нямаше собствена лимузина, откакто се присъедини към групата на най-известните дизайнери на Седмо авеню 550 беше наела кола с шофьор, който я возеше всяка сутрин и вечер (а също и на обед, ако трябваше да присъства на делова среща). Това беше лукс, към който бързо се беше приспособила.

Няколко минути след осем часа, тя отвори задната врата на „Линкълна“ преди той още окончателно да е спрял, с типичното за нея нетърпение. Изскочи навън, като грабна обемиста папка и ръчната си чанта от задната седалка. Шмугна се като дракон сред морето от пешеходци; втурна се в сградата със скоростта на лекар, който трябваше да окаже спешна помощ. Пристигна при асансьорите точно в момента, когато вратата на един от тях се затваряше; тя бързо пъхна папката между двете крила на вратата, която се отвори отново; безсрамно се пъхна в препълнения асансьор.

Беше щастлива като чучулига. Само атомен взрив би могъл да помрачи настроението й. През дългите месеци без работа на нея й бяха липсвали енергията, напрежението и безумието на Седмо авеню. Сега тя имаше всичко това всяка сутрин на всеки работен ден и го приемаше като среща със стар, близък приятел. Тя чувстваше тялото си да тръпне, да вибрира и се вълнува от нетърпение да узнае какво ще й донесе новият работен ден. Защото за нея тази жестока индустрия, тази постоянна, истинска игра на покер, която изхвърляше губещ след губещ, както и случайния печеливш, беше най-големият от всички турнири — а тя беше състезател със самочувствие, нейните сабя и копие бяха талантът и съобразителността й. Имаше тълпи от хора, които трябваше да облече, търговци, които трябваше да съблазни, клиенти, които да привлече и империя, която да изгради. Въпреки пълните с акули води на тази индустрия, тя истински живееше в нея и печелеше слава ден след ден.

Тя погледна през вратата на асансьора към силно осветения етаж на главните офиси. Ето я — заедно с четири други малки и средни фирми на седемнадесетия етаж.

„Едуина Дж. Инкорпорейтид“.

Това съм аз! — мислеше тя с гордост. Част от тази фирма е моя — точно тридесет процента от акциите, даващи право на глас. Тук е полесражението и дали тази нова фирма ще преуспее, зависи от мен. От мен!

Тя слезе на седемнадесетия етаж, зави на дясно и се приближи до своята врата в дъното на коридора. Огромни букви в цветовете на небесната дъга от двете страни на вратата бяха изписани от горе до долу. „Едуина Дж.“.

Неспособна да забави хода си, тя влезе в приемната като торнадо с твърда стъпка, с жизнено и наелектризирано тяло.

Телефоните вече звъняха. Колелата на търговията се бяха завъртели.

— „Едуина Дж. Инкорпорейтид“. Добро утро — обади се телефонистката, която беше и телефонен оператор. — Момент, моля. Ще ви свържа. — Тя натисна няколко бутона на централата, погледна нагоре и видя Едуина. — Добро утро, госпожице Робинсън.

— Добро утро, Вал — отговори Едуина.

Въпреки обичайната си припряност, тя огледа приемната и спря погледа си върху двама работници, които с електрически отвертки инсталираха първия от проектираните вътрешни рекламни павилиони „Едуина Дж.“, този постоянно щеше да украсява приемната.

Това бе павилион от готови елементи с размери седем на седем метра, който щеше да осигури близо петдесет квадратни метра търговска площ е много добра видимост, напълно окомплектован с рафтове и закачалки. Павилионът беше от прозрачна светла, луситова пластмаса, с неонови тръби, осветяващи всяка форма и ъгъл. Даже електронната каса за всеки павилион беше в клетка от същата пластмаса, така че механизмите и цветните проводници се виждаха.

Съвременно! Функционално! Жизнено! Стилно!

Не е лошо, реши тя; не, вътрешният павилион никак не е лош. Не бяха лоши и светлинните диоди отгоре, насочени по четирите посоки, които ще регистрират продажбите чрез компютър от всички павилиони в страната още в момента на извършването им.

Не можеше да сдържи усмивката си. Търговията граничеше с изкуството. Дрехи като апетитни хамбургери.

Телефонното табло звънна и светна отново.

— „Едуина Дж. Инкорпорейтид“, добро утро — отговори Вал. Момент, моля. Ще ви свържа…

Едуина премина край приемното бюро и се отправи към офисите. От отворените врати, през които преминаваше, тя чуваше лекия шум от моливите върху скицниците, ритъма на принтерите, гласове по телефоните. Всичко показваше, че „Едуина Дж.“ е жива, в добро състояние, работеща.

