Джудит Гулд
Никога достатъчно богати (3)

2

Антонио де Рискал дебнеше. Беше едва осем часа и трийсет минути сутринта, а той бе обладан от непреодолимо сексуално желание…

Той изръмжа на себе си, като запали цигара с фина, златна запалка „Дънхил“. Защо не можеше да се укроти либидото му? Още сутринта в деня на погребалната церемония на Рубио той стоеше на югоизточния ъгъл на Тридесет и шеста улица и Седмо авеню, като отправяше сладострастни погледи към бедрата и хълбоците на черни и пуерторикански момчета, които бутаха ръчни платформи, натоварени с окачени палта и рокли.

Смъртоносна болест се разпространяваше по улиците, но пенисът му като че ли не разбираше това.

Както винаги Седмо авеню приличаше на лудница. Хаосът и навалицата се простираха нагоре и надолу по него, както и по страничните еднопосочни улици около центъра за дрехи, където нахлуваха камиони, които товареха или доставяха стоки и безнадеждно затрудняваха движението, а носачи бутаха платформи с непокрити топове платове или готови дрехи — да се чуди човек как нещо чисто можеше да стигне до магазините. И като че ли бъркотията не стигаше, та стачници маршируваха напред-назад пред един фабрикант, чуваха се силни крясъци, клаксони и сирени; амбулантни търговци продаваха наркотици и кока-кола — и всичко това зашеметяваше хората. Сякаш се намираха на някакво тържище в ада.

Антонио де Рискал беше висок и строен, с вид на елегантен хищник, попаднал не на място сред тази ужасна мръсотия, подобно на диамант в кална яма. Тялото му беше аристократично удължено и стройно, което го правеше идеално за красиво скроени костюми. Неговите форми бяха съвършени и красиви като маниерите му: великолепни скули, зеленикавосиви очи и нос като шанца за ски скокове на фона на лице с меден тен. Ноктите му бяха грижливо оформени и лакирани, дори оплешивялото му теме с ивицата от сребриста и черна коса изглеждаше привлекателно.

— Пазете се! — извика някой зад него и той моментално отскочи настрана от пътя на движеща се към него гракаща платформа.

Той почервеня от ярост.

Копеле! — помисли си, свивайки юмруци. — Те като че ли винаги търсят най-добре облечения пешеходец, за да го прегазят!

Изведнъж раздразнението му се изпари и бе заменено от спонтанна ерекция в героични пропорции.

Здрасти! Какво е това? — попита се той. Докато платформата, която едва не го прегази, преминаваше край него, той спря погледа си върху носача, който я тикаше.

Милостиви боже! На колко ли е години? Осемнайсет? Най-много деветнайсет? При това практически без хълбоци, за които си заслужава да се говори.

Но масивните, мускулести бедра — о, да, те бяха великолепни. И под дебелата грейка, без съмнение, имаше още мускули. Момчето крачеше уверено с тези износени и скъсани дънки, така плътно прилепнали до тялото му, че съвсем ясно се открояваха респектиращите му гениталии.

Антонио, чиято най-голяма слабост бе да мисли с пениса си вместо с мозъка си, отново се остави да бъде воден от нея. Оглеждайки се във всички посоки, той хвърли цигарата си на улицата и последва носача.

Той има гъста коса, помисли Антонио и кръвта забушува в него. Да, да, превъзходен е, и той също го знае. Никой още не е роден с такава походка на жребец, с тези великолепни, елегантно извиващи се хълбоци и такъв член, щръкнал напред като маяк. Тази походка беше практикувана и усъвършенствана.

А какъв е той? Пуерториканец? Или може би мулат?

И колко би могъл да припечелва? Минималната синдикална надница?

Антонио помисли какъв ефект би се получил, ако размаха под носа му стодоларова банкнота. Би ли го накарало това да забрави поне за няколко минути, че е в затруднено положение?

При Тридесет и седма улица платформата пресече шумно Седмо авеню и Антонио се приближи до носача, като, ощастливен, не обръщаше внимание на клаксоните на преминаващите автомобили.

След това, върху тротоара, платформата внезапно спря, така че Антонио се сблъска с младия мъж.

Преди да може да произнесе някакво извинение, красиво, мургаво лице със замислени маслиненочерни очи враждебно се обърна към него.

— Хей, господине, какво искате? — извика момчето. — Следите ли ме?

Антонио, забравил за момент хвалебствията по свой адрес от седмичното рекламно списание „Тобѐ рипорт“, провъзгласяващи го за „най-големия американски моделиер“, който обличаше и лично обслужваше най-богатите американски жени, включително три бивши първи дами, който бе начело на собствената си модна империя с капитал 325 милиона долара, който направи 420 милиона оборот само през миналата година, чийто чист доход през 1987 година беше между осемнайсет и деветнайсет милиона долара и който беше спечелил повече награди „Коти“ за моделиери от всеки друг, се почувства объркан, притеснен и унизен. Това го възбуди още повече.

