Джудит Гулд
Никога достатъчно богати (34)

33

Денят беше изтощителен.

Сутринта д-р Дънкан Купър беше оправил нос, беше опънал едно лице; освен това бе довършил работата си върху трима пациенти от клиниката и трима външни.

След обед той беше присаждал скули, отстранявал татуировка, премахвал белези по кожата и подкожни мазнини. Междувременно бе имал консултации с бъдещи пациенти за обсъждане на възможната хирургическа намеса.

Единствената му почивка бе едночасовият му обед с Алелуйа и двадесетте минути преди това, когато бе отскочил до „Сентрал парк“, за да види Били Доун, която се снимаше за модни списания.

Не бе учудващо, че Дънкан бе изтощен — но не достатъчно, за да се измъкне от срещата си с Били Доун. За нищо на света не би го направил. По дяволите, на човек трябваше нещо да му хлопа или да е педераст, за да може да й устои.

След като приключи работният му ден, той прекара четиридесет и пет минути в банята на втория етаж на къщата си, в съседство с клиниката. Подсвиркваше си, докато вземаше душ. Подряза и изпили и без това късите си нокти. Обръсна се с изключително внимание за втори път този ден. Напръска се със скъп одеколон. Сам се удиви, като изрови всички тези тоалетни принадлежности, подаръци за рождения му ден или за Коледа от бивши приятелки, които никога не бе използвал. Опита друга прическа. Постоянно се оглеждаше в голямото огледало от всички посоки, като издуваше гърди и се въртеше ту наляво, ту надясно. Замисли се, че трябва да започне отново да посещава спортната зала. Безуспешно се опита да мисли за нещо друго, освен за срещата.

Това се оказа невъзможно.

Били Доун. За бога. Какво имаше в нея, което го караше да се чувства като носен от облак в опияняваща еуфория? Дали не беше нейната невинност? Невероятно, но факт бе, че тя не осъзнаваше до каква степен бе красива. Или пък вътрешното й излъчване и начинът, по който тя караше един мъж да мисли, че е единственият на света.

Той изпитваше желание да затанцува. За бога, чувстваше се като владетел на света. Внимание, Доналд Тръмп!

Дънкан отиде в спалнята си и прекара още четиридесет и пет минути в обличане — нещо, на което той не обръщаше особено внимание и друг път му отнемаше не повече от пет минути. Тя заслужаваше добре облечен мъж. Като си помислиш, дори нещо повече от това. Том Круз, навярно. Или Мел Гибсън.

Забрави за тях. И Дънкан Кунърси го биваше.

Той облича четири различни костюма и шест различни ризи, преди окончателно да се спре на сиво-синьото, двуредно, карирано вълнено сако, сиви габардинени панталони и тъмно, тюркоазено поло от кашмир. После обу меки, сиво-сини мокасини с тънки ходила. Нямаше да носи връзка тази вечер. Искаше да изглежда непретенциозно, естествено.

След час и половина за тоалет и обличане той се отправи към колата си с бодри стъпки и приповдигнато настроение.

Откакто бе купил къщата от другата страна на клиниката, той се радваше на едно от най-редките неща в Ню Йорк — истински частен гараж; бе отпразнувал това събитие като купи ново-новеничко, бързоходно, червено „Ферари“. Като се качи в него, погледна часовника си от „Булгари“ — спортен, неръждаем, но не златен, както при снобите на средна възраст. Имаше още половин час до срещата му с Били. Защо да не се поразходи из квартала дотогава? Да пораздвижи автомобила си?

Защо не, наистина?

Той пое въздух, доволен. Ферарито миришеше на кожа и високооктанов бензин мъжествено, мъжествено. Ниската седалка му позволяваше да следи пътя на височината на фаровете на колите.

Бр-р-р! Едно леко докосване на педала за газта и тигърът йод капака зарева. Колата подскочи напред.

Възбудата му бе огромна. Ръмжащата машина бе като фурия.

Зави надясно и се насочи към „Медисън“. Чувстваше как моторът подрусваше лъскавото шаси и се усмихваше. Обикновено одухотворените му, меки очи, сега проблясваха демонично. Как иначе. Затворен бе в черупка от метал и стъкло като рицар в старинни доспехи. Той сложи Дженис Джоплин в касетофона.

