Джудит Гулд
Никога достатъчно богати (43)

42

Демонстрацията беше мирна. Вече почти два часа петдесетина протестиращи обикаляха пред Седмо авеню 550. Те силно се възбудиха, когато лимузината на Антонио де Рискал спря до тротоара и той излезе от нея, без да знае, че те очакваха именно него. Преди да разбере какво става, разнесе се вик и протестиращите бързо се събраха пред входа. Едва в този момент Антонио видя, че пътят му е блокиран от негодуваща и гневна, човешка стена.

— Извинете — промърмори Антонио, като се опита да си пробие път.

Но те не помръднаха. Той отново се извини, но стената от хора стана още по-плътна.

Той ги гледаше зачервен и разстроен, със свити юмруци. Някои издигаха плакати със снимки на жестоко ранени, агонизиращи животни. Други носеха лозунги като „Кожените облекла означават смърт“, „Антонио де Рискал е убиец!“. Някои носеха зловещи, стоманени капани и шумно ги размахваха. Подаваха се листовки на минувачите, които се събираха наоколо да наблюдават демонстрацията. Един от тях започна да скандира „У-би-ец! У-би-ец“. Другите го последваха и завикаха в хор „У-би-ец! У-би-ец!“.

— Антонио де Рискал току-що пристигна тук, на Седмо авеню 550 — сцена на една от последните демонстрации против кожените облекла — говореше в микрофона си телевизионна репортерка. — Господин де Рискал, предвиждате ли някакви последствия от тези демонстрации за бъдещите ви колекции? Ще ви повлияят ли те, по един или друг начин, за по-нататъшното проектиране на кожени облекла? — Тя приближи микрофона до лицето му.

Антонио повдигна глава назад и се озова директно пред обектива на телевизионна камера. Като разбра, че лентата се въртеше, той побърза да си придаде безразличен вид.

— Антонио де Рискал нито купува кожи, нито ги обработва, нито ги продава — каза той твърдо. — Ние само предоставяме модели на оторизирани производители.

— Бихте ли могли да ги назовете?

— Аз… а-а-а… трябва да прегледам нашите архиви за това отговори той смутено. — Вижте, от шестдесет и четири разрешения, депозирани до този момент, малко е трудно… да… помня кой коя колекция продава.

Той се опита да й се усмихне хладно.

— Тогава да разбирам ли, че името „Пелис Фърс“ нищо не ви говори? — упорстваше репортерката.

— Всеки знае „Пелис Фърс“ — отговори Антонио нетърпеливо. — Както казах, трябва да се справя с архивите.

— И ако се окаже, че сте оторизирали „Пелис Фърс“? — настоятелно попита репортерката. — Планирате ли да продължите лиценза или ще го прекратите?

— Аз наистина сега нищо не мога да ви кажа по въпроса.

— В такъв случай, означава ли това, че не знаете нищо за факта, че групи от противници на кожените облекла постоянно са посочвали, че хората от „Пелис Фърс“ се отнасят особено брутално с животните от техните развъдници?

— Не съм чувал за такива обвинения, но непременно ще се запозная с тях.

— Като имате предвид, че движението в защита на животните се засилва в национален мащаб, тази демонстрация предизвиква ли у вас някакви мисли относно лицензите от ваше име за продажба на кожени облекла?

— Съжалявам, но не съм готов да отговоря на този въпрос. Сега моля да ме извините…

— Само още един въпрос, господин…

Но Антонио вече се бе отдалечил от нея. Протестиращите не помръдваха и той трябваше да избута двама от тях настрана, за да влезе в сградата.

Репортерката продължаваше да говори в микрофона си.

— Както виждате, очевидно объркания и малко смутен Антонио де Рискал влезе в седалището на фирмата си на Седмо авеню под гневните протести на противниците на кожените облекла. Но само времето ще покаже дали тази демонстрация и другите като нея ще повлияят на този моделиер и на другите…

Антонио пушеше, докато чакаше асансьора и бе силно разстроен. Никой не си направи труда да го предупреди, че имаше демонстрация и че „Пелис Фърс“ е била споменавана. Защо не го предупредиха? И Лиз Шрек и Клас Клаусен са могли да му се обадят по телефона у дома му или в колата. Сигурно са знаели какво става навън. Никой от тях ли не е бил на мястото си? Добре, те ще си получат заслуженото и още как.

