Джудит Гулд
Никога достатъчно богати (27)

26

Те правиха любов още два пъти — общо три пъти — и сякаш всеки път по-добре от предишния. С инстинктивната си чувствителност, Р. Л. се остави да бъде воден от желанията на Едуина, като беше ту нежен, ту невъздържан, отпускаше се и се възбуждаше според това, което очакваше, че иска Едуина. А тя, каквато и силна нужда от обич да изпитваше, се разкъсваше от противоположни чувства. Ту се прилепваше към него като мида, ту се отдръпваше настрана.

Не хлътвай по-дълбоко! — предупреждаваше я скептичната й половина. Помни, че някога преди години ти напусна Р. Л. и се омъжи за Дънкан. После се разведе с Дънкан. След това си имала няколко приключения, преди да решиш, че да нямаш такива може да бъде толкова добро или дори по-добре, отколкото да имаш нещо, което не си струва. В края на краищата, що се отнася до мъжете, опитът ти е много голям. Тя се засмя безшумно. Не много голям? Това е меко казано, ако някога въобще беше казвано! Фактът, че Р. Л. се завърна в живота ти, не означава, че трябва да се откажеш от всякаква предпазливост и просто да се хвърлиш там, откъдето вече си избягала. Животът върви по свой път. Един от нас, или и двамата, може да се почувства засегнат. Не забравяй, че сега си по-възрастна и следва да си по-мъдра. Оргазмите сами по себе си не осигуряват стабилни отношения.

Да, но те са безкрайно по-добри от нищо, каза си тя.

— Толкова си мълчалива — чу тя мекия глас на Р. Л. и почувства с кожата си топлия му дъх. Той постави устните си върху рамото й и нежно я целуна. — Наред ли е всичко?

Едуина се обърна на възглавницата си, усмихна се и кимна с глава.

— Просто се бях замислила, това е всичко.

— За оставката ти?

Тя го гледаше в очите.

— Да. И за много други неща.

— Какви неща?

— За тебе. За мене. — Тя се понамръщи. — За нас. — Това прозвуча като въздишка.

По лицето му премина тревожна сянка.

Те лежаха, опънати върху меката индийска покривка на голямото му легло с гладки кестенови табли и възглавници с копринени калъфки. Спалнята беше топла и уютна след напрежението на богатата вечеря при Анук. След унизяващото пищно високомерие на Рискалови бе приятно човек да лежи в нормално голяма стая, със земни стени и обикновен килим. Шумовете от партито в главата й се бяха стаили. Клаус Клаусен беше някакво далечно същество, чудовище от друг свят.

Тук, при Р. Л., накъдето и да погледнеше, очите й срещаха спокойствие.

Нямаше ги интригите, ровенето в личното минало, както у Анук. Тук всичко беше земно. Мебелите бяха солидни и приветливи; картините бяха просто това, което изразяваха. Красиви месингови лампи хвърляха мека, жълта светлина наоколо върху спокойни пейзажи. Тя огледа внимателно картината насреща й. Леки вълни плискаха брега на спокойно, малко езеро. Слаб бриз разклащаше листата на дърветата. Облени от слънцето заоблени камъни, под чисто, почти безоблачно небе. Проста, достоверна картина от земен рай.

Не, нищо не беше достоверно. Или не съвсем. Кой знаеше какви страшни създания се криеха зад тези камъни, какви тъмни, бездънни дълбини зееха в това спокойно езеро? Спокойствието и хармонията бяха илюзия — както в картините, така и в живота. Р. Л. започна да масажира нежно раменете й и тя се отпусна. Приятелски ръце. Усмихващи се очи. Беше толкова хубаво и лесно просто да се отдаде на това усещане…

Тя внезапно се стресна. Не отивай толкова далеч! — предупреди се тя отново. Не бързай. Бъди въздържана.

— Ти изведнъж се напрегна — каза той, почувствал това с пръстите си. — Мускулите ти са стегнати.

Тя не отговори.

От неговата страна на леглото имаше бутилка бренди. Той наля в чашите и й подаде едната. Те пиеха и слушаха приятна музика. Просто лежаха и се наслаждаваха.

Забравяйки мислите си, тя се протегна доволно и се притисна плътно до него като лъжица в лъжица.

— Още ли размишляваш? — попита той нежно.

