Джудит Гулд
Никога достатъчно богати (28)

27

Април — септември 1989

— О-о! Бедността е досадно нещо, „изпълнена с тъга и болка“ — въздъхна Едуина меланхолично. — Не си спомням останалата част от стиха, но е точно така, сладката ми, точно така.

Алелуйа наблюдаваше майка си тревожно, докато Едуина обгръщаше с поглед богатството от чудовищно скъпи дрехи на витрината на „Унгаро“ на „Медисън авеню“.

— О, да можех да си купя само ей тази, червената рокля, без угризение на съвестта — въздъхна Едуина мечтателно. — Тя просто ме зове, Ал. Наистина!

— Мамо, дрехите не говорят! — укори я Алелуйа.

Едуина погледна тъжно, по-скоро със съжаление, към Алелуйа.

— Така ли, скъпа моя?

— Не, мамо, не говорят. Знаеш ли, не е нужно да харчиш пари, за да се забавляваш. Има много безплатни удоволствия на света.

— Например?

— Ами… ето, пролет е, мамо! Дърветата са зелени и небето е синьо…

— Нима? — промълви Едуина разсеяно, докато разглеждаше замечтана малката червена рокля.

— Радваш се на добро здраве.

— Така ли?

— И винаги можеш да разглеждаш витрините!

— Това е вече прекалено — каза Едуина презрително. — Веднага влизам да си купя роклята.

Тя тръгна решително към вратата, а Алелуйа се опита да я спре.

— Мамо, не можем да си го позволим. Ела на себе си!

— По дяволите, Ал! Не виждаш ли, че не мога да не я купя! Ще откача напълно ако веднага не си купя нещо. Дрехите са слабостта ми! Въздухът и водата! Хлябът ми!

— Мамо, разбирам те. Ти се чувстваш като героиня от трагедиите, като една от древните гъркини. Разбираш ли, като Федра или Медея.

Едуина бавно се обърна към дъщеря си.

— Откога една малка пънкарка като тебе знае толкова много за гръцката класика? — попита тя със сподавен глас.

— Откакто Лес ми разказа всичко за тях, ето откога. Той е истински книжен червей.

— Книги… — каза замечтано Едуина. — Отдавна не съм си позволявала да купя купчина от лъскави, големи книги за изкуството. Те са дяволски скъпи!

— Никой не те задължава да ги купуваш от „Рицоли“, мамо. Можеш да си ги вземеш и на старо от магазините в града. Хайде! Защо не го направиш веднага?

Едуина потръпна и изкриви лице в ужасена гримаса.

— Всичкият този прахоляк! Разпокъсани страници! Изгризаните от мишки корици! Ал, знаеш ли каква алергия ще получа! Освен това бедната ти, безпарична майка трябва да свърши нещо друго днес.

Да пораздруса дървото на парите, не довърши тя. Дърво, което се бе оказало потискащо безплодно.

— Не, сладката ми, любов моя — продължи Едуина отчаяно, — майка ти не иска да се рови в купчини от боклуци, а да си намери добре платена работа, за да може да си купува всички незначителни неща, които пожелае. О, защо Джефри Бийн или Оскар де ла Рента, или Бил Блас не търсят нова, опитна, лоялна дясна ръка? Би ли могла да ми кажеш?

— Защото — отговори Алелуйа с болезнена прямота, — никой, който се е добрал до такава сладка службица, няма намерение с лека ръка да се отказва от нея. С изключение на моята майчица. Която сега си скубе косите и чувства, че полудява. Нормално ли е това, питам те?

— Скъпа, сигурна ли си, че пролетното намаление не е свършило?

— Ставаш досадна, мамо. Само се чуй! Не си спряла да пъшкаш и охкаш за пари! Е, стига вече!

— Парите въртят света, детето ми.

— Трябва да се вземеш в ръце. Вманиачила си се! Научи се да приемаш нещата по-леко.

— Ал, скъпата ми Ал! Защо мислиш се разхождам по „Медисън авеню“? — попита Едуина с най-търпеливия си тон. — Градът ми помага да приемам нещата по-леко.

— А-ха — поклати глава Алелуйа. — Не, не и на тебе. Това е упражнение по мазохизъм.

— Ал! Откъде научаваш такива думи на твоята крехка възраст?

Алелуйа я мушна с пръст закачливо и хвърли към нея многозначителен поглед.

