Джудит Гулд
Никога достатъчно богати (30)

29

Рода Брекмън, управител на местния клон на Националната женска банка на Северна Америка, беше слаба, около тридесетгодишна. Всичко у нея говореше за успешна кариера.

Силно впечатление правеха енергичните й маниери и деловото й поведение. Те се подсилваха от консервативния й черен костюм на тесни райета, бяла, копринена блуза с висока яка и сиви обувки с ниски токове. Професионализмът й стигаше до крайности. Слагаше си минимално количество грим. Ползваше безцветен лак и избягваше бижутата, от какъвто и да е вид. Изглеждаше, че единствено изключение в това отношение правеше кестенявата й коса. Права, стигаща малко под ушите й, с тънки, остри кичури над челото — прическа, увековечена от Луиз Брукс на екрана преди половин век. Това беше факт, който Рода Брекмън не осъзнаваше. За нея киното никога не беше представлявало желано забавление.

Но за разлика от Луиз Брукс, тя никога не се усмихваше.

Рода Брекмън имаше крайно сериозно отношение към работата си в банката, дори към самата себе си. Към другите проявяваше минимална човечност.

— Здравейте! — Едуина бодро поздрави и с лека като бриз походка се отправи към бюрото, на което черна табелка с бели букви, по-голяма от подобна на нея върху сакото на Рода Брекмън, обявяваше: Госпожица Брекмън. Едуина седна на стола за клиенти и сложи крак върху крак.

— Не е ли великолепен денят!

Госпожица Брекмън само изсумтя. Не обичаше подобни отклонения и други празни приказки. Тя погледна строго Едуина, а ъгълчетата на устните й се извиха надолу в знак на неодобрение, докато я оглеждаше от глава до пети и преценяваше скъпите й дрехи.

Едуина изглеждаше като излязла направо от кориците на „Вог“. Лъскавият грим и червилото с меден цвят на устните излъчваха приятен блясък. Тя носеше жълта копринена блуза с далматински мотиви, черна, тясна пола върху златисти панталони и червен шал от пясъчна коприна с дълги розови и жълти ресни от „Палома Пикасо“, който небрежно бе метнала на едното си рамо. Обута беше с черни обувки с високи токове, украсени със златиста кожа.

Едуина знаеше, че тоалетът й не беше много подходящ за посещение в банка. Но какво от това? Тя беше обличала най-консервативните си костюми за всички други банки, в които беше правила постъпки за заем през последните няколко месеца и какво беше постигнала? Нищо, ето какво.

Защото, за голяма нейна изненада, тя откри, че дружелюбният банкер от „Енкър“ не я разбра…, осъзна, че „химията“ не беше подходяща за нея в „Кемикъл“…, установи, че независимо от обещаващите реклами, тя нямаше, не, нямаше приятел в „Чейс“.

И така, след като бе тропала на вратите на всички тези институции за заем, накрая реши, че истинската й същност — вкусът й към модата — би имала по-добър шанс. Разсъждавайки в тази насока, тя стигна до идеята, че ако някой би проявил съчувствие към изпитанията и мъките на една жена, започваща собствен бизнес, той би трябвало да е от женска банка.

Но сега, пред реалния неприветлив образ на госпожица Брекмън, Едуина бе изпълнена от множество опасения.

— Само няколко минути — каза госпожица Брекмън, показвайки зъбите си. — Трябва първо да приключа с този материал.

Едуина с усилие задържа приветливата си усмивка.

— О, свършете си работата — каза тя с апломб. — Аз не бързам.

По-късно съжаляваше за последните си думи, защото няколкото минути се оказаха почти половин час. Накрая госпожица Брекмън събра листовете и бавно ги подреди настрана, после скръсти ръцете си.

— И така — попита тя отсечено, — искали сте да ме видите?

Защо, по дяволите, мислите, че съм тук!? Едуина не изрече това. И да удуши жената — дори само с думи — нямаше да постигне нищо.

— Подадох молба за заем — припомни й Едуина делово. — Миналата седмица.

Лицето вече започваше да я боли от толкова напрегнати усмивки.

— Името ми е Едуина Дж. Робинсън.

Без да проговори, госпожица Брекмън се наведе, отвори долното чекмедже на бюрото си и изтегли тънката папка с документите на Едуина. После затръшна чекмеджето. Разлисти страниците, намръщи чело, след това подхвърли папката на бюрото си.

— Отказано ви е — тросна се тя и се обърна настрана.

С тези три думи угаснаха и последните искри надежда за Едуина. Запазвайки спокойното си изражение на лицето, тя се питаше къде трябва да отиде, за да получи заем? При някоя голяма финансова акула?

С равен глас тя запита:

— Бихте ли ми казали защо ми отказвате?

Рода Брекмън се обърна към нея с отегчена въздишка. Очевидно тази среща бе тотална загуба на безценното й време.

— Заемите се отпускат и отказват от управителния съвет, както във всяка друга банка. А сега, бъдете така добра да ме оставите да си върша…

— Не сте свършили с мен — прекъсна я Едуина, като повдигна брадичката си с упорство. — Бих желала да разбера някои подробности. Трябва да зная защо ми отказвате заема.

— Госпожо Робинсън, ако не го осъзнавате сама, трябва да ви напомня, че вие сте безработна. С други думи, нямате доходи.

Едуина с усилие на волята запази любезния си тон.

— Причината да подам молба за заем е на първо място, за да започна бизнес. Той би ми донесъл доходи.

— Това е задънена улица. Очевидно, за нас нямате доказателства, че ще бъдете в състояние да изплатите заем в такъв размер. При това положение тази банка, както и всяка друга, би разчитала на съществено имущество.

— Но нали моето жилище е имущество! Струва най-малко милион и двеста хиляди!

Госпожица Брекмън не бе впечатлена от сумата. Напротив, отношението й стана още по-хладно.

— Да, но според вашата молба, вие имате да изплащате още седемнадесет години тридесетгодишната си ипотека.

Нямаше ли изход от това положение? Нима моята компания е обречена на неуспех още преди да е започнала да действа, запита се Едуина.

— В такъв случай, госпожице Брекмън — каза тя, — бихте ли били така добра да ме посъветвате. Ако бяхте на мое място и желаехте да получите заем в размера, който ми е необходим, какво бихте направили?

Госпожица Брекмън успя самодоволно да се усмихне.

— Но аз не съм на ваше място, нали?

Кучка! Едуина можа само да я изгледа с ненавист. Е, едно поне беше сигурно: от тази банка не можеше да се очаква нито помощ, нито съвет, особено от госпожица Брекмън.

Осъзнала това, Едуина бързо стана от стола си.

— Благодаря ви за помощта — каза тя с хладно достойнство, на което човек можеше само да се възхити. — Бяхте много любезна, да ми отделите от времето си.

После Едуина се завъртя на токовете си и излезе спокойно от Националната женска банка на Северна Америка, като не си позволи да заплаче.