Джудит Гулд
Никога достатъчно богати (21)

20

Потънала в солиден кожен фотьойл в една от малките чакални на клиниката на Купър, Олимпия Арпел мислеше, че и тя ще има нужда от лечение, ако Дънкан Купър не свършеше скоро с прегледа на Шърли. Търпението й се изчерпваше.

В момента, в който той влезе в чакалнята, тя скочи на крака и очите й се впиха в лицето му, очаквайки присъдата.

Дънкан Купър, един от най-известните специалисти по пластична хирургия в Ню Йорк, не беше красив. Нито пък модата значеше нещо за него. Той беше от този най-рядък вид „хомо сапиенс“, който се чувстваше най-удобно в собствената си кожа. Противно на суетната си клиентела, той беше напълно удовлетворен от външния си вид и не чувстваше нужда да променя природните си дадености.

Дънкан Купър беше на четиридесет и четири години. Главата му бе увенчана с ореол от остри, неуправляеми жълто-сиви къдрици, а кожата му все още бе покрита със следи от акне, останали от юношеската му възраст. Той имаше тъмни, влажно кафяви очи, които му придаваха някакво тъжно, кучешко изражение.

Носът му бе твърде дълъг и твърде дебел. Ръцете му обаче бяха деликатни, женствено красиви, с късо изрязани нокти. Това бяха ръце на способен художник, чиито средства бяха скалпели и кожа вместо бои и четки.

Нито слаб, нито мускулест, той имаше обикновено, прилично тяло, а обезоръжаващата му изкривена усмивка бе толкова доброжелателна и лъчезарна, че предизвикваше въздишки и тръпки у жени от всички възрасти. Той беше един от малкото пластични хирурзи, чиято работа не включваше недовършени елементи и неговите корекции не се променяха само за няколко години, с цел да поддържа постоянни опашки от едни и същи пациенти.

— Как е тя? — Това бяха първите думи от устата на Олимпия. Тя стисна силно ръката на Купър.

Без да проговори, той бръкна в джоба си и извади малко шишенце. Наръси от него две малки, жълти хапчета в дланта си и й ги подаде.

Тя погледна дланта му, после очите му.

— Какви са тези хапчета?

— Валиум пет милиграма — отвърна той нежно. — Мисля, че трябва да ги вземеш.

— Не! Не ги искам! — Олимпия рязко махна с глава. После тесните й рамене се отпуснаха с въздишка. — Наистина! Нямам нужда от тях, Дънкан.

Гласът му бе нежен, но твърд.

— Аз смятам, че трябва да ги вземеш.

Той почака докато тя вземе таблетките. Обърна се към шкафа, наля й чаша минерална вода „Евиан“ и й я подаде.

Тя смирено сложи таблетките в устата си и наклони назад глава. Вдигна чашата до устните си, отпи и преглътна.

— Така е по-добре — пое той празната чаша с усмивка.

— Дънкан докторът ли говори? Или Дънкан приятелят?

— Мисля, че знаеш отговора, Олимпия — каза той търпеливо.

— Извинявай, Дънкан. — Тя изтри загрижено лицето си с длани. — Имах ужасен ден. — Усмихна му се отново. — Може би наистина трябваше да взема тези таблетки.

Дънкан даде пълна сила на одухотворените си любезни очи и магнетичната си усмивка.

Той й помогна да седне на стола, взе друг и седна срещу нея.

Известно време те просто седяха — той внимателно я наблюдаваше, преценявайки силите и възможностите й и чудейки се как да й каже всичко. Внезапно лицето му помръкна. Някои неща в медицинската професия никога не се променяха.

Колко зле е подготвен човек да чуе истината.

Колко зле е подготвен човек да я каже.

— Няма да се опитвам да омаловажавам сериозността на положението на твоята приятелка — каза той най-сетне с тих, равномерен глас. — Били има много фрактури. Носът й е счупен на четири места, има шест счупени ребра. Контузиите и раните ще останат няколко седмици.

Олимпия се облегна назад и скръсти ръце, като да се пазеше от нещо.

— О, господи! — После придоби смелост. Кажи ми и най-лошото — изрече тя повелително и твърдо, като се наведе отново напред. — И не се опитвай да ме заблуждаваш, Дънкан. Кажи ми всичко. Каквото и да мислиш, аз съм корав човек.

— Това се вижда от пръв поглед — каза той, но не се усмихна.

— И искам да чуя всичко на чист английски език, Дънкан. Нищо от медицинските алабализми. Ясно ли е?