Тя се отправи към собствения си офис — най-голямата стая от десетстайния апартамент, който „Едуина Дж.“ заемаше в престижния североизточен ъгъл, огромен по размери. Несмутимата Лиз бе вече на мястото си, непосредствено до нейния офис, със светеща цигара на долната й устна.

— Добро утро — каза тя.

— И е хубаво утро, Лиз — отговори напевно, влизайки в офиса си.

Лампите бяха вече запалени и щорите на четирите прозореца вдигнати. Точно както тя обичаше. Това е работа на Лиз, разбира се.

Крещяща, раздразнителна, но безупречна в работата си беше Лиз Шрек, мислеше Едуина, но сприхавостта й криеше сърце, голямо като Манхатън. Лиз пишеше на машина, стенографираше безпогрешно, приемаше и изпращаше факсове и телекси, планираше безупречно ангажиментите на Едуина, уреждаше коли и спешно ангажираше най-добрите маси в ресторантите, оставаше на работа до късно през нощта, без да се оплаква.

Като сложи папката и чантата си на един от столовете, Едуина съблече елегантното си палто и го закачи в гардероба. Огледа се наоколо, търсейки успокоение и сила в обстановката. Офисът изглеждаше приятен и предразполагащ — така и трябваше; това бе вторият й дом — първият й дом, ако вземеше предвид часовете, които прекарваше там.

Общо взето, атмосферата беше тази на превъзходна дневна, където човек можеше да си свали обувките, да даде парти за петдесет души или просто да седи и да обсъжда сделка за много милиони долари. Единственото допълнително обзавеждане за нуждите на бизнеса се състоеше от най-усъвършенствани технически съоръжения: елегантен, червен телефон с много линии, чертожна маса, на която изработваше проектите си и компютърен терминал с постоянно светещ екран, готов за нейните разпореждания. Това беше съвършен, триизмерен симулатор. На него тя можеше да проектира дрехи, да ги види от всички страни на екрана, да ги запаметява, изменя и поправя по всяко време.

Лиз влезе с керамична чаша изпускащо пара кафе в едната ръка — черно, без захар — и чаша леденостудена вода в другата. Носеше и няколко папки под мишница.

Тя подаде кафето на Едуина, остави чантите и папките, после отвори малко пластмасово бурканче.

— Ето! — Тя подаде едно хапче.

— Какво е това? — попита Едуина, като гледаше малката, бяла, овална таблетка с неудоволствие.

— Руби се обади и каза, че си забравила хапчетата против алергия.

— Ти и Руби — промърмори Едуина. — Какво става с вас двете, Лиз? Да не би да страдате от някакъв непреодолим, болезнен, майчински комплекс? — Но тя прие таблетката, послушно я постави в устата си, отпи глътка вода и наклони главата си назад, за да я погълне. — И какво друго? Няма ли да отбелязваш и датите на периода ми на твоя календар.

Лиз подсмръкна.

— Не, но направих следващото най-добро нещо. Снабдих личната ти тоалетна с достатъчно тампони.

— Благодаря, Лиз — каза Едуина сухо. — Ще стигнеш много далече. Още не знам колко, но запомни думите ми, доста далече.

— Затова пък ето нещо близко. — Лиз отвори друго бурканче. — Вземи „Тераграм“. Руби каза също, че не си закусила.

— Благодаря, доктор Шрек.

Едуина взе витамина и го погълна.

— Ще имаш нужда от сили днес, повярвай ми. — Лиз взе първата папка. — Първо, ето списъка на всички универсални магазини в страната, който ти поиска. Наредени са по азбучен ред, по щати и след това по градове. Всеки магазин, включително тези от веригите, са дадени индивидуално, както пожела.

Лиз остави велурената папка на чертожната маса и взе следващата.

— В тази папка е списъкът на всички магазини от търговските вериги, като е посочен главният магазин и броят на всички магазини от дадена верига. Номерата в скоби означават, че магазинът е в строеж или в процес на планиране. Списъкът също съдържа имената, адресите и телефонните номера на президентите на фирмите, вицепрезидентите, отговарящи за търговските операции и снабдителите на отделите за спортно облекло.

Едуина бе слисана.

— Ти си направила всичко това за последните два дни?

Лиз я погледна сериозно.

