Джудит Гулд
Никога достатъчно богати (31)

30

Апартаментът 35Ж вонеше. Смрадта от разлагащото се тяло бе толкова остра, че проникваше през затворената врата до покрития с мокет външен коридор. Усещаше се още при излизането от асансьора.

— Исусе Христе! — стресна се Фред Косина, извади смачкана носна кърпа от джоба си и я постави върху носа и устата си.

— И ние така разбрахме за това — каза млад, униформен полицай. — Един от съседите няколко пъти се оплаквал на домоуправителя за миризмата. Нищо не било направено. След няколко дни той се обадил на телефон 911. Прозорците сега са отворени и жилището се проветрява.

Косина се обърна към Кармен Толедо.

— Това няма да е приятно. Не искаш ли да останеш тук, Кари?

— Разбира се, шефе. Но какъв полицай ще бъда тогава? — Тя държеше носна кърпичка на устата и носа си. — Да свършваме по-бързо.

Те влязоха в апартамента.

Беше огромно студио във формата на буквата Г, на тридесет и петия етаж от новопостроения небостъргач. Неотдавна Косина бе видял реклама за сградата във вестник „Ню Йорк Таймс“. Наричаха я „луксът, за който умирате“. Да, прави бяха, помисли си той. Някой наистина беше умрял.

Вътре тясното антре минаваше между вграден гардероб и банята. Той се спря да погледне в нея. Пред Косина се откри стена от розови мраморни плочки и единична вана за подводен масаж. От поставката за хавлии висяха чорапогащи, оставени да съхнат. Купища мръсни кърпи, кесии за баня и бельото бяха захвърлени в ъгъла. Отворени кутии от изсъхнали козметични средства бяха разхвърляни по мраморната тоалетка. Върху казанчето на тоалетната бе оставен без капак крем за лице в опаковка с индустриални размери. Изцапани от грим салфетки образуваха море от боклук.

— Някой е живял като прасе — каза Толедо през кърпичката си.

Тя кимна към тоалетката.

— Тези стъкленици са от „Принцес Марчела Боргезе“. Знаеш ли колко струват, шефе? Може би трийсет, четиридесет, петдесет долара. Купих на сестра ми нещо оттам за Коледа.

Тя поклати глава пред това разточително пилеене на средства.

В малкия кухненски бокс всички плотове бяха отрупани с мръсни чинии и мухлясали тенджери.

— Господи, шефе! Как е възможно някой да направи такава кочина, когато има машина за миене на съдове?

Те стигнаха до главната стая. Там голяма трупа детективи от отдел „Криминални убийства“ вече търсеха улики. Постоянно проблясваше светкавицата на полицейския фотограф. Медицинският екип още не беше пристигнал.

Панорамните, хлъзгащи се, стъклени врати, през които се излизаше на малък балкон, бяха отворени за проветряване. Навсякъде бяха разхвърляни мръсни дрехи — цяла купчина върху розово моравия мокет, върху столовете, по ъглите. Найлонови пликове от изпрани на химическо чистене дрехи бяха отворени върху хромираната стъклена маса за хранене. Изглеждаха ограбени. Толедо забеляза етикет от „Бергдорор“. Тя и Косина се спогледаха; не беше необходимо да казва нещо. Очите й бяха достатъчно красноречиви. Нещата около обитателката започваха да се изясняват. Скоро и двамата с Косина щяха да знаят всички интимни подробности за мъртвата. Това винаги я разстройваше. Сякаш беше необходимо някои непознати хора да умрат, за да ги опознаеш като живи.

Косина се стресна. Време беше да огледа трупа.

Той даде знак на Толедо и двамата тръгнаха към нишата на Г-образната стая. Там бе проснато окървавеното, голо женско тяло. То лежеше на едната си страна върху неразгънатия диван легло с дамаска в бели и ръждиви мотиви.

Първото нещо, което впечатли Косина беше неестетичната позиция на тялото. Краката на жертвата бяха издърпани напред и изглеждаха като залепени един за друг, а ръцете и бяха притиснати към тялото — почти като човешко торпедо. Отново шокиран, той разбра, че диванът не беше ръждиво бял, както първоначално бе помислил. Той беше снежнобял. Ръждивите мотиви бяха кървави петна.

Изсъхнала кръв. Господи. Навсякъде. До него, той чуваше как Кармен Толедо се задавяше под кърпичката си, но храбро задържаше обяда в стомаха си. Той трябваше да я научи да понася такива гледки. Но даже и опитен полицай като него, когато оглеждаше трупове, имаше желание да повърне. Преглъщайки надигащите се в гърлото му жлъчни киселини, той с усилие предприе огледа на жертвата по-отблизо.

Жената беше мъртва от доста време — навярно от седмица или повече. Лицето й беше лилаво и подуто до неузнаваемост от процеса на разлагане. Множество дълбоки, нанесени по жесток начин рани зееха по подпухналите й гръден кош и корем.

Нямаше и косъмче, оставено на главата й — само ужасяваща маса от засъхнала сурова плът.

Тя бе изцяло скалпирана.

В този момент той забеляза мухите, привлечени от миризмата на кръвта. Те бръмчаха и кацаха по мършата. Като размаха ръце, за да ги прогони, забеляза нещо още по-ужасяващо. От очите и раните на жената пълзяха ларвите им. Проклети ларви!

Той се отдръпна назад и затвори очи пред този кошмар. Въпреки смрадта пое дълбоко дъх. Не се изненада, че трепереше. Единственото по-зловещо нещо, което беше срещал в дългата си практика с грозни гледки, бяха удавниците. Тези подути, изгризани от рибите тела, които понякога изплуваха на повърхността на реките Ийст и Хъдсън. Тази жена изглеждаше като тях. Липсваха само ухапванията от рибите.