Четири минути по-късно, когато влезе в преддверието на офиса си, розовото му лице стана червено и свитите му юмруци бясно трепереха.

— Лиз! — извика той заплашително, приближавайки се до бюрото на секретарката си. Като стигна до него, опря се на ръцете си и се наведе към нея. — Защо, по дяволите, никой не ми се обади да ми каже, че трябва да очаквам… тази пъстра тълпа от демонстранти пред входа? — Той показваше белите си зъби и я гледаше със свити очи.

Преднамерено бавно Лиз Шрек отлепи почти постоянно залепената на долната й устна цигара. Острата й брадичка се повдигна нагоре, плътно завързаната й жълто-оранжева коса се изви и тя го изгледа остро през облак от син, цигарен дим.

— За ваше сведение, господин де Рискал — отвърна тя троснато с дрезгавия си глас на пушачка, — цели два часа отговарях по телефона на обаждания от пресата. Не само това — централата бе претоварена от активисти на движението за защита на животните, които така я блокираха, че беше невъзможно да се ползва външна линия. Господин Клаусен ме увери, че той ще слезе долу да ви се обади по външен телефон.

— Но той не ми се обади!

— Тогава защо не си го изкарате на него? — озъби му се тя и се зае с купчина материали на бюрото си.

— Къде е той?

Тя го погледна втренчено.

— Къде мислите, може да бъде? Вижте първо в неговия офис. Или може би в мъжката тоалетна.

Антонио се вцепени от ярост. После внезапно удари с ръка по бюрото, от което тя подскочи.

— За каква се смяташ? — извика той. — За шеф? Добре, предлагам ти да слушаш какво ще ги кажа. И слушай внимателно! Или ще си оправиш поведението, или… — Той остави заплахата да заглъхне.

Лиз бутна стола си назад и го погледна втренчено.

— Или какво? — попита тя тихо.

Антонио се изправи.

— Отговори си сама, както желаеш.

— Тогава предлагам добре да ме изслушате — троснато отговори Лиз. — Аз работих в тази лудница цели тринадесет години и не приемам да ми се говори по този начин. Дори от вас. — Тя стана, наведе се да вземе пластмасовата пазарна чанта на жълти маргаритки от бюрото и я постави върху стола. После започна да отваря чекмеджетата на бюрото.

— И какво мислиш, че правиш? — гневно попита Антонио.

— Какво изглежда, че правя? — просъска тя. — Почиствам си бюрото. От този момент напускам. Счетоводителят може да изпрати последния ми чек на домашния ми адрес.

— Както искаш. Само не очаквай допълнително заплащане за приключване на договора.

— Чухте ли ме да искам подобно нещо? — отговори тя.

Те се гледаха в очите, без никакво желание някой от тях да отстъпи.

— Мога ли да продължа да събирам нещата си? — попита тя язвително. — Или има още нещо?

Антонио беше много ядосан, за да спори с нея или да я придумва.

— Не! — каза той твърдо. Обърна й гръб и излезе.

Целият разтреперан, той тръгна към офиса на Клас.

 

 

Осемнадесет етажа по-долу, Били Доун току-що пристигна пред Седмо авеню 550. Като взе огромната папка със снимки от седалката до нея, тя излезе грациозно и елегантно от наетата лимузина, благодари на шофьора и се спря да погледа протестиращите. Те отново мълчаливо и бавно се движеха в кръгове пред входа. Погледът й се спря върху плакатите и огромните снимки на измъчени, агонизиращи животни. Когато някой й мушна листовка от Лигата за правата на животните, тя я разгледа внимателно.

Струваше й се, че ще й прилошее.