— Да. — Той кимна, оценявайки начина, по който тя бе готова да приеме фактите. — Ти разбираш, че ще е необходимо Били да бъде подложена на серия сложни хирургически процедури…

— От това, което са направили с лицето й, то се подразбира. — Тя запали нова цигара. — Продължавай.

— Засега тези операции ще почакат.

Тя се изненада.

— Защо? Не можеш ли да започнеш веднага?

Той поклати глава.

— Няма начин, Олимпия. Тя има твърде много травми. След ден-два вероятно бих могъл… Тялото й не може да понесе толкова много наведнъж.

Опитвайки се да събере кураж за въпроса, който най-много я интересуваше, Олимпия погледна поостарелите си ръце. Тя усещаше страхът да свива стомаха й. Цигарата между пръстите й трепереше.

— Ще… ще можеш ли да я оправиш, Дънкан? — попита тя тихо. Откъсна очи от ръцете си и срещна погледа му. — Ще изглежда ли като нова?

— Да.

— Слава богу! — Гласът й бе трескав шепот.

— Но, не мисли, че това ще стане много скоро — предупреди Дънкан.

Тя трепна и пепелта от цигарата й се отрони.

— Дънкан! Какво се опитваш да ми кажеш?

Той я погледна почти нежно, разбираше, че нервите й бяха прекалено опънати. Лицето и беше изключително бледо и силите й бяха на изчерпване. Той въздъхна тихичко. Реши първо да й каже добрата новина.

— От физическа гледна точка — що се отнася до лицето на Били — няма поражения, които да не могат да бъдат отстранени. За щастие, нито едно от счупените й ребра не е засегнало белия дроб. След няколко седмици тя ще изглежда като нова. Няма да останат дори белези.

— Тогава какъв е проблемът?

— Казах, че тя ще „изглежда“ като нова. Аз мога да се погрижа за козметиката. Но раните на Били са твърде дълбоки, Олимпия. Твърде дълбоки. — Настъпи пауза. — Не говоря за психологическата страна на положението, макар че и това трябва да се има предвид. Аз говоря за матката й.

Гърлото на Олимпия пресъхна.

— Тя е разкъсана — прибави той тихо.

Олимпия седеше вкаменена.

— Милостиви боже! — прошепна тя най-сетне. От какви зверове я беше спасила? — Какво… какво са й направили?

— И аз искам да зная — изрече той гневно. — Които и да са били, те или са вкарвали нещо в нея, или са били твърде много. — Той замълча, намръщен. — Аз не съм гинеколог и не мога да преценя колко сериозно е положението й. Даже след успешна операция, не бих могъл да кажа, дали ще може да има деца. — Той докосна ръката на Олимпия. — Направих всичко, което можах, Олимпия. Сега послушай съвета ми. Настани я в клиника за спешна медицинска помощ.

Тя решително поклати глава.

— Дънкан, ти познаваш всеки добър доктор в този град! Моля те! Не можеш ли просто да извикаш добър хирург гинеколог да я оперира тук? Ти имаш всичко необходимо.

— Олимпия, какво лошо има в това да отиде в болница?

— Аз… аз наистина бих предпочела Шър… Били да не бъде в болница поне за известно време. Затова веднага я доведох тук. — Погледна го умолително. — Моля те, Дънкан? Повярвай ми!

— Олимпия, какво по дяволите, става?

Тя се готвеше да каже нещо, но после, и изглежда промени намерението си. Сви устни, чудейки се, колко много би трябвало да му каже. Тъй като тя продължаваше да мълчи, търпението му се изчерпа. Той стана и тръгна към вратата.

— Дънкан, чакай! — извика тя.

Той се спря.

— Както вероятно си разбрал, — поде тя — Били е била забъркана с ужасни типове. Моля те, опитай се да разбереш. Аз й обещах да бъда дискретна и да не казвам нищо на никого. Дадох й думата си. Всичко, което искам, е да мога да изпратя този кошмар в миналото й.

— След всичко, което е преживяла, не бих се учудил, ако всичко изчезне от паметта й. Но за да й помогна, Олимпия, трябва да зная повече.

Олимпия не се съгласи.

— Дънкан, повярвай ми, колкото по-малко знаеш за това, толкова по-добре и за тебе. Зверовете, които го направиха няма да се примирят и да забравят как я изтръгнах от ръцете им. — Тя пое дълбоко дъх, погледна пръстите си, после отново отправи поглед към него. — Виждаш ли, аз се страхувам не само за нея, Дънкан — каза тя тихо, — страхувам се и за себе си.