— Възлагам задачи на сътрудници и на експерти по проектите.

— Какво е това? — попита Едуина, като посочи друга папка.

— Това са офертите на производителите за първите десет модела, които ти проектира. Разбира се, колкото по-голяма ще бъде поръчката, толкова по-голяма ще бъде отстъпката. Най-изгодната оферта е от Тайван, следвана от тази на Хонконг.

— Добре, ще ги разгледам по-късно. Само не забравяй, че държа на две неща: Марката на обединението, и качеството. Обади се пак на местните производители и виж каква отстъпка ще могат да направят, преди дори да сме разгледал и офертите от Азия.

— Да. — Лиз кимна одобрително. Тя също предпочиташе стоки, произведени в САЩ. След това представи пакет от съобщения. — Първо, обади се секретарката на Лайза Шоукрос.

— Вероятно Лайза иска да потвърди обеда. Кога предлага да бъде? В четвъртък?

— Не — каза Лиз, като размаха глава. — Секретарката й каза, че иска да го смените за днес.

— Днес! — Едуина бе изненадана.

— Днес в един часа, на нейната обичайна маса в „Четирите сезона“. Прозвуча ми като настоятелна покана.

— По дяволите! — Едуина забарабани с пръсти по бюрото си. — Днес имам обед с Марша Робинс от „Уиминс Уеър Дейли“.

— Зная.

— Притисната съм между дявола и дълбокото синьо море. Не мога да си позволя да засегна нито една от двете. — Едуина се чувстваше много притеснена и мислеше как да излезе от този капан. — И не мога да кажа, че съм болна, защото и двете обядват всеки ден в „Четирите сезона“. Така че, с която и да отида, другата ще го разбере веднага.

— Добре, с която и да решиш да обядваш, не мога ли да се обадя на другата и да кажа, че аз съм объркала ангажиментите ти? — предложи Лиз, като въздъхна тежко. — По този начин аз ще поема вината. Искам да кажа, че никоя от тях не може да ме уволни, нали?

Едуина погледна топло към Лиз. Толкова предана ли е била и към Антонио? — чудеше се тя.

— Бог да те благослови, Лиз. И тебе, и неуморното ти сърце. Аз бях права. Ти ще отидеш далече. — После тонът на гласа й се промени. — Чудя се защо Лайза Шоукрос иска да ускори срещата ни.

— Би ли могло да бъде във връзка с това? — Лиз разтвори броя на „Уиминс Уеър Дейли“ от тази сутрин и го подаде на Едуина. — Знаеш, че Лайза мрази всички вестници и списания, освен „Шик“ — списанието, което трябва да печата сензационните новини.

Като събра вежди. Едуина погледна заглавието в „Уиминс Уеър Дейли“:

„НОВИЯТ ОБРАЗ НА ЖЕНАТА“ — възбудена, ексцентрична, блестяща, силна, привлекателна, забавна, съвременна, енергична, женствена дяволита и млада, млада, млада.

Под това, ново заглавие:

„НОВА ФИРМА НА ПАЗАРА ЗА ПОТРЕБИТЕЛИТЕ ПОД 30 ГОДИНИ“.

Едуина бързо прегледа репортажа от две колони. Общо взето, представени бяха изявленията за пресата от асоциация „Уилям Питърс“ — нейната агенция за пресата; засягаше утвърдените на масовия пазар производители, с които „Едуина Дж.“ се подготвяше да се бори за част от доходния пазар на спортно облекло, а именно „Гап“, „Еспри“, „Лиз Клейборн“ и други като тях. Но асоциацията „Уилям Питърс“ съвсем сигурно не беше предоставила на пресата две скици, които бяха прибавени към статията — нейни собствени две скици от проектите й — скици, които бяха търговска тайна!

— Дявол да го вземе! — Тя погледна Лиз намръщено. — Как, по дяволите, са получили тези скици? — Едуина размаха яростно вестника.

— Не е нужно мене да гледаш. Очевидно някой от нашите хора им ги е дал.

— Само това ни трябваше — нашите проекти да циркулират и да се копират преди дори да са стигнали до производителите! Сигурно е, че ще загубим ризите си. И панталоните и бельото си — прибави тя мрачно.

— „Уиминс Уеър Дейли“ има шпиони навсякъде — каза целомъдрено Лиз.

— Зная това — отговори Едуина сприхаво и въздъхна. — Добре, ето какво. Пусни слух сред личния състав, че шпиони няма да се задържат дълго в „Едуина Дж.“. Също, че самата Едуина няма да се поколебае да предяви съдебен иск срещу всеки виновник.

