Джудит Гулд
Никога достатъчно богати (26)

25

Шарон Мъдфорд Косина носеше сини джинси, една от карираните ризи от каша на Фред и топлинки. Краката й бяха боси. Косата й беше дълга и кестенява, прикрепена с фиби от черупка на костенурка. Тя не обичаше бижута, но носеше златна гривна „Картие“, която Фред й подари за последния й рожден ден; беше се излегнала на дивана в дневната, свила краката под себе си.

При всяка друга жена тази поза би била съблазнителна, но Шарон Мъдфорд Косина не беше обикновена жена. В сравнение с други жени тя беше, както съпругът й често мислеше, това, което Пол Бъниън беше за секачите на дървета — висока, по-висока от Валкирия — извисяваше се две глави над най-високата жена, в която и да е стая. Тялото й беше ъгловато, с остри форми; изпъкнали скули, плоски гърди, задник, за който не си заслужаваше да се говори и масивни, груби като дървета крака.

Освен че беше госпожа Фред Косина, жена на полицай, тя също беше Шарон Мъдфорд, доктор по медицина, уважаван психиатър, който практикуваше професията си с моминското си име.

Големият грубоват детектив с издут нос и високата му като върлина жена бяха нещо като сексуални образци, макар че имаше и нещо магическо в отношенията помежду им. След всичките тези години разнообразието в секса, на което те се радваха, би накарало повечето от тийнейджърите да се изчервят.

— Хммм, да се върнем на въпроса — каза Шарон спокойно, но с напрежение в гласа. Тихо звучеше една от песните на Били Холидей. Стаята беше слабо осветена единствено от трептящите свещи в малки, стъклени свещници. — Убиецът, който и да е той, не е зъл, Фред. Ти трябва да изхвърлиш тази дума от речника си. Разбираш ли, понятията добър и лош наистина нямат нищо общо с това.

Той поклати глава.

— Вие, психиатрите, винаги ме озадачавате. Той е чудовище. Не може да не е. Кой друг би извършил подобно нещо?

Тя прокара пръст по ръба на бирената кутия и с удоволствие отпи от нея, като го погледна съсредоточено.

— Психиатрите не правят оценки — ти го знаеш. Различаването на доброто от лошото се прави от църквата и от индивидуални личности.

Въпреки различията им, той я гледаше с любов. Позицията й като психиатър го дразнеше, но нямаше друг, с когото той би предпочел да говори. Може би околните я възприемаха като жена с плоски гърди и гигантски ръст — близо метър и деветдесет — с груби крака и тяло на баскетболистка, но любовта е сляпа. За него тя беше най-хубавата и желана жена в света.

— Значи ти не мислиш, че той с чудовище?

Шарон се намръщи над бирата си.

— Професионално? Не. — Тя завъртя глава. — Той не е чудовище и не е зъл. Той не е и „лош“, не, според който и да е учебник.

Фред направи пауза, като задържа бирата си на половината разстояние до устата му.

— Тогава какъв е той?

— Болен — отвърна тя просто.

— Отговаряш като истински психиатър — съгласи се той неохотно, — макар че не мога да се съглася с тебе.

Тя бледо се усмихна.

— Не съм го и очаквала. Ти си полицай. Ти гледаш на нещата под друг ъгъл.

— Можеш да кажеш „отново“. — Той изпи остатъка от бирата си, смачка кутията и се намръщи на песента на Били Холидей. После я погледна изпитателно. — Добре. Ти ми каза гледната точка на д-р Шарон Мъдфорд. Сега какво е личното ти мнение? Какво мисли за това Шарон Косина?

Тя го погледна, замислена.

— Личното ми мнение — въздъхна тя. — Да, бих се съгласила с тебе. Мисля, че е чудовище, че е зъл и трябва да бъде изпратен в затвора завинаги. Не мога другояче. — Тя леко се усмихна. — Аз съм просто човек — добави тя почти извинително.

— Благодари на бога за това.

Тя взе от ръката му смачканата бирена кутия и отиде да донесе други две от кухнята. Когато се върна, отвори кутиите и дискусията продължи за други жестоки убийци.

Тя отново поклати глава.

— Ти грешиш, Фред. Вземи така нареченият син на Сам, убиецът от Калифорния — те не са зли по презумпция. Те са различни от тебе и от мене, и от повечето хора. Но нещо ужасно — някаква вътрешна болка ги подтиква да вършат тези смразяващи неща. Ако се задълбочиш в миналото им, ще откриеш, че някога те са били тероризирани, Фред. Някога в младежките им години те са били… психично разстроени.

— И този със скалповете. Какво мисли д-р Мъдфорд за него?

Тя отново въздъхна.

— Психиатрите от полицията работят ли по този случай?

— Да. Но аз повече ценя твоето мнение.

— Много е любезно от твоя страна, но е глупаво. Ти нямаш никого, който да ми опонира. Психиатрите и психолозите не са всезнаещи. Ти не можеш да сравниш резултатите от работата на едните с тези на другите. Защо не допуснеш, че аз мога да се окажа слаб психиатър. Понякога дори се чудя какво да правя.

— Добре? Този със скалповете…

— От това, което ми каза — започна тя бавно, внимателно подбирайки думите си, — склонна съм да мисля, че върху него е било упражнено огромно насилие през годините, когато се формира характерът.

— От жена?