Имаше снимки на умиращи норки. Лисици, попаднали в капани. Малки тюленчета, убити пред очите на майките им. Стотици миещи мечки, наблъскани в твърде тесни за тях клетки. Ужасно наранени, обгорели и осакатени животни.

Но ужасите не свършваха до тук.

Имаше и газови камери за бързо умъртвяване.

Показани бяха специални помещения с конвейерни ленти, където разрязваха и одираха животните.

Снимки на животни, прегризали собствените си лапи, за да се освободят от капаните, в които бяха попаднали.

Тя стоеше там като вцепенена. Това беше цяла кланица. Лагер на смъртта за тези мили, пухкави създания.

И всичко това се правеше само за да могат хората да се увиват в кожи.

— Задръж камерата, Том! — каза телевизионната репортерка, която беше интервюирала Антонио, на своя оператор, който се готвеше да приключи със снимането. — Не мисля, че сме свършили. Това е Били Доун, манекенката. Искам да взема нейното мнение по този проблем.

Годините, през които отразяваше събитията от големия град, бяха изострили до такава степен репортерските й инстинкти, че тя отдалеч подушваше откъде можеше да дойде нещо интересно.

Последвана от оператора, репортерката тръгна към Били Доун и когато стигна до нея, се обърна към камерата.

— Ако погледнете, до мене ще видите суперманекенката Били Доун, която току-що пристига на сцената на протеста. — Тя леко се обърна към нея. — Били, не можех да не забележа интереса ви към тази демонстрация. Бихте ли споделили с нас личното си мнение относно използването на кожи за модни облекла? — Тя поднесе микрофона към нея.

Били дълго гледаше с твърд поглед в камерата, после енергично отхвърли дългите си коси назад.

— Да! — отговори тя разпалено. — Това е отвратително! Господи, бедните животни! Погледнете това! — Тя размаха листовката, която й бяха дали. Не съм знаела, че животните са били така жестоко малтретирани!

— Значи ли това, че сте на страната на протестиращите? — попита репортерката.

— Разбира се! — отговори Били Доун, възмутена. — Всъщност, точно сега моята агенция ме изпраща при Антонио де Рискал. Бихте ли повярвали — на проба за кожени облекла? Добре, едно нещо мога да ви кажа. В такива снимки аз няма да участвам!

Репортерката скри радостта си.

— Благодаря ви, Били Доун. — После отново се обърна към камерата. — Аз съм Марша Родригес от Седмо авеню 550, Четвърти новинарски център. — Направи пауза, после се обърна към оператора — Хайде, Том! — Тя го хвана под ръка и двамата бързо тръгнаха към репортажната кола. — Какво мислиш за това? — възкликна тя възторжено. — Изключително, нали? Сега да занесем лентата в лабораторията колкото с възможно по-скоро! Да прибавим нещо пикантно в новините в шест часа! Кой знае? Това би могло да се окаже новина от национално значение!

 

 

Съвсем малко за ободряване…

Клас Клаусен внимателно поръси малко бял прах на обратната страна на ръката си. Повдигна я до носа си. С наслаждение пое дълбоко дъх с една от ноздрите си.

… И още малко…

Той изръси още малко бял прах от кафявото шишенце за другата ноздра. Точно когато повдигаше ръката към носа си вратата на кабинета му внезапно широко се отвори и въздушното течение духна кокаина от ръката му като малко прашно облаче.

— Какво, по дяволите… — започна Клас, но челюстта му веднага се затвори.

Срещу него стоеше Антонио — олицетворение на божия гняв. Той не се застоя за дълго.

— Какво, по дяволите, правиш? — избухна той.

Яростното му лице стана пурпурночервено и вратните му жили се опънаха.

— Винаги ли нахлуваш така, без да почукаш? — изсумтя Клас.

Антонио го гледаше с пронизващ поглед. Господи! Как може Клас да се държи така арогантно с него! Не е за чудене, че всичко тръгна да се срива! Какъв глупак съм бил да мисля, че Клас няма да ползва наркотици на работното си място! Едуина беше съвсем права, по дяволите!