— Ще го направя. Но това не урежда въпроса с Лайза Шоукрос.

Едуина събра устни и постави върху тях показалеца си.

— О, да. Така или иначе „Уиминс Уеър Дейли“ е получил сензационната новина. Обади се на секретарката на Лайза и й кажи… кажи й, че госпожица Робинсън с голямо удоволствие ще отиде на обяд с госпожица Шоукрос. Тъй като „Уиминс Уеър Дейли“ постави лапите си върху моите скици, справедливо би било да дадем на „Шик“ някои други, за да балансираме положението. Да. Разпореди се колата да ме вземе в един без двайсет. И както предложи, обади се на Марша Робинс, помоли я за извинение, че си объркала разписанието на ангажиментите ми. Кажи й, че съм те заплашила с уволнение, ако трябва. Обади се също на някои фирми по сигурността. В бъдеще не можем да си позволим нашите проекти да се разпространяват по този начин. Консултирай се с адвокатите на Лео Флъд и провери дали е законно агент по сигурността да проверява вещите на служителите, когато напускат работните помещения.

— Нещо друго!?

— Просто действай.

След като Лиз излезе, Едуина свали обувките си и се отпусна на подвижния си стол. Тя взе телефона и набра номера на „Дайамъндстайн Гармънт Манифакчъринг“ на Тридесет и седма улица. Веднага след като Бърни Дайамъндстайн се обади, гласът й прозвуча твърд и обвиняващ.

— Бърни? Едс се обажда. Какви магарии се опитваш да правиш? Даваш изявления за прототипите на десетте молела? Това е недопустимо, приятелю… Да не мислиш, че вчера съм се родила? Вчера?… Какво искаш да кажеш, за бога, като твърдиш, че губиш пари? Съвсем сигурно ще загубиш, ако Тайван или Хонконг поемат поръчките… Казвам ти го съвсем сериозно. Вземи калкулатора и си провери отново сметките… Ще се видим на обед в някой от следващите дни. След като ми представиш реалистични цени, мошенико… Точно така.

 

 

Лайза Шоукрос, редактор по модата в списанието „Шик“ имаше в излишък от всичко — английски розов тен, извънредно важни международни връзки и образование за завиждане от едно от най-реномираните училища на Швейцария.

Тя беше красива, добре облечена, модна и с привлекателен вид за тези, които не я познаваха по-добре, изобщо, един съвършен модел за двайсет милиона жени, жадни за кариера. Но Лайза Шоукрос не беше лейди. Сърцето й беше като легирана стомана, кръвта й — смес от равни количества високооктанова амбиция и свръхчовешка енергия, а съзнанието й беше машина само с три ясни цели — прославяне на нея самата, съществено подобрение на разпространението на всяко списание, за което работеше (в момента „Шик“, номер две в света) и желание да се бори за поста главен редактор на „Вог“, сега заеман от Анна Уинтър, която неотдавна го бе извоювала от Грейс Мирабела, която пък, преди това, го беше отнела от покойната Даяна Вирланд.

Такава беше съдбата на легендарните главни редактори: младата риба изяжда старата, която на свой ред ще бъде изядена от още по-млада риба… Но Лайза отдавна бе решила, че не бива по този начин да се мисли за бъдещето.

Тя седеше замислена на бюрото с гранитна плоча, поизронена по краищата, с каменни очи, вперени в първата страница на „Уиминс Уеър Дейли“. Въпреки че „Уиминс Уеър Дейли“ бе всекидневен вестник, а „Шик“ разкошно месечно списание с тираж три милиона и всеки брой бе от петстотин страници, повече от две трети, от които едни от най-скъпите рекламни страници в света, Лайза Шоукрос не можеше да се въздържи да не изпитва професионална завист. Наистина, проектите на които и да било модели, които предстоят да влязат в производството, бяха ревниво пазени като злато във „Форт Нокс“; независимо от това „Уиминс Уеър Дейли“ се беше добрал до проекти на Едуина и ги беше използвал по сензационен начин. Фактът, че едно модно, месечно списание, за разлика от ежедневния вестник, се подготвя и отпечатва няколко месеца предварително и поради това е нормално да не може да се възползва от изненадваща, сензационна новина в последния момент, не я успокояваше. Тя поне първа трябваше да види тези скици!