Това му подейства, той се върна обратно и пак седна срещу нея.

— Разбирам какво ми казваш, но продължавам да настоявам, че тя има нужда от спешна клиника. „Ленъкс Хил“ или „Докторската болница“. Дори „Свети Вини“ или „Ню Йорк“.

Тя отново изрази несъгласие.

— Дънкан, чуй ме! — Олимпия жестикулираше с незапалена цигара. — Нима искаш Били да умре? Или тези бандити да направят на парчета и нас двамата? Не можеш ли да разбереш, че поне за известно време само тук тя ще бъде в безопасност?

— Това е работа за властите…

— Властите! — Тя се засмя пресилено. — Какво могат да направят, освен да я охраняват няколко дни? И после? Те няма да я пазят до края на живота й. — Тя поклати глава решително. — Освен това, аз не мога да се обърна към полицията, защото тя ми каза, че отказва да се оплаква или да свидетелства. — Отново го погледна умолително. — Не виждаш ли? Момичето е в ужас, Дънкан! И ако я настаня в „Свети Винсент“ или където и да е другаде, все едно да я убия, както сигурно биха я убили тези маймуни!

Той мълчеше.

— Тя трябва да остане тук. Трябва! — повтори тя твърдо.

— Това ще струва скъпо… — промърмори той след дълга пауза.

Тя усети товарът върху раменете й да олеква значително. Той започваше да се съгласява. Това, което каза, бе достатъчно.

— Е, и? — каза тя безгрижно. — Какво значат малко пари?

Той я погледна.

— Имаш ли представа колко ще ти излезе?

Олимпия повдигна двете си ръце.

— Дънкан, не ме е грижа колко ще струва! Поемам всички разноски, имаш думата ми. Просто направи за нея всичко, което е необходимо, окей?

— Мисля, че никога не те разбирам, Олимпия — отвърна той озадачен. — От една страна, ти стискаш всяко пени повече от самия Шерлок. От друга страна, си готова да заплатиш сума, равняваща се на цяло състояние.

— Значи ли това, че ще направиш каквото искам?

— Да. Против убеждението ми, заради доброто старо време.

Тя не издаваше облекчението си.

— Благодаря ти, Дънкан — каза тя. — Много съм ти задължена.

— Не. — Той поклати глава. — Аз съм ти задължен, откакто започнах този бизнес. И двамата знаем, че без тебе тази клиника нямаше да я има.

Преди единадесет години, когато започваше като практикуващ лекар, Парк авеню и съседните улици имаха най-голям брой пластични хирурзи на глава от населението в света. Сега този брой бе дори още по-голям. Началото бе трудно. Но Олимпия Арпел осигури първите клиенти на Дънкан — модели, които имаха нужда от хирургически операции на недостатъци, които можеха да се видят само от безпощадната камера. Жени, които наближаваха тридесетте, които силно желаеха да продължават кратката си кариера чрез пластични корекции и колагенови инжекции. По този начин той успя да осигури финансирането на кариерата си, докато си създаде добро име на пластичен хирург.

Приносът на Олимпия за този успех бе за него дълг, който той никога не забравяше. А Дънкан Купър беше човек, който си плащаше дълговете.

— И не се тревожи за разноските по Били Доун — каза той тихо.

Сега на свой ред Олимпия бе заинтригувана.

— Ти ме озадачаваш.

— Не — отсече той.

— Искаш да кажеш, че ще ми направиш намаление? Ти?

Той се засмя.

— Нещо по-добро. Тези разноски ще бъдат за сметка на клиниката.

— Сега — каза тя почти объркана, — аз мислех, че всичко съм видяла. Кой би могъл да си представи, че най-скъпо платеният доктор в Ню Йорк ще работи безплатно? — Тя се засмя. — Какво ли още може да се очаква от тебе? — Тя поклати недоумяващо глава. — Кой би повярвал това, Дънкан? Под тази жабешка външност ти си истински първокласен принц.

— И под твоята твърдост като на госпожа Рембо, Олимпия се показва съвсем хубава, приятна лейди.

— Глупости! Какво се опитваш да направиш? Да разрушиш репутацията ми? — Тя се намръщи, но очите й сияеха от удоволствие. После лицето й придоби обичайния си делови вид. — След това, Дънкан, ние сме квит. Не ми дължиш никакви други услуги.

Той повдигна ръце към небето.

— Благодаря ти, боже!