Джудит Гулд
Никога достатъчно богати (2)

1

Декември 1988

Полет 18 на Американските въздушни линии бе съпроводен с попътен вятър по целия път от Сан Франциско. Самолетът трябваше по разписание да пристигне в Ню Йорк в 6:15, но червеното му око се насочи надолу към летище Кенеди почти двайсет минути по-рано.

С изключение на малки смушения над Големите езера, полетът бе спокоен. Въздушните пътища бяха почти пусти в часовете между полунощ и разсъмване, почти празен беше и самолетът Боинг 767.

Едуина Дж. Робинсън, сезонна пътничка, световноизвестна делова жена, не бе любителка на студени ястия, колкото и добре да бяха сервирани. Тя изпи три чаши сравнително добро шампанско и чаша и половина далматинско вино; после, след като светлинният надпис за коланите на седалките угасна, тя напусна мястото си от първа класа някъде между Долината и Тахоу и прекара следващите четири и половина часа във втора класа. Там чрез повдигане на облегалките за ръце на трите съседни места от средните надлъжни редици тя си направи удобно, макар и малко тясно легло. Вместо да ползва малките и тънки като пощенски марки възглавнички в хартиени калъфки и леки квадратни одеяла, тя си бе подготвила огромна чанта, изпълнена с нещо много важно за пътуване — удобна пухена възглавница с кралски размери. Тази възглавница, комбинирана със специална пелерина от норка в убит електриково син цвят, която тя сама беше моделирала и която можеше да послужи като луксозно одеяло, й позволяваше да се чувства като у дома си. Едуина обичаше пътешествията и комфорта. Тя носеше обичайните си дрехи за пътуване — спортна екипировка „Спандекс“ (тази във виолетов цвят), допълнена със зелени велурени боти „Маноло Блахник“, разкошно украсени с големи стъклени брилянти. Заспа незабавно и не се събуди докато не почувства потръпванията на самолета, които показваха началото на спускането му към летището. Точно преди стюардесата да я докосне, тя се събуди сама, прибра възглавницата обратно в чантата, взе пелерината си, напусна импровизираното си легло и се отправи към стратегическото си място на първия ред, специално избрано до предния изход.

Докато самолетът се движеше по пистата към терминала, Едуина изглеждаше изцяло подмладена. Тя вече бе поправила яркия си грим, бе сресала дългите си кичури от блестящите си оранжеви коси, приятно къдрави в стил Ботичели и меки като пух при докосване. Беше бодра, а очите й блестяха в нетърпеливо очакване на новия ден.

В момента, в който вратата се отвори, тя изскочи навън, повдигна глава и ноздрите й се раздвижиха, жадно вдишвайки свежия въздух в акордеонния тунел. Беше хубаво, сухо, истинско зимно време.

— Отново у дома, отново у дома, тра-ла-ла! — тананикаше си тя задъхано и се отправи през обширния празен терминал надолу към багажните транспортни ленти в приземния етаж.

— Върнах се, Манхатън, независимо от това дали си готов или не! Върнах се при твоите мръсотии и кал, и престъпления и живот! Ах! Хубавата зима те кара да се чувстваш отлично!

Едуина като че ли танцуваше; тя изпадаше в еуфория всеки път, когато се завръщаше у дома от някакво пътуване. Ню Йорк представляваше своеобразен, буен карнавал, крещящ, заслепяваш и наелектризиращ, а тя беше нюйоркчанка. И това си личеше. О, как си личеше! Нейната безгрижна елегантност и неподправен стил, енергичната, гъвкава походка, сякаш тя винаги знаеше къде отива, блестящият начин, по който се обличаше от главата до петите, я правеха отдалеч да прилича на жителка на всеки град, с изключение на Париж и Лондон.

Всичко в нея бе предизвикателно космополитно и по същество като от Готхам; елегантната осанка и стройните, дълги крака, уверената й походка, цялата й странна красота — дълъг като на лебед врат, високи скули, впечатляващо широка и голяма уста, орлов и подчертано благороден нос. Всичко от нея поотделно отглеждаше несъвършено и агресивно, но в съвкупност поразяваше и то не само от гледна точка на физическата красота. Неподдаващото се на дефиниране излъчване и радостта от живота бликаха от нея и около нея. Много по-съвършени красавици са бивали отхвърляни към самотата на забвението.

— Уини! — извика тя и махна с ръка, като влезе в багажното отделение.

Въпреки че самолетът пристигна по-рано, той бе вече там. Уинстън, нейният предан служител, отговарящ за пътуванията, я очакваше до транспортната лента, на която щеше да се появи багажът й, макар че мониторите все още не бяха я посочили. С голямото си неугледно тяло, очевидно ирландец, с буйни кичури от бяла коса, Уинстън винаги предчувстваше коя ще бъде тя.

