Джудит Гулд
Никога достатъчно богати (46)

45

— Лес — въздъхна отчаяно Алелуйа, — как ще ги накараме да се срещнат отново, след като тя не иска да чуе за него?

Те седяха върху голяма заоблена скала в Сентрал парк и наблюдаваха със смесица от надежда и отчаяние двете кули на небостъргача „Сан Ремо“.

Лесли Шаклбъри въздъхна и сви рамене.

— Не мога да ти помогна. Тя е твоя майка. Ти я познаваш много по-добре от мене.

Алелуйа болезнено присви очи и огледа пънкарската му екипировка: нашарена с железни орнаменти, карирана риза, сметачна линийка, стърчаща от джоба на ризата; дълги и ярки хавайски, къси панталони; различни бели чорапи — единият със сини райета, а другият с червени отгоре на всичко това — раирана бейзболна шапка със странна, въртяща се перка на върха й. Ако тази комбинация не беше наистина необичайна, тя не знаеше коя би могла да бъде.

— Знаеш ли — каза тя, като забрави за странното му облекло и захапа от своя хотдог, — че тази сутрин той изпрати още един огромен букет? — Тя го погледна многозначително.

— Така ли?

— Да. Извънредно голям. Не съм виждала по-голям в Ню Йорк!

— Толкова голям? — Лесли бе силно впечатлен.

— Целият в розово и бяло. Главно рози. Но, Лес! Какво мислиш, че направи майка ми с букета? — Тя захапа енергично от хотдога. — Накара Руби да го изхвърли, заедно с всички други цветя, които поглъщали кислорода! — Тя опули очи. — Аз нищо не мога да направя.

— Тогава баща ми няма никакъв шанс? — попита той, разтревожен.

— Кой знае? Може би това е само един етап, през който тя преминава. — Отново захапа от сандвича си, без да осъзнава, че капчици от сока му опръскаха очилата на Лесли. — Знаеш ли, може би причината е хормонално смущение или нещо подобно? Или може би… — Тя безпомощно повдигна рамене.

Лесли свали очилата си и ги избърса с носна кърпа.

— Ако мислиш, че майка ти те подлудява, трябва да ти кажа какво прави баща ми. Той не иска дори да излезе от къщата. — Лесли постави отново очилата си, като ги побутна по-нагоре по носа си. — Никога не съм го виждал в такова състояние. Сякаш някой е умрял.

Алелуйа довърши хотдога и деликатно облиза горчицата от пръстите си с червен маникюр.

— Тя и сега е горе и работи в стаята си. — Погледна към „Сан Ремо“ с отвращение. После пак се обърна към него. — А искаш ли да чуеш най-големия майтап? Вчера, след като остана дълги месеци безработна, тя не само си намери работа, но — обърни внимание на това, Лес — тя получи подкрепа от пет милиона долара за нейната собствена компания — пет милиона!

— Пет?

— Пет. Но това не е всичко. Не стига, че все по-често говореше за този Лео Флъд, който й даде петте милиона. Сега започна да се възхищава колко необикновено красив бил той! Искам да кажа, не мислиш ли, че това е ужасно?

— Да — съгласи се Лесли, като кимна загрижено, — това е тревожно. Може би ще трябва да поговоря като мъж с мъж с баща ми и да му кажа да не мисли повече за нея.

— О, не! — Алелуйа рязко размаха глава. — Все още не! Ние ще ги накараме да се срещнат, дори това да струва живота ни. Единственото нещо, което ме тревожи е, че не зная как да го направим. — Тя се намръщи и седна, обхващайки с ръце коленете си. — Поне за сега не зная. — Погледна го замислено. — Но ще измисля нещо.

— Мисля, че няма да мога да ти помогна — въздъхна той. — Започваме учебни занятия в понеделник и до три дни трябва да се върнем в Бостън.

— Да, зная. — Въздишката й бе като ехо на тази на Лесли. — Може би… — Изведнъж се изправи. — Лес! — възкликна тя възбудено. — Понеже се е увлякла по този Лео Флъд, ние бихме могли… знаеш ли? Да й покажем колко по-привлекателен е баща ти в сравнение с него! — Очите й блестяха.