— Може би, но не непременно. Помни, че все още не знаем нищо конкретно за него. Всичко, което можем да правим е да предполагаме това или онова, а ти като полицай, по-добре от всеки друг знаеш колко опасни могат да бъдат предположенията.

— Така е. — Той се изсмя тъжно. — Но все пак това е по-добре от нищо.

— Не бъди толкова сигурен.

Той наблюдаваше как тя вдигна бирата до устните си, пи от нея и избърса устата си с ръкав. Нямаше нищо женствено, нито нещо, което да показва, че е психиатър, в начина, по който пиеше бирата напрано от кутията. Тя гълташе жадно, сякаш бе негов колега: уверени движения, без намек за кокетна деликатност. Тъкмо това му харесваше у нея — подчертаната самоувереност, непревзетият начин да изглежда такава, каквато е.

— Мислиш ли, че е възможно — попита той, — този тип да е извършил убийството и да е взел скалпа на жертвата си просто за удоволствие?

— За удоволствие? — Тя се наведе напред и рязко постави бирената кутия между стъклените свещници. — За удоволствие? — повтори тя, като че ли не вярваше, че той я беше чул. — Искаш да кажеш, за забавление? Абсурд! Може нещата и да изглеждат така, но това може да се окаже заблуждение. Не се съмнявай — този мъж е бил тероризиран, Фред. Той е бил подтикнат към насилнически изстъпления по същия начин, по който някои хора са били подтиквани към успех.

— Така ли? — Устните му се свиха в измъчена усмивка. — Но има съществена разлика между него и такива хора.

— Има и няма.

— Ще се съгласиш ли, че поне става дума за психопат?

— Хммм.

Този звук беше подчертано безпристрастен, като лекото бръмчене на пчела. Веждите й се свиха и изразяваха съсредоточеност, която подсилваше впечатлението от състоянието й на внимателен размисъл.

Съдия от Върховния съд, помисли Фред. Липсваше й само тогата и чукчето.

— Би могъл да го наричаш така — потвърди накрая тя. — Разбира се, вероятно повечето от професионалистите биха го нарекли социопат.

— Хм. — Сега той се намръщи и веждите му се сключиха. — Аз продължавам да смесвам психопати и социопати.

— Дефиницията за психопат в литературата е „човек, чието поведение е очевидно антисоциално и криминално“.

— А социопат?

— Това е човек, чието поведение е не само антисоциално, но — което е много по-важно — той няма чувство за морална отговорност и социална съвест.

— Така че той няма задръжки.

— Никакви — промърмори тя.

— На мене ми изглежда психопат.

— На повърхността на нещата, да. Но виждаш ли, ако му липсва всякакво чувство за морална отговорност, ако той няма съзнание да отговаря за…

— Тогава това, което е направил, не е нито погрешно, нито лошо — завърши той мисълта й вместо нея. — Поне за него това е така.

— Точно така. — Тя тържествено вирна глава.

— Исусе Христе! — прошепна той. — Даваш ли си сметка какво всъщност казваш?

— Да, много добре си давам сметка. Ако е социопат, тогава той е много опасен. И ако почувства нужда, убива и скалпира отново. Нищо няма да го спре. Нищо… и… никой.

— Изверг!

— Изверг, вярно. Не забравяй, че за напълно невменяем човек да убива не е по-лошо отколкото да изстиска пъпка или да си измие зъбите. За него няма правилни или грешни неща.

Той се облегна тежко назад, потривайки чело с грубите си пръсти.

— Какво предлагаш да направим, за да го открием?

— Чрез единствено възможните средства — каза тя. — Рутинна детективска работа. Само не очаквай той да престане да върши това, освен ако не пожелае да си поиграе с теб, или пък се уплаши да бъде хванат. Възможно е той да е много по-умен, отколкото предполагаш. Социопатите могат да бъдат блестящи. Даже ако го срещаш всеки ден, ти вероятно не би предположил, че е такъв. Външно той може да изглежда по-нормален от всеки от нас. Кой знае? Той може да е всякакъв. Обикновен готвач. Полицейски началник. Артист с награди от Академията. Дори президент на богата корпорация.

Той пое дълбоко дъх, изду бузите си и шумно въздъхна.

— Така. Искаш да ми кажеш да не очаквам да намеря убиец със зверски очи и с рошава, дълга коса.

— Не. Съвсем не е задължително.

— Отлично. Но — скалпирането. Това искам да си обясня. Защо го е направил? Защо просто не я е убил?

Тя вдигна високо ръце и ги остави свободно да паднат в скута й.

— Пак се връщаме в началото — да правиш случайни предположения.

Тя го изгледа строго.

Той мълчеше и чакаше.

— Добре — въздъхна тя и отпи бира, обмисляйки отговора си. — Да предположим, че той мрази жените и има непреодолима нужда да ги наказва. Това е логично предположение.

— Тогава скалпът е трофей от жертвата?

— Искаш да кажеш — нещо, което да му напомня за победата му над жените?

Той кимна утвърдително.

— Може би — съгласи се тя. Но може да се окаже и нещо по-сериозно. Възможно е — не твърдя, че е сигурно, но е вероятно — да има някакво перверзно, изкривено желание да стане жена.

— Какво? Тук съвсем ме обърка.

— Фред, не ти ли е минало през ума, че е възможно — подчертавам думата „възможно“ — да е искал да стане като жертвата си?