Тя кимна.

— Съжаляваш за оставката? Можем да се върнем и да я вземем от бюрото на Антонио.

Тя поклати глава.

— Не, след като Клас ще ми бъде началник. В никакъв случай.

— Имаш ли представа какво ще правиш по-нататък?

Тя се обърна и го погледна — той лежеше на една страна, опрян на лакътя си.

— Не. — Тя дълбоко въздъхна. — Предполагам, че ще трябва да си намеря друга работа. Не мога да си позволя лукса да остана безработна.

— Имаш ли нужда от пари?

Тя отново поклати глава.

— Все пак трябва да си намеря работа.

— Какво се случи с възторжената моделиерка, която срещнах преди петнадесет години?

Тя леко се засмя.

— Тя беше инжектирана с голяма доза действителност и осъзна възможностите си.

— Това не е оправдание и ти го знаеш. Дори тогава ти беше много добра. Ти отговаряше на всички изисквания.

— Чудя се понякога. Ти наистина силно го желаеше. Аз очевидно не го желаех достатъчно силно. Отказах се от това заради съпруг и майчинство.

— А сега?

— Сега е твърде късно. — Тя се обърна настрана.

— За нищо не е късно, Едс. За нищо не е достатъчно късно.

Тя не отговори.

Той се усмихна.

— Можеш да го направиш сега. Вече си по-възрастна. По-мъдра. Познаваш играта отвътре с подробности.

— Това е едно от нещата, които ме плашат. Преди петнадесет години илюзиите ми бяха непокътнати. А сега? — Тя въздъхна дълбоко с горчивина. — Сега зная колко опасен е този бизнес.

— Това, което искаш да кажеш е, че сега ти имаш опит. Това има значение.

— Да. Но имам ли талант?

— Защо да нямаш? — Той изглеждаше изненадан. — Ти го имаше тогава. Талантът не те е напуснал. Машините могат да ръждясат, разбира се. Но талантът? — Той размаха глава. — Ако си се родила с него, ще го имаш винаги. Само трябва да го използваш.

Тя се усмихна.

— Според теб всичко е много просто. Но не е така. Даже ако исках да започна да проектирам модни дрехи с моя марка, за това са необходими много пари. А аз ги нямам.

Той я гледаше в очите.

— Аз ги имам. И благодарение на „Шаклбъри-Принс“ имам и продажби на дребно.

Тя пое дълбоко въздух, задържа го в дробовете си и после бавно го издиша.

Той чакаше отговора й.

— Не си прави подобни шеги, Р. Л. — каза тя колебливо, след като отново възвърна гласа си. — Те не са забавни.

— Не се шегувах. — Ирландските му зелени очи сега изглеждаха по-тъмни, почти черни. — Никога не се шегувам, когато става дума за бизнес.

Няколко пъти в живота си тя беше напълно объркана и този бе един от тях. Разкъсваше се между силното си желание да бъде независима и съблазнителната възможност.

— Благодаря, ти Р. Л., но не. — Тя почти яростно, клатеше глава. — Това е съблазнително. Дяволски съблазнително. — Тихо се засмя. — Знаеш ли, преди четиринадесет години веднага бих приела предложението ти.

— Тогава приеми го и сега. Преди четиринадесет години аз не можех да ти помогна. Сега мога.

— Не. Абсурд, по никой начин, не. И това е окончателно.

— Защо? — попита той тихо. Очите му проникваха в нейните. — Защото се съмняваш в собствените си способности? Или защото мислиш, че ще се обвържеш с мен? — Той я гледаше нежно и отмести кичур къдрава коса от лицето й. — Не е така. Аз не се опитвам да те купя.

Тя се обърна настрана, за да избегне пронизващия му поглед и видя часовника на нощната масичка. Наближаваше три часа.

— Боже мой! — Бързо се изправи. — Толкова ли е късно вече! — И тя стана от леглото.

Той гледаше фините й дрехи, които беше донесъл от дневната долу, когато слезе за питието.

— Бих искал да останеш тук до сутринта — каза той.

Тя седна да обуе чорапите си с извезани рози.

— Колкото и да ми се иска, не мога, Р. Л. — погледна към него. — Каква майка на дванайсетгодишно момиче ще бъда, ако ме няма цяла нощ?