— Мисля, че е по-добре да продължим нататък, мамо — промълви тя. — Твърде дълго се застояхме и някои от продавачите вече гледат към нас. Дали не си мислят, че оглеждаме мястото, понеже сме крадци или нещо подобно?

— Да, скъпа, права си — каза решително Едуина. — Те гледат към нас. Предполагам, че трябва да си тръгваме. Ако постоя тук още малко и се порадвам на тази малка, червена рокля още една минута, може да се изкуша да извърша нещо изключително неразумно.

Алелуйа изглеждаше разтревожена.

— Тогава да вървим!

Тя нежно и покровителствено обгърна през кръста Едуина и я поведе настрана от магазина.

От бутика „Унгаро“ те продължиха безцелно из града и минаха по много места, които бяха рай за крадците. Там и най-малките магазинчета се даваха под наем за шестнадесет хиляди долара на месец и бяха препълнени с луксозни боклучета. При други обстоятелства разходката по тази златна отсечка от „Медисън авеню“ би била за Едуина това, което беше психотерапията за разстроения човек. За нея нищо под слънцето не можеше да се сравни с тръпката от откритието на хубава вещ, освен тръпката да я притежава.

Но днес, мислеше мрачно тя, Ал беше права. Разходката по „Медисън авеню“ бе упражнение по мазохизъм. Никога досега жадният й поглед не бе срещал толкова изкушения. Маргаритки и пеперуди от диаманти и сапфири в магазина „Фред Лейтън“, изключителни керамични италиански съдове в „Линда Хорн“, луксозни, фини памучни чаршафи с копринена бродерия в „Пратеси“. А дрехите! „Медисън авеню“ бе световната витрина на единствената й голяма слабост — „Живанши“, „Сен Лоран“, „Соня Рикел“… Само гледката на всички тези прекрасни, недостижими дрехи бе достатъчна, за да се подкосят краката й.

— С пари — въздъхна Едуина, почти готова да се разплаче, бих могла да имам всичко, което пожелая. Необходими са само много, много пари! Не казвай, че не съм те предупреждавала, Ал! Щастието може да се купи и изобщо не вярвай в обратното! — Тя се отпусна и потърси утеха като прегърна дъщеря си. — О, скъпа! — Простена тя. — Как ще се измъкнем от това ужасно състояние!

— Не ми е ясно — отвърна Ал с досада, — но дано бъде скоро! Не знам дали ще мога още дълго да те понасям такава.

 

 

В Сентръл парк беше чудесно. Дърветата се бяха покрили с нова зеленина, а над тях, като току-що колосани, бели облаци се гонеха по синьото като порцелан небе. От другата страна на Петдесет и девета улица се издигаше „Плаца Хотел“, потънал в разкош като сватбена торта.

Момичето модел беше твърде заето, за да се радва на времето или на гледката. С ръце в джобовете, то грациозно позираше в каретата до изморения, увесил нос, мърморещ кочияш. Силен електрически вентилатор, закачен на голям, преносим генератор, раздухваше дългата й до кръста коса като пламък от погребален факел. Тези снимки за юлския брой на „Вог“ бяха третата й поръчка за седмицата. Носеше яке за десет хиляди долара, с широки рамене и мъниста, тип болеро и износени като от пране дънки „Ливайс“ от есенната колекция на Лакроа. Олимпия се бе спазарила за шест страници в броя.

— Точно така, миличка! Продължавай да се движиш! — Алфредо Тоскани викаше одобрително, наведен пред Били Доун с бързо щракаща „Лайка“ в ръка. — Движи раменете си от ляво на дясно.

Тълпата от любопитни зяпачи, които се бяха събрали наоколо, беше задържана на разстояние три метра от координатора, асистента на Алфредо, реквизитора, фризьора, гримьора и Олимпия Арпел. Острите й очи гледаха над очилата „Бен Франклин“, кацнали на върха на носа й и компетентно наблюдаваха всичко, без нищо да пропуснат. Наблизо имаше нает фургон с купища от дрехи и реквизит. Той бе охраняван от полицай на кон, който се надяваше да попадне в някоя от снимките. Миризмата от конските изпражнения от редицата карети, чакащи за пътници, бе силна в този край от южната част на Сентръл парк. Били Доун едва се сдържаше да не сбърчи нос от отвращение. Вентилаторът духаше миризливия въздух право в лицето й. Отначало тя се опитваше да поема малки глътки въздух през устата, но Алфредо искаше тя да позира със затворени устни, така че беше принудена да диша през носа. Смрадта я атакуваше фронтално и свиваше стомаха й.