Той деликатно се изкашля в шепите си.

— Аз… а… извини ме… — промълви той смутено, но не направи опит да се оттегли.

— Какъв сте вие, педераст? — презрително попита момчето.

Антонио, объркан, но незагубил самообладание, като чувстваше, че виновно се изчервява, промърмори тихо:

— Извинявай, ако съм те притеснил.

Антонио видя как младият мъж присви очи. Изглежда, преценяваше дали да не му обръща повече внимание, да го заплаши, или да продължи разговора. Антонио все така съсредоточено го гледаше. Той просто не можеше да откъсне очите си от него.

Момчето беше красиво, с някаква неподправена красота от улицата, която Антонио намираше така привлекателна. Беше точно неговия тип — по дяволите, момчето символизираше неговия тип!

Той заслужава повече от една банкнота, помисли Антонио отчаяно. Две банкноти. Три.

— Би ли искал да спечелиш триста долара? — любезно каза Антонио.

Момчето го погледна изненадано.

— Какво?

Антонио въздъхна дълбоко.

— Ще ти дам триста долара, ако дойдеш с мене за половин час — каза той.

Момчето внезапно се ухили.

— Искаш да кажеш, че ще ми платиш, за да те удовлетворя?

Антонио едва не припадна.

— Аз съм наблизо, през два блока — каза той обнадежден.

Момчето сви рамене.

— Добре. Защо не?

После гласът му придоби делови тон.

— Но първо трябва да разнеса някои стоки до магазините. Ще се срещнем тук в десет часа.

— О кей.

Антонио едва съумяваше да говори, толкова бе възбуден. Съзнанието му беше объркано. В десет и петнайсет имаше среща за проба; просто трябваше да каже на секретарката си да накара богатата мръсница да чака, докато той свърши с момчето. Щеше да го преведе на влизане и излизане през аварийните стълби. Това бе лесно; беше го правил често преди.

— В десет часа — каза той замечтано.

Само при мисълта за предстоящото той се изчерви от удоволствие.

Антонио веднага се отправи към Седмо авеню 550. Той си подсвиркваше през цялото време в асансьора и не спря чак до елегантната приемна, обзаведена с мебели в стил Наполеон III, и почти до вратата на кабинета си.

Право срещу неговия кабинет, като невъзмутим сфинкс седеше секретарката му Лиз Шрек.

Тя беше всичко друго, но не и привлекателна — груба, пълна жена, без какъвто и да е стил, която идваше всяка сутрин с метрото от най-далечните квартали на предградието Куинс, с чанта от кожа на алигатор в едната ръка и пазарска пластмасова, украсена с маргаритки, в другата. Като че ли за да компенсира ниския й ръст, нейната предизвикателно оранжева коса беше плътно завързана на върха на главата й като навила се в кръг змия и приличаше на кръстоска между пираня и златна рибка.

Тя бе в началото на шестдесетте си години и една от най-добрите секретарки в града. Не приемаше нищо от никого — включително от своя бос.

— Добро утро. Приятна гледка за уморени очи!

Влизайки в кабинета си Антонио й отправи най-чаровната си усмивка, на която беше способен.

— Какво добро има в него? — отговори тя, запалвайки десетата си цигара за този ден. — Сутринта е претоварена с работа, а следобедът е зает с погребалната церемония. Кажете ми, какво добро намирате в това?

Тя отправи кривоглед поглед към него през облака от син дим.

Той се спря при вратата.

— А-а… пробата за десет и петнайсет…

— Дорис Бъклин, да, зная.

— Тъй като е късно да променим часа на пробата й, а аз… ще бъда зает, накарай я да чака в приемната, докато ти позвъня да я пуснеш. Дотогава не желая да бъда обезпокояван.

Той си мислеше за момчето. Силни мускули, изпъкнал член и тестиси. След час и половина ще го преведа през аварийния изход. Ще бъдем в моя кабинет и старицата нищо няма да разбере.

Той едва сдържаше вълнението си.

Лиз го погледна проницателно.

— Има ли нещо друго? — остро попита тя.

— Това е всичко.

— Всичко, да! — отвърна тя гневно. — Вие сте спокоен, нали? Клиентите идват винаги при мене, не при вас. Като че ли аз съм объркала насрочените проби. — Тя се намръщи. — Не зная защо определяте срещи, в които не можете да участвате.

Той въздъхна, влезе в кабинета си и затвори вратата. Понякога се чудеше защо търпи Лиз край себе си. Тя със сигурност знаеше как да развали деня на всекиго.

Ако не внимаваш, би те кастрирала преди дори да разбереш какво се е случило.