— Тогава ще те изпратя.

— Наистина не е необходимо. Ще взема такси.

Все пак той стана от леглото и започна да се облича.

— Както ти казах по-рано, аз съм старомоден мъж — припомни й той, като нахлузваше панталона си. — Ако взема едно момиче от дома му, изпращам го после до вратата. Освен това, трябва да прибера Лес.

— Не е нужно да правиш това. Той може да остане вкъщи и аз ще се погрижа Руби да го доведе сутринта.

Той продължаваше да се облича.

Тя се усмихна. Трябваше да се сети. Почти бе забравила колко упорит можеше да бъде понякога. Да се опитваш да спориш с него беше все едно да си блъскаш главата в тухлен зид.

Когато бяха готови да тръгнат, той я прегърна.

— Ще те видя ли утре?

Тя отдръпна главата си и го погледна.

— Искаш ли да ме видиш?

— Бих ли те питал, ако не искам?

— Но… мисля, че трябваше да отидеш в Бостън.

— Бостън може да почака. Ти си по-важна.

Очите й светнаха, после потъмняха. Тя поклати глава и се отдели от него.

— Не, Р. Л. — Постави длан на гърдите му. — Иди в Бостън. Ще се срещнем като се върнеш.

Той стоеше неподвижен.

— Какво става? Уплаши ли се?

— Не. Да. — Тя въздъхна и отмести очите си от неговите. — Не зная. — Направи отчаян жест. — Всичко се случи толкова бързо. Не съм в състояние да възприема всичко веднага.

— Господи, ако знаеше колко често съм мечтал за това, Едс. Измислях цели сценарии как ще се срещнем. Как ще правим това, от което никога не трябваше да се отказваме.

Тя затвори очи.

— Не го казвай, Р. Л.! — помоли тя със сподавен глас. — Моля те, не го казвай, освен ако си искрен!

Той хвана ръцете й.

— Ти ми каза някога, че ме обичаш. Помниш ли?

— Аз те обичах — прошепна тя.

— Тогава какво се случи? Защо ме остави? Просто не го разбирам. — Гласът му изразяваше отчаяние. Не се ли обичахме достатъчно?

Тя не отвърна. Знаеше отговора на този въпрос много добре. Тя се отказа от Р. Л. заради Дънкан Купър, когото не бе обичала достатъчно — ако беше го обичала нямаше да се разведат.

Всички тези години — тези загубени години… Възможно ли е да е обичала именно Р. Л. през цялото това време?

Съдбата беше жестока — постави Дънкан между тях и я накара да избира. Но същата съдба бе и добра — даде й най-скъпото, което притежаваше — Алелуйа.

Сега съдбата се намесваше отново, като връщаше Р. Л. в живота й.

Какво преследваше тя този път? Щастие? Жестокост? Или сладко-горчива смес от двете?

Възможно ли беше любовта да ти даде втори шанс? Или това беше още една празна мечта?

Тя наистина не знаеше. Знаеше само, че нямаше право да обича Р. Л., след като веднъж го беше изоставила. Само защото беше отново свободна и Р. Л. пак се появи, тя не можеше, не трябваше, не биваше да си позволи да го обича отново. Заради нея и заради него. Дори не трябваше да идва тук с него. Грешка беше, че се любиха.

Изведнъж тя се почувства много уморена.

— Да вървим, Р. Л. — каза тя тихо. — Моля те, заведи ме у дома.

Същият свят. Същото време в покоите на Мис Бич

Някои хора имат тайни стаи. Други — заключени шкафове или чекмеджета.

Преди една година този мъж нае стая — склад с размери два и половина на три и половина метра в спретната, стара индустриална сграда в района на Двадесетте улици — Запад. Стаята нямаше прозорци. Беше студена, защото нямаше и отопление. Входът към нея беше осигурен от пазач през работно време — наемателите на складови пометения имаха право да влизат и излизат, когато пожелаят и притежаваха свои ключове за наетите стаи. Наемът се плащаше всеки месец.

Стаята не беше удобна, но това не го смущаваше. Нито той, нито някой друг живееше там. Той идваше един-два пъти седмично и никога не оставаше задълго.

Като се убеди, че вратата зад него е заключена, той остави на пода пазарска чанта, която носеше. Малката правоъгълна стая беше почти празна. В далечния й край имаше единствен стол и тоалетка с табуретка и огледала. Наредени на нея стояха като часовои поставки за перуки без лица. Това беше всичко.