— Да, но как?

Възбудата й изчезна така бързо, както се бе появила.

— По дяволите! И аз не зная. Ти се връщаш в Бостън, аз тръгвам на училище в понеделник… — Тя поклати глава и въздъхна отчаяно. — Животът никак не е лесен. Особено, когато са трима, а за танго са нужни само двама. Един трябва да си отиде и това трябва да е Лео Флъд. Искам да кажа, ти трябваше да видиш искрите в очите на майка ми!

Лесли прочисти гърлото си.

— Може би… — каза той бавно с по-уверен глас, — може би и аз ще мога да помогна.

— Така ли? — Тя го погледна колебливо. — По какъв начин?

— Добре… Татко и аз често сме заедно в града, нали?

Тя кимна.

— И ти, и аз сме непълнолетни. Така че, ако… искаме да отидем някъде… нали разбираш… — Той направи пауза от притеснение. — Ние бихме имали нужда от придружители.

— Лес! — извика тя, като го гледаше с необикновено блеснали очи. — Ти си гений! О, Лес! Защо не се сетихме за това по-рано? — Тя го прегърна радостно.

Стреснат, той си намести очилата.

— Това ще изисква по-често да излизаме заедно — ние, двамата, искам да кажа.

Алелуйа, необикновено ентусиазирана, виждаше Лесли в съвсем друга светлина.

— Знаеш ли какво, Лес? — каза тя сърдечно. — Това твое облекло все повече започва да ми харесва. Сякаш говори за свой собствен стил. Екзотично. Разбираш ли, какво искам да кажа? — Тя се замисли за една минута. — Ето какво ще правим. Всеки път, когато ти и баща ти се завръщате в Бостън, просто ще ми се обаждаш и си определяме среща! — Тя широко се усмихна и му подаде ръка. — Уговорихме ли се?

Лесли също се усмихна.

— Разбира се!

Те тържествено и силно се ръкуваха, сякаш се обвързваха в религиозен обет.

— Знаеш ли? Ти не си лошо момче, Лесли Шаклбъри! — възкликна Алелуйа ласкаво.

— И ти не си лошо момиче, Алелуйа Купър — отговори стеснително Лесли.

— Аз харесвам и баща ти.

— Аз също харесвам майка ти.

— Най-важното е, че двамата се обичат, макар че се държат по този странен начин. Затова ние трябва да се погрижим нещата между тях да се оправят. Нали така?

— Точно така!

Сияеща, тя изтърси трохите от раирания като тигър трикотажен клин и намести дантеления розов жартиер, който носеше на дясното си бедро.

— Стана ми скучно. Хайде да тръгваме.

Тя се изправи на голямата скала и облече якето си — черно кожено яке за мотоциклетист, отрупано с верижки и изкуствени камъни. После се обърна към него.

— Ти гониш! — измърмори тя, като взе добър аванс при тръгването.

Като политаха и се подхлъзваха, те се понесоха надолу по огромната скала. Идва не се сблъскаха с едно шестчленно семейство. Родителите държаха за ръце децата си и разглеждаха парка. Очевидно, туристи от вътрешността на страната.

— Видяхте ли облеклото й? — възкликна едно от момичетата. — Ама че грозно!

Грозно. Грозно? Алелуйа винаги забелязваше реакциите, които предизвикваше у другите. Тя тръгна с бавна, надменна походка — хвана Лесли за ръка и го придърпа по-близо до себе си. После пъхна ръката си под неговата и бавно се обърна със снизходителен поглед към семейството. Говорете си за нас и ни гледайте — сякаш им казваше, вирнала глава.

След това двамата отново затичаха, залети от радостен смях. Перката на главата на Лесли лудо се въртеше, а верижките и изкуствените камъни дрънчаха и бляскаха по якето на Алелуйа.