Самият факт, че някои друг преди нея бе получил тази информация, я измъчваше, унижаваше и огорчаваше.

Нещо повече — този път тя можеше да обвини само себе си и никой друг. Спала съм на работното си място, мислеше тя. Не съм била внимателна.

Защото, когато изявлението за пресата от „Едуина Дж.“ бе на бюрото й, тя си каза, че се касае за някаква незначителна, начинаеща компания, която сигурно щеше да фалира. А преди един месец, когато Едуина Дж. Робинсън я срещна и я покани на обед, тя, Лайза Шоукрос, нарочно го отлагаше седмици наред — преднамерено действие с тройна цел: да демонстрира сила, да унижава и да търси послушание.

Но сега…

Сега…

Като гледаше двете скици в „Уиминс Уеър Дейли“, Лайза Шоукрос осъзна, че беше направила една от изключително редките си грешки. Наистина моделите на „Едуина Дж.“ бяха съвременни. Но те бяха толкова. Оригинални и имаха такова въздействие, че тя реши веднага да поправи грешката си.

Затова нареди на секретарката си да се обади на секретарката на Едуина и да насрочи срещата за днес. И Едуина, която очевидно не беше неразумна, прие това.

След като срещата бе уредена. Лайза повика незабавно подчинените си в своя кабинет. Стана права, зае характерната за нея разкрачена поза и ги погледна строго, с ръце на тесните си хълбоци.

— Искам да зная всичко за Едуина Дж. Робинсън каза им тя твърдо, — както и всичко за новата компания, която тя основа, наречена „Едуина Дж.“. Имате време до единадесет и тридесет часа да узнаете всичко, каквото можете. Тогава ще ми докладвате. Сега действайте.

Веднага всички се заеха с разглеждането на микрофилми за минали броеве на търговски вестници, с телефонни разговори, свързаха се с агенти от огромната си шпионска мрежа.

Точно в единадесет и тридесет всички бяха пак при Лайза, за да й докладват това, което бяха открили. После, след като ги освободи, без дори да им благодари, Лайза седна на стола си и запали тънка, черна цигара. Пушеше замислена като преглеждаше информацията, която подчинените й бяха събрали.

Едуина Дж. Робинсън е била организаторка на ревюта за Антонио де Рискал.

Това означава, че е опитна и има много връзки, помисли Лайза.

Едуина скоро бе напуснала доходната си работа при де Рискал — при скарване, според слуховете.

Това показва, че има силен характер. Смелост. Или глупост. Или и трите.

Тя също бе привлякла един от най-талантливите проектанти и търговски агенти от най-известни фирми, за да създаде първокласен екип.

Това показваше авторитет, лоялност към нея от страна на бившите и сътрудници и сериозни планове за бъдещето.

Освен това, Едуина сериозно преговаряше с „Блумингдейл“, „Маршал Фийлд“ и с други големи магазини по цялата страна за откриване на рекламни павилиони в тях на „Едуина Дж.“.

Това, за нова компания, показваше не само самоувереност, но доказваше недвусмислено, че Едуина Дж. Робинсън познаваше пазара. Явно, тя нямаше намерение да продава само десет или двайсет скъпи модела — тя възнамеряваше да продава стотици и хиляди на по-ниски цени. Беше достатъчно разумна да не се конфронтира с модната къща „Сохо“ и да не се бори за богатата клиентела на Джефри Бийн и Антонио де Рискал, борба, която вероятно тя би загубила.

Но най-важната и най-неочакваната информация бе, че Едуина бе поддържана от Лео Флъд — вундеркинда на „Уол стрийт“ — човекът, който имаше неоценимия нюх да застава зад печелившите.

Това е повече от интересно, мислеше Лайза, като движеше стола си напред-назад. Това е сигурно доказателство, че „Едуина Дж.“ ще играе важна роля за дълго, дълго време и ще представлява сериозна конкуренция за „Лиз Клейборн“ и „Еспри“.

Цигарата догаряше до филтъра. Като опари пръстите й, Лайза рефлективно хвърли фаса в пепелника и засмука показалеца в устата си. Тя почти не чувстваше опарването; гладкото й овално лице смени замисления си вид и стана съсредоточено. Изглеждаше, че Едуина Дж. Робинсън притежаваше всичко необходимо за добър старт в този убийствен бизнес. Талант, връзки, въображение, добре определена цел — и дяволски сериозен поддръжник.

Лайза Шоукрос реши да бъде много любезна с Едуина Дж. Робинсън.