На червената светлина на ъгъла на Седемдесет и втора и „Лекс“ една пищна брюнетка на задната седалка на едно такси, го огледа сладострастно. Той й се усмихна, намигна й, но в момента на смяната на светлината излетя като ракета.

Джеки Стюарт, можеш да умреш от завист!

Той пееше заедно с Джоплин. Беше цар на улицата, господар на асфалтовата джунгла. Да караш „Ферари“, помисли той, бе почти толкова — макар не чак толкова — хубаво, колкото секса.

Чувстваше се щастлив, но се чудеше: „Дали не тръгвам назад в развитието си? Тази кола, да не би да представлява играчка за изпадащи в криза хора на средна възраст? Нещо като хромиран пенис?“

Майната му. Той се радваше на колата и не го беше грижа какво биха мислили другите. Ако ще и завистниците да го разкъсат на парчета. Винаги е бил верен на себе си и нямаше намерение да се променя.

 

 

Денят бе изтощителен.

Сутринта Шърли Силвърстайн, понастоящем Били Доун, беше правила снимки за сутиените на „Мейдънформ“.

След обяд беше се снимала на открито в „Сентрал парк“ за „Вог“. След това Олимпия я изпрати на среща с художествения директор на рекламната агенция „Финк, Сендс и Сандърс“, а след това с Фриц Стайнърт, вицепрезидент на „Мистик Козметикс“.

Междувременно, трябваше да се срещне с модния редактор на „Вог“ и художествения директор на една фирма, произвеждаща фиксатори за коса.

Единственият й отдих бяха няколкото минути, когато Дънкан Купър се беше отбил в парка. Обядът й се състоеше от една кофичка нискокалорично кисело мляко, изядено в движение.

Краката вече я боляха от умора. Вратът й беше отмалял от дългите часове, в които трябваше да го протяга във всички посоки. Устните я боляха от редуващите се една след друга подкупващи усмивки и съблазнителни гримаси.

Не беше учудващо, че Били Доун беше изтощена — но не достатъчно, за да не отиде на срещата с Дънкан Купър. Нищо, освен атомен взрив, не би могло да я накара да се откаже от нея. Приятна външност, силен характер, одухотворени, блестящи очи и симпатични, непокорни, руси къдрици, прошарени с бели кичури, покриващи главата му — той беше всичко, което едно момиче би могло да желае. При това в такава превъзходна опаковка! Не беше ли той един на хиляда! Освен това миналата зима, когато тя беше като развалина, именно на него дължеше пълното си възстановяване.

Щом свърши работният й ден тя се забърза към дома си във високата сграда на „Шестдесета улица — Изток“.

Телефонът звънеше, когато тя влезе в апартамента. Остави го да звъни. Не очакваше никакви обаждания, а освен това телефонният секретар бе включен. Който и да я търсеше, можеше да остави съобщение. Имаше по-важни неща, с които да си запълни времето — трябваше да се подготви за срещата си с Дънкан Купър.

Тя влезе в банята и положи големи грижи за себе си. Говореше си тихо и весело. Попя си, докато вземаше душ. Продължаваше да си тананика, докато решеше дългата си до кръста коса. Подсвиркваше си докато пилеше, заглаждаше и лакираше дългите си безупречни нокти. Замълча, докато съсредоточено и внимателно бръснеше дългите си стройни крака.

Като приключи с тези дейности, с хладни пръсти сложи парфюм зад ушите си и в падината между малките си гърди. Огледа внимателно голото си тяло в огледалото. Както винаги съжаляваше, че бюстът й не беше достатъчно голям. Мина й мисълта да си направи нова прическа. Разсъждаваше върху това, дали да не си сложи повече грим от обикновено, но после отхвърли тази идея. Опита се да не мисли само за срещата.

Все едно да спечелиш от лотария и да не мислиш за това.

Очите й горяха. Тя дълбоко въздъхна. Дъхът й секваше от нетърпеливо очакване.

Д-р Дънкан Купър. Господи! Какво имаше в него, което наелектризираше всяко нейно нервно окончание и предизвикваше искрящи тръпки, които танцуваха по гръбнака й? Дали това бе неговата непретенциозност — естественото му отношение към всичко наоколо, или пък естествената му топлота и искрен поглед, с който я гледаше и я караше да се чувства като единствената жена на земята? Каквото и да беше, то я караше да изпитва желанието да размери ръце и да танцува, танцува. По дяволите, още съвсем малко трябваше да се развесели, за да могат да я снимат в някой филм на Дисни.