Разгневен, той се приближи до Клас, като погледна с пронизващ поглед разширените му зеници: Половин минута двамата се гледаха безмълвно в очите — през това време гневът на Антонио нарастваше непрестанно.

Накрая, изненадващо той замахна силно с ръка и изби отвореното шишенце от пръстите на Клас. То полетя през стаята, като разпръсна съдържанието си във въздуха.

Клас го гледаше с облещени очи.

— За твое сведение, ти пропиля двеста и петдесет долара.

— Какво? Какво! — Антонио едва се владееше. — Това ли е всичко, което имаш да ми кажеш?

— Какво искаш да ти кажа? — просъска Клас.

— Как ще обясниш, че не си направи труда да ме предупредиш за тази демонстрация? Или може би искаш отпуск, за да се излекуваш от порока си?

— Защо трябва да се лекувам? Нямам никакъв проблем.

— Да, имаш, по дяволите!

— Тогава това е твой проблем, нали? — подсмръкна Клас.

Лицето на Антонио се изкриви от ярост и той направи върховно усилие да не удари Клас в същия този момент. Но успя да преодолее вътрешното си напрежение с бавна въздишка. Когато проговори отново, гласът му, беше странно тих.

— Ти мислиш, че всичко ти е позволено, така ли? — попита той.

Клас не отговори, продължаваше надменно да гледа към Антонио.

— Наистина съжалявам, че ти дадох това повишение — прошепна Антонио. — Знаеш ли колко често съм съжалявал за това? С Едуина не бих имал и половината от проблемите, които имам с тебе. При нея не биха пропадали и поръчки от магазините, както това става с твоите.

— Да, но когато Дорис Бъклин те изненада в кабинета ти в момента, когато те е оправяло онова момче, Едуина не би могла да бъде поставена на твое място, нали? — каза Клас язвително и се обърна настрана, като че разговорът е приключил.

— Копеле! — Антонио го сграбчи за ръката и го завъртя към себе си. Това вече преля чашата. — Не се осмелявай да ми обръщаш гръб, кучи сине! До гуша ми е дошло от тебе! Уволнен си!

— Уволнен? — Клас попита саркастично. — Искаш всеки да узнае какво се е случило, когато Дорис е дошла в кабинета ти? Наистина, Антонио. Бъди по-сериозен!

Антонио го гледаше втренчено.

— Заплашваш ли ме?

Нямаше страх в очите на Клас; разпуснатият млад мъж бе твърде сигурен в себе си.

— Може би. Макар че е възможно отново превратно да тълкуваш всичко.

— Ти добре ме чу. Не можеш да ме уплашиш с Дорис Бъклин. Нищо няма да се получи.

— О. така ли? — предизвикателно попита Клас.

— Може би си толкова дрогиран, че си загубил чувството си за реалност. Този инцидент е толкова стар, че отдавна е забравен. Дори да се опиташ да го припомниш, това е новина от миналата година, Клас. Никой няма да ти обърне внимание.

— Искаш ли да опитаме? — Но сега Клас блъфираше. И двамата знаеха това. Въпреки че бе под влиянието на кокаина, Клас виждаше ужасната комбинация от ярост, ненавист и омраза в тъмните очи на Антонио. И някаква особена несигурност силно го смущаваше.

— Всъщност, защо не опиташ да го направиш? — предложи Антонио. — Не бих имал нищо против да те видя да се провалиш напълно. Отдавна го заслужаваш. А колкото до преследването на целта си… сега ти си безпомощен.

— Не можеш да ми говориш по този начин! — просъска Клас.

— Така ли? Ти… си… уволнен. Ключовете от офиса ти, Клас, ако обичаш?

Антонио протегна отворена ръка.

Клас хвърли ключовете в ръката му.

— Не си прави труда да почистваш бюрото си. Не се отбивай и в счетоводството. Не искай чека си. — Антонио не повиши тон, но гласът му не оставяше място за никакво съмнение. — Просто изчезвай от очите ми, преди да съм извикал полицията!