Дълбокото дишане имаше желания ефект; започна леко да се отпуска. Беше готов да продължи работата си. Наблюдаваше фотографът да се придвижва от задната страна на дивана, за да направи снимки от различни страни.

Никой обаче не беше подготвен за последвалата сцена. Когато светкавицата блесна отново, голяма, виеща се, тъмня сянка изведнъж се надигна иззад дивана и скочи към Косина и Толедо. Те отскочиха назад и извикаха.

Сянката се приземи на четири крака върху матрака, само на няколко сантиметра от трупа, с къдрава опашка, вдигната нерешително нагоре. Тя погледна към тавана и замяука сърцераздирателно.

— Това е просто една котка. — Кармен Толедо протегна ръка за я погали. Тя нервно се засмя и поклати глава. — Бога ми, за момент помислих, че виждам призрак.

— Аз също — промълви Косина. — Исусе Христе, една не изскочих от кожата си. — Голямата оранжева котка с тигрова шарка седна до трупа и започна безгрижно и елегантно да мие лапите си.

Косина уморено потърка очите си. От начина, по който бе реагирал, осъзна, че неблагодарната му работа започваше да му се отразява твърде зле. Той се бе ужасил като шестгодишно дете!

— Кой е главният тук? — Косина попита фотографа.

— Бен Съскинд. — Полицаят посочи към хлъзгащата се стъклена врата. — Той е на балкона. Поема си дъх.

Косина се присъедини към него, благодарен за глътките чист въздух. На тази височина въздухът беше студен, а вятърът пронизващ.

— Какъв е случаят, Бен?

Съскинд се обърна от парапета.

— А ти как мислиш? — Гласът му бе на човек, който вечно се оплаква, а очите му постоянно нервно примигваха. Носеше кариран, спортен жакет не по мярка, доста по-голям за него, а маншетите на панталона му служеха за пепелник. Той говореше с цигара, стърчаща от единия ъгъл на устата му. — Още едно мъртво момиче, ето какъв е случаят. Трябваше да послушам жена ми и да се пенсионирам.

— Аз също. Е?

Очите на Съскинд запримигаха по-бързо.

— Тя е на двадесет и четири години. Ако не бяха мухите и миризмата, изобщо, нямаше да я открием. Някой я е поставил по този начин на дивана. Хубава работа, нали?

— Господи. — Косина въздъхна дълбоко и отмести погледа си. Това поне обясняваше странния начин, по който ръцете й бяха опънати от двете й страни. Той погледна надолу към реката, където влекач с лодки бавно напредваше срещу течението.

— Името й е Джон Затопекова — продължи Бен Съскинд. — Манекен. Никой от агенцията й не е разбрал за случилото се. Изглежда е била в двуседмична ваканция.

— Ама че ваканция!

— Кажи ми де! Ако беше отишла на Маями Бийч, щеше още да е жива.

— Според тебе Маями Бийч щеше да реши всичко. За коя агенция е работила?

— Или „Форд“, или „Елит“. Сега проверяваме.

Косина кимна с глава.

Съскинд въздъхна и угаси цигарата си на парапета на балкона. После се наведе и сложи внимателно угарката в десния маншет на панталона си.

Косина го наблюдаваше и не вярваше на очите си.

— Още ли правиш това, Бен? — Той поклати глава. — Ти си отвратителен.

— А ти започваш да ми напомняш за жена ми — изсумтя Съскинд. После въздъхна. — Хайде, имаме да вършим работа.

Те се върнаха обратно вътре и продължиха да разглеждат трупа.

— Това е всичко, с което разполагаме сега. — Съскинд запремигва бързо. — Като я гледаш в това състояние, никога не би предположил, че е била едно от момичетата по кориците на списанията. Тези, модните списания. — Той поклати тъжно глава. — Погледни я сега. Заклана. Осакатена. Скалпирана. Кой казва, че смъртта не е най-великият изравнител в природата?

Любопитно женско лице, тъмно като полиран орех, с изтеглени, котешки очи, изпъкнали скули и черна коса като лъвска грива, надникна в дневната от ъгъла на тясното антре. Тя бе висока и ослепително ексцентрична.

— Какво става? — извика тя.

— Ей! — изкрещя Съскинд. — Някой да я изведе оттук!

— Аз живея тук, по дяволите, — каза ядосано красивата, черна жена, когато двама полицаи препречиха пътя й.

— Карм и аз ще се погрижим за нея — каза Косина и заедно с Толедо изведоха жената навън. Косина видя, че тя носи син куфар на колелца.

— Госпожице — каза той любезно, като разглеждаше красивото й лице с изумителни черти на пантера.

— Какво се е случило? — бързо попита тя. — Нещо на Джой ли?

— Да, госпожице — каза меко Косина. — Страхувам се, че е така. А вие коя сте?

— Оби Кути. Съквартирантката на Джой. Ние работим в една и съща модна агенция.

Косина се обърна към Толедо.

— Погрижи се за нея, Карм. Виж дали има приятели, при които може да отседне.

— Разбира се, шефе.

Толедо изглеждаше облекчена, че се намери повод да се отдалечи колкото е възможно повече от сцената на смъртта.

— Елате, госпожице — подкани тя любезно Оби Кути. — Нека ви помогна за куфара. Имате ли при кого да отидете? Приятелка или роднина, може би?

— Едгар! — каза красивата черна манекенка. — Никъде няма да отида без него.

— Едгар? — Кармен Толедо я изгледа озадачена.

— Котаракът.