Били Доун се върна в спалнята си и почувства, че радостта й се изпарява в момента, в който отвори хлъзгащите се врати на гардероба. Планина от дрехи — чисти и изгладени, чисти и неизгладени, но най-много мръсни — се строполиха върху нея, заплашвайки да я заровят цялата. С вик на изненада тя отскочи назад, за да избегне лавината от дрехи. После застана отпред и се загледа. Нищо, нищо, освен редица от телени закачливи, тревожно празни телени закачалки, които висяха на рамката за дрехи! Възможно ли беше това? Удари се по челото. По дяволите! Толкова беше заета напоследък, че бе забравила да даде дрехите си за пране и почистване. От седмици се канеше да го стори, но все нещо по-спешно й беше попречило да го направи.

Сега можеше да се озове в някой ужасно скъп ресторант, цялата измачкана, а бликащата светлина от свещ щеше да открие всяка гънка и всяко петно по нея. Дънкан щеше да си помисли, че е като прасе: и кой би го обвинил за това?

Сподавяйки риданията си, тя коленичи и нападна дрехите. Някъде в тази бъркотия все трябваше да има нещо, което да облече, нали? Но колкото повече ровеше из роклите, полите, панталоните, блузите, толкова повече я обхващаше паника и объркване. Накрая жестоко прехапа устни, прегъна крака и седна върху тях. Какво да облече? Няколкото чисти дрехи, които успя да отдели бяха от тези, които наричаше всекидневни — удобни, немачкаеми. Носеше ги по време на работа, за да ги облича и съблича за секунди. Те едва ли бяха от романтичния тип дрехи, които се носеха при важни срещи. Нищо от това, което имаше не й се виждаше подходящо, нищо не я вдъхновяваше. Въпреки че сегашната й заплата беше астрономически висока, тя не беше харчила достатъчно пари за наистина хубави дрехи. И за какво? Досега тя почти никъде не беше излизала. Е, като изключим киното, случайните игри с топка или непретенциозен ресторант в квартала, но това бе всичко. Освен това, след като човек е прекарал цял ден в обличане и събличане на едни от най-скъпите дрехи в света, кой би пожелал да се върне вкъщи и да продължи да прави същото? Домът беше място за почивка с навити ръкави и панталони. Всъщност, като си помислеше, беше стигнала дотам, че смяташе за нормално всеки път, когато си сменяше дрехите, да й се заплаща.

Тя огледа с неприязън една смачкана на топка блуза и я захвърли настрана. Противно на една стара поговорка, тя имаше къде да отиде, но нямаше какво да облече.

По дяволите.

Отново отчаяно затършува из купчината от дрехи. Поли и рокли политаха зад нея и падаха на килима. О, боже! Къде беше кръстницата вълшебница, сега, когато се нуждаеше от нея. Твърде много ли беше да желае да притежава един екстравагантен тоалет? Дънкан Купър заслужаваше на ръката му да се обляга красиво облечена жена.

Накрая избра бял чорапогащник, къса черна рокля с широки презрамки, свободна лилава туника от кадифе и удобни плоски еспадрили.

Огледа се критично в голямото огледало. Не изглеждаше лошо. Е, във всеки случай, просяците не можеха да избират. Дали й харесваше или не, това бе най-доброто, което можеше да направи.

Надяваше се да не го разочарова.

След позвъняването на портиера и съобщението, че Дънкан Купър е долу, тя грабна лимоненожълт, дълъг до глезените памучен шлифер и се забърза към асансьора.

Когато стигна преддверието, портиерът посочи към навеса, където лъскаво, червено „Ферари Тестароса“ с леко ръмжене раздвижваше въздуха зад себе си. Дънкан Купър се наведе над седалката до него и отвори вратата, когато я видя да идва.

За момент тревогите за облеклото й бяха забравени.

— Това ли е твоята кола? — Тя я огледа с възхищение по цялата й дължина. — О-о!

Той я погледна с приковани в нея очи. Сънуваше ли или това беше наистина най-великолепната жена, която някога бе виждал? Да. Несъмнено, неоспоримо, това беше така.

— Ти заслужаваш това „О-о“ — каза той с лека усмивка. — Какво чакаш? Скачай, красавице и затягай колана!