Отправяйки се към него, тя го възнагради с най-чаровната си усмивка. По-добре от всеки друг тя можеше да оцени скъпоценния камък, който притежаваше. Без значение колко закъснява самолетът или колко по-рано пристига, той винаги беше там и я чакаше предано. За Уинстън, изключителният автомобилен механик, такива обикновени обстоятелства като транспортно задръстване, заболяване, катастрофи, неблагоприятно време или технически аварии не бяха извинение. Нищо, освен смъртта не можеше да му попречи да се появи навреме и точно там, където трябваше. Тя често се чудеше как той постига това. Всеки път, когато се връщаше от модно ревю извън града с четирите си огромни метални контейнера, пълни догоре с образци от последната модна колекция на Антонио де Рискал, която тя показваше в централните магазини на големите градове, Уинстън бе винаги там — на летище Кенеди, летище Ла Гуардия или в Нюарк — с паркирания наблизо мерцедес, специално пригоден с лекота да поеме необикновено големите контейнери.

Тази сутрин, както винаги, Уинстън я гледаше с обожание и посегна към термоса с топло кафе в джоба на палтото си. Без тя да промълви дума, той напълни пластмасова чаша и стеснително й я подаде. Тя се усмихна с благодарност и обхванала чашката с двете си ръце, бавно засърба. Обичаше го точно такова — топло, силно, подсладено и черно.

Те не говореха. Уинстън чуваше много добре, макар че беше ням и тя поддържаше едностранния разговор до необходимия минимум. Макар и чрез мимики те обикновено добре се разбираха.

В очакване транспортната лента да тръгне, Едуина направи гримаса на досада и нетърпение. Както разбираше от задни и предни места в самолета, така бе запозната и с процедурата по получаване на багажа. Изнежена от запарените топли кърпи и шампанското, тя отново бе слязла при трудностите долу на земята. Обслужването в първа класа бе започнало и свършило при вратите на самолета. И за разлика от местата, които можеше да избира, тя нямаше никакъв контрол върху получаването на багажа. По цял свят, хората, които боравеха с него бяха подчертано еднакви към всички пътници. Независимо от това дали този факт й харесваше или не, Едуина беше достатъчно реалист, за да разбира кога нещата бяха вън дори от нейната намеса.

На Седмо авеню, обаче, където тя работеше, хората биха се заклели, че няма нищо на земята, което би могло да бъде вън от контрола й. Там тя се ползваше с репутацията на човек, който с магия премества планини и извършва невероятни чудеса. На нея гледаха като на най-страшното мъжко създание измежду всички — жена, която командваше сама себе си и света около нея.

„Едс, ти си незаменима, мила моя!“ беше само една от постоянните похвали на Антонио де Рискал. „Какво бих правил без тебе, мила!“ беше друга похвала. И това отношение към нея беше споделяно от най-важните им клиенти. Защото, когато не отиваше на някоя от обиколките на Антонио де Рискал с неговите контейнери, Едуина продаваше създадените от него облекла на купувачите от големите магазини на Седмо авеню 550. Обикновено се организираха двуседмични рекламни турнета, последвани от двуседмични ревюта в изложбената зала — дейност, в която тя участваше заедно с Клас Клаусен, подчертано надменен и изключително самодоволен млад мъж, преизпълнен от собствената си значимост. За тази своя дейност тя печелеше, подобно на принц, 120000 долара годишно, радваше се на щедри суми за разноски, ползваше премии и можеше да купува модни дрехи (от колекцията на Антонио де Пискал естествено) на цени, равни на себестойността им.

Нейният начин на живот излизаше извън границите на заплатата й благодарение на д-р Дънкан Купър, бившият й съпруг. С него тя се бе развела преди пет години и тогава започна да използва бащиното си име Робинсън. Тя получи родителските права за дъщеря им Алелуйа, която сега беше прекрасно дванайсетгодишно момиче. Макар че Едуина отказа да иска издръжка за нея. Дънкан настоя да даде своя принос и й приписа участие в размер на 1,5 милиона долара в построяването на южната кула на небостъргача Сан Ремо.

Разводът бе необикновено дружески, изненадващо лишен от взаимни обвинения и вместо да ги раздели, както това бе станало в брака им, направи ги приятели. Дори Алелуйа между Сан Ремо и втория й дом се придвижваше без лоши чувства и обичайно в добро настроение.

На всичко отгоре, когато Едуина участваше в обиколките на Антонио де Рискал из страната, Руби, нейната неоценима икономка, поемаше ролята на втора майка за Алелуйа.

Какво повече би могъл да желае човек? Едуина често си поставяше този въпрос. Относително млада, трийсет и две годишна, тя изглеждаше добре, беше здрава и живееше в чудесен апартамент в неоспоримия блестящ център на света. Тя олицетворяваше успеха с поста си на вицепрезидент на една от най-големите империи на модата; имаше бивш съпруг, на когото можеше да разчита като на приятел и дъщеря, която я преизпълваше със задоволство с всеки изминал ден. Какво повече наистина?