Непринуденото й позиране и ослепителната й красота предизвикваха у хората, събрали се да гледат, болезнена завист. Очевидно тя бе една от малкото избраници на бога. Беше талантлива, красива и с много пари. Едва ли можеха да си представят колко малко блясък имаше във всичко това. Дори когато позираше изящно, привидно безгрижно, тя едва успяваше да потиска силното гадене, което се надигаше в нея.

— Дотук добре — извика Алфредо най-сетне. Той подаде камерата на асистента си. — Стига с тези парцали. Следват снимките с червено-черните дрехи на „Сен Лоран“. — Той шумно плесна с ръце. — Пет минути почивка!

Всички от екипа му въздъхнаха с облекчение. Някой изключи вентилатора и лъскавата коса на Били Доун престана да се развява. Слава богу, миризмата на конски тор почти веднага намаля. Отваряха се шумно кутии диетична сода, пиеше се кафе. Координаторът донесе на Били Доун пластмасова чаша с минерална вода.

— Ти беше фантастична, момичето ми! — извика Алфредо. Наведе се над ръката на Били и шумно целуна върховете на пръстите й. — Суперсензационна!

Носът й бе в чашата с вода, но все пак тя трябваше да се засмее. Никой не умееше да раздава така щедро екстравагантни хвалебствия като Алфредо Тоскани. Тя обожаваше начина, по който той боравеше с тези големи, разкошни и безсмислени думи. Изведнъж, както се смееше, тя видя Дънкан Купър. Той стоеше сред тълпата, метнал спортното си кожено яке на рамо.

Като на забавен кадър, тя подаде чашата на Алфредо.

— Извинявай, Ал! Виждам един човек, с когото трябва да говоря.

— Разбира се, суперсладката ми. Върви… — Гласът му заглъхна и той постави пръст на устните си. — Виж ти. Имала си добър вкус.

Били закачливо го бодна с пръст и като отметна косата от лицето си, се насочи към пластичния хирург с характерната си походка на грациозна, дългокрака кобила. Когато застанаха лице в лице, те за момент впериха мълчаливо очи един в друг.

Професионалното оглеждане на лицето й от Дънкан Купър не убегна от очите на Били Доун.

— Добре изглеждам, докторе — увери го тя с усмивка. — Дори и на слънце. Невероятно, наистина! Трябва да видиш как излизам на снимките. Знаеш ли, Алфредо твърди, че сегашните са по-добри от първите, които ми направи. Още веднъж ти благодаря, докторе — тихо добави тя.

— Благодари не на мене, а на Олимпия. Тя стоеше над главата ми.

— И на двамата благодаря тогава. — Били Доун го хвана под ръка, непринудено наклони глава към рамото му и го поведе към масичката с напитки и лед. — Има кафе, диетична сода и минерална вода, ако желаеш.

Той поклати глава.

— Не, за мене не. След минута трябва да тръгвам. Просто се отбих да видя как е любимата ми бивша пациентка.

Тя се усмихна.

— Винаги ли се отбиваш, за да видиш бившите си пациентки, докторе?

Той се засмя.

— Не. Само красивите.

— О, да не се казвам Ал… — обади се Алфредо зад гърба им, — ако това не е доктор Франкенщайн.

Дънкан се обърна.

— Ал! — извика той сърдечно и протегна ръка към него.

Ал я стисна и намигна съзаклятнически.

— Исках само да поздравя моя, тъй да се каже, бивш зет. А сега ви оставям.

Той се обърна и се отдалечи.

— Дънкан? — строго попита Олимпия, която се беше добрала до тях. — Нямаш ли друга работа, освен да пречиш на другите честно да си изкарват хляба? Това е третият снимачен ден на Били тази седмица и, ако не ме лъжат очите ми, ти за трети път се появяваш. Няма ли на кого да правиш пластична операция на лицето или корекция на носа?

Все пак очите й се набръчкаха от приятелска усмивка, когато поднесе бузата си.

Дънкан се засмя и я целуна.

— Ето какво харесвам у теб, Олимпия! Твоята сърцатост.

— Да — отговори тя, — поне не съм луда шарлатанка.

Той се обърна към Били.

— Какво им става на тези хора? Трябва ли да са освидетелствани, за да работят във вашия бизнес?

— Това им помага.

— Всъщност — каза той, — дойдох, за да видя дали не мога да те изведа някъде — на вечеря или може би на театър?