 

 

Времето бе убийствено за Снейк. То бе идеално за каране на мотоциклет, за надбягване — истинско време за мотоциклетисти. Нито едно облаче на небето и топло като през лятото. Неговите приятели през цялата сутрин идваха и заминаваха. Всеки път, когато чуваше бумтенето на „Харли“ отвън, нещо отвътре му спираше сърцето. Той вече нямаше мотоциклет. Не го успокояваше и фактът, че дори да имаше, той още не беше в състояние да го кара. Трябваше да минат дълги седмици, преди задникът му да оздравее достатъчно, за да може да седне на седалката и да поеме неравностите на пътя.

Той бе прикован на леглото. Проклятие! Снейк не обичаше да бъде затворен или заключен — това бе все едно за него. Дори цяла армия от сладки красавици със стегнати задници и щръкнали гърди, готови да отговорят на всички негови прищевки, не би имала значение. Проблемът бе в това, че той караше мотоциклет, за да живее и живееше, за да кара мотоциклет. Това бе неговото кредо. Нито поледица, нито лапавица, нито тъмнината можеха да му попречат да кръстосва улиците — просто имаше два периода от по шест месеца работно време в годината. А сега му попречи някакъв богат негодник и някакво „Ферари“.

Мръсотия.

Сега ще трябва да започне от нула. Първо, трябва да открадне друг „Харли“. После да заличи серийните номера. Ще пропилее още две години — и не малко пари — докато го легализира.

Не само това. Залежаването му струваше пари. Докато оздравее работата му като куриер за наркотици се изпълняваше от негови приятели, но те получаваха възнаграждението му.

Проклетата Шърл и това богато прасе му струваха скъпо в много отношения!

Само при мисълта за нея той почервеняваше от яд. Да живее до върховете и да спи с някакъв долен милионер. Да му провали живота. А кой я спаси от оня сводник преди три години? Той, Снейк я спаси! И какво получи за това? Смачкан мотоциклет и разранен задник, ето какво! Затворен в клуба. Да гледа телевизия!

Мръсотия.

Това е животът — мръсотия.

Той гледаше трептящия екран.

— Снейк, скъпи?

Това бе Кончита — новото му момиче. Тя се бе завърнала от разходка, която той й беше разрешил. Носеше тесни, тънки джинси, които бяха опънати до спукване и тясна, розова блуза, през която напираха щръкналите зърна на гърдите й — без съмнение, за да привлича погледите на всички. Той мислеше да й стовари един юмрук в лицето, но кой би искал хубав задник с подуто лице?

Той въздъхна. Мръсници. Не може да живее с тях, но не може да живее и без тях.

— Какво, по дяволите, искаш? — изръмжа той.

Кончита се стресна. Тя се страхуваше от Снейк. Особено, когато беше в лошо настроение.

— Тебе искам, Снейк, скъпи.

Той я погледна накриво.

— Липсвах ли ти, татенце? — попита тя ласкаво, като го погледна с искрящите си черни очи и предизвикателно размърда задника си. Тя падна на колене прел него, наведе се и погали лицето му с гърдите си.

Той поомекна.

— Да, сладурче, ти липсваше на татенцето — отговори той с дрезгав глас, чувствайки началото на ерекция.

Тя бутна твърдите си зърна право в лицето му.

— Твоето момиче те желае.

Той я отстрани от себе си.

— Не сега, маменце. Задникът на татенцето го боли. Може би по-късно, а?

Тя седна, като махна косата от очите си.

— Окей — каза тя, като че й бе все едно и се загледа и телевизионния екран.

Зад нея, Снейк отвори друга бира и я повдигна към устните си.

И едва не се задави.

Шърл!

Шърл се появи на екрана!

Мръсницата Шърл на мръсния екран! Пресконференция по телевизията! Говори за идиотски кожени облекла!

Той изръмжа като разярено, ранено животно.

Кончита подскочи назад, уплашена от внезапната промяна в настроението му.

— Какво става? — простена тя. — Не съм направила нищо лошо.

Снейк дишаше разярено, кръвта бушуваше във вените му.

Картини от близкото минало минаваха през съзнанието му.

— Мръсна кучка! — изкрещя той, като хвърли бирената кутия в телевизионния екран, който се пръсна на хиляди малки, стъклени парченца. — Ще я убия!