Най-напред той се съблече гол, като внимателно сгъна всяка част от облеклото си и я подреди в далечния ъгъл.

Бетонният под беше леденостуден и твърд под босите му крака, но той като че ли не забелязваше това.

Той седна на табуретката и отвори чекмеджетата на тоалетката. Те бяха препълнени с козметични средства, достатъчни, за да се отвори будка на първия етаж на магазин „Маси“.

Той внимателно подреди шишетата и четките, тубите и бурканчетата, пудриерите и сенките за очи върху тоалетката, като постави фон дьо тена отляво, сенките за очи — в средата, а моливите, ружовете и червилата — вдясно. После извади лаковете и изкуствените нокти пред себе си. Той притежаваше колекция от всички цветове, от бяло до черно-червено.

Бавно бръкна в пазарската чанта, с която бе дошъл и извади бяла найлонова торбичка за отпадъци, леко издута от въздух. Той развърза торбичката и извади дълга, пепеляво руса коса. Внимателно я сложи в левия край на редиците от перуки. После извади снимка на Виена Фароу, която беше изразял от корицата на „Вог“ от последния месец и я забоде на една от поставките за перуки.

Възбудата му бе толкова силна, че той едва се владееше.

Помисли: сега ще се превърна в нея. Ще бъда Виена Фароу!

Тържествено нахлузи на главата си пластмасова шапка, подобна на кожа, така че заизглежда изцяло плешив. После започна трудния процес на гримиране. Първо нанесе фон дьо тен, после сенки, мигли и червило. След това яркочервените изкуствени нокти.

Той се погледна в огледалото. Това беше лицето на Виена без коса, гротескно, но красиво.

Пенисът му започна да пулсира. Кръвта лудо нахлуваше във вените му.

Сега косата.

Той посегна към перуките, благоговейно взе скалпа на Виена и внимателно го постави на главата си. Няколко пъти го беше измил с шампоан, но заедно с аромата от него, чувстваше и миризмата на разлагаща се плът. Това ни най-малко не го смущаваше.

Сега той беше Виена Фароу.

Това, именно това той желаеше винаги. Да стане модел за кориците на списанията. Да бъде Мис Бич.

Мъчително стенание излезе от устните му и като полудял той грабна кървавочервено червило и посегна рязко с него към лицето си — към лицето на Виена, сякаш го разрязваше.

Червилото замести и ножа, и кръвта. Той продължаваше яростно да сече, докато стана неузнаваем — лицето му изцяло бе в яркочервено. Без дори да се докосне, сокове бликнаха от пениса му и се пръснаха из въздуха.

Той се отпусна, а тялото му се олюляваше от спазмите на мъчително удоволствие. В момента на смъртта той беше истински жив.

Почистването — без вода, само с крем, салфетки и памук — трая много по-дълго от подготовката. Всичко бе поставено отново на мястото му, гримовете в чекмеджетата, косата на Виена на поставката за перуки над снимката й. Оставяше я там до следващия път.

Когато излезе, заключвайки внимателно вратата, той взе найлоновата торбичка с използваните салфетки и памук със себе си. Щеше да я хвърли в някоя боклукчийска кофа по пътя си.

Възбудата му все още беше почти трескава. Той бе скалпирал Виена Фароу и се беше превърнал в нея.

Имаше цял град от великолепни жени — хиляди като Виена Фароу. Хиляди жени, от които да избере Мис Бич.

Преди беше убивал в Чикаго, Сиатъл, Лос Анджелис, Сан Франциско, Маями и Канзас Сити. Той даже беше рязал на парчета някои от тези жени. Но никога не беше ги скалпирал и вземал косата им за себе си. Направи го сега.

И никога преди не беше убивал в този град — неговия собствен град. До този момент старата поговорка оставаше вярна: той не ходеше по голяма нужда там, където ядеше.

Но той не позволи това да го възпира повече. Никога преди не беше залавян. Защо трябваше да се страхува от това сега?

Мис Бич беше непобедима.

Внезапно той се почувства като дете, загубило се в магазин за бонбони. Щастливо си затананика.

Следващият път Мис Бич ще бъде брюнетка.