— Смесваш бизнеса с удоволствието ли, Дънкан? — язвително попита Олимпия.

— О, с радост — побърза да отговори Били.

— Добре — усмихна се той. — Какво ще кажеш за довечера?

— Утре трябва да стана рано, така че не мога много да закъснея.

— Тогава само вечеря. Разбрахме се. Ще те взема в седем часа.

Тя кимна.

— Да, в седем часа. Имаш ли новия ми адрес?

— Секретарката от рецепцията би трябвало да го има в документацията си. Тя ще го намери. — Той погледна часовника си. — Е, трябва да вървя. Ще водя дъщеря си на обед. Ще се видим по-късно. — После погледна към Олимпия. — Без покровителката, а?

— Шарлатанин! — озъби му се добродушно Олимпия.

Били Доун наблюдаваше как Дънкан се втурна бързо през Петдесет и девета улица и сви край фонтана пред „Плаца“. Когато се обърна да й махне с ръка, тя направи същото. После бавно отпусна ръката си и се обърна към Олимпия.

— Много е приятен, нали? — каза тя тихо.

Олимпия я погледна равнодушно.

— Били Доун — извика от фургона координаторът. — Време е да се преоблечеш!

Както все още се случваше понякога, на Шърли й беше необходима поне една минута докато осъзнае, че това се отнасяше за нея. Били Доун. Още не беше свикнала да я назовават с това име. Чудеше се дали някога щеше да свикне. Странно, като че ли предишната й същност вече не съществуваше. И това е добре, мислеше тя. Никой не желаеше повече от нея да загърби миналото си. Знаеше, че има късмет. Колко хора бяха имали възможността да започнат живота си отново? При това по-добре!

 

 

— Виждаш ли нещо? — попита Фред Косина партньорката си.

Те седяха в синия си седан, спрели в една от пресечките, на която се намираше „Плаца Хотел“.

Кармен Толедо отмести бинокъла и раздруса късо подстриганата си глава.

— По дяволите, шефе. Нищо не се вижда. Всичко изглежда напълно нормално. Не мислиш ли, че си губим времето в наблюдение на моделите?

Косина сви рамене и сложи в устата си парче картоф. Дъвчеше замислено.

— Поне няма вреда от това. След Виена Фароу, досега са скалпирани вече три модела. Някой отнякъде добре си ги подбира.

— Може би това е работа на вътрешен човек? Навярно някой от самите агенции?

— Засега печели. Но някъде по веригата копелето ще направи грешка — изсумтя той. — И когато стори това, ние ще сме там. Само почакай и ще видиш.

За да подчертае това той мушна още едно парче картоф в устата си и зъбите му задъвкаха ожесточено.

В този момент зазвъня полицейският им радиотелефон.

— Централата вика Чарли деветнайсет, централа вика Чарли деветнайсет. — Лаконичният глас на диспечера звучеше ритмично.

Толедо грабна микрофона.

— Чарли деветнайсет, централа.

— Убийство на Осемдесет и четвърта улица — изток 226.

Косина и Толедо подскочиха едновременно, като че ли някой ги бе ударил отзад.

— Тръгваме, централа — каза Толедо и сложи микрофона на мястото му. После се обърна към Косина.

— Исусе Христе, шефе! Те не биха ни безпокоили, освен ако…

— Освен ако не е скалпиран някой друг модел — завърши мрачно Фред Косина мисълта й.

Той запали мотора, грабна портативната сигнална лампа и я сложи на покрива. Включи сирената, изчака да се освободи място в потока от коли и потегли по улицата.

— Да се надяваме, че кретенът е оставил някакви следи този път — каза той. — Рано или късно, късметът му ще свърши.

 

 

Били Доун се беше преоблякла в тясна, черна, копринена пола и червено, копринено сако с двойно закопчаване, стигащо до бедрата й — и двете от „Сен Лоран Рив Гош“. Гардеробиерът и фризьорът бързо обикаляха около нея в желанието си да направят последните корекции.

Когато тя зае мястото си, вентилаторът бе включен отново. Косата й се понесе нагоре. Отново я лъхна миризмата на тор. Алфредо се въртеше около нея, щракайки с камерата.

Тълпата от зяпачи се беше сменила. Повечето от предишните наблюдатели си бяха отишли; любопитството бе довело нови на тяхно място.

Един от новодошлите, в края на тълпата, беше мъж, който неволно поглади косата си, като мислеше: — Всемогъщи боже! Тази нейна коса! Ще стане великолепна перука!