Две неща! Само две дребни неща. Но тя би могла да мечтае и за билет до Сатурн.

Едуина винаги бе искала самата тя да стане моделиер. Като платена служителка на моделиер без значение колко голяма бе заплатата й тя оставаше с неудовлетворена амбиция.

Още от нежната си седемгодишна възраст тя не само шиеше дрехи на куклите си, но и копираше за тях модели за възрастни от модните списания „Вог“ и „Харпърс Базар“, използвайки всякакви изрезки от платове, които попадаха в ненаситните й ръце. Единствено нейните кукли бяха облечени в миниатюрни модели, копирани от Шанел, Валентино и Ив Сен Лоран. На дванайсетгодишна възраст тя сама моделираше и ушиваше собствените си облекла. Носеше ги с гордост, като ги комбинираше с огромни шапки в стил Диор от петдесетте години.

Преди да срещне Дънкан, тя дори изкара двегодишен курс по модни облекла, като отклони няколко други мъже, докато той я убеди да се ожени за него. Но с женитбата и бременността тя трябваше да изостави амбициите си и през цялото време да играе ролята на добра съпруга и предана майка. Едва след развода, когато вече бе отегчена до сълзи, нейните амбиции се възродиха отново.

По това време тя добре знаеше, че не може сляпо да се втурне в този бизнес и да установи свой стил — тя нямаше достатъчно познания. Сдружи се с Антонио де Рискал със съзнанието, че най-доброто обучение, което можеше да получи, бе като работи в тази индустрия… До известна степен беше точно така. Единственият проблем бе, че не й се предостави възможност да моделира сама. Нито някога щеше да й се предостави. Антонио беше автократ. Той проектираше всичко сам, до последното копче и орнамент и Едуина се оказа само една от най-големите бизнес изпълнителки, вместо моделиерка, каквато тя страстно искаше да бъде.

Това беше единственото нещо, което тя желаеше — да скъса с дейността си да продава дрехите на някой друг и да проектира собствени модели. Преди време тя дори бе уточнила собствения си етикет: „Едуина Дж.“.

Но колкото по-възрастна ставаше, толкова по-неосъществима ставаше мечтата й. Ако някога мечтаеше „Едуина Дж.“ и будна, и насън, сега това й се случваше само един-два пъти дневно. Или въобще не се случваше. Както мечтите за бебета и примамливостта на долара в ръката.

Втората точка от списъка на желанията й изглеждаше още по-несигурна. Радостта от истинска любов в живота не беше нещо, което просто се случва — човек не можеше да излезе и да си я купи, когато пожелае.

Проблемът бе, че в живота й имаше твърде малко време и възможности за това. Тъй като моделиерството беше наистина творческа индустрия, много от мъжете, които срещаше, бяха педерасти — а тези, които не бяха такива, бяха или женени, или не от нейния тип. В редките случаи, когато се оставяше да бъде спечелена и поканена на вечеря, най-вече от мениджъри и купувачи, с които Антонио де Рискал въртеше бизнес, тя не пожелаваше да сподели с никого от тях дори една нощ, камо ли живота си.

А когато в още по-редки случаи срещаше мъжа, който й харесваше, успехът й работеше срещу нея. Тя беше твърде делова и компетентна за предпочитанията на повечето мъже. Въпреки еманципираното положение на жените и съгласието по много въпроси и обширните разговори за важността на кариерата, повечето от мъжете си оставаха по сърце шовинисти.

Нейната твърдост и компетентност я правеха да изглежда не особено женствена в очите им. Но какъв избор можеше да има? Тя често си задаваше този въпрос. Беше такава, каквато е и отговорностите, които беше поела, не бяха подходящи за слабите викториански жени. Големият бизнес изискваше големи мускули и същите тези мъже, които тя отблъскваше, защото мислеха, че е мъжкарана по характер, щяха да бъдат първите, които биха се възползвали от всяка слабост, която тя би показала.

Едуина беше обречена, защото беше твърда и би била още по-онеправдана, ако не беше такава. Така. Нямаше мъже в живота й.

Освен това, с изключение на Руби и Алелуйа, тя нямаше и приятелки.

И все пак тя не можеше честно да формулира нито едно основателно оплакване. Животът й не бе чак толкова труден и много по-взискателна жена би го намерила за съвсем задоволителен. Славата и богатството не я бяха накарали да се самозабрави и тя беше намерила извънредно удобно убежище за себе си.

Едно позвъняване я извади от размишленията й и транспортната лента изведнъж се раздвижи. Други пътници се събираха наоколо, като се блъскаха и се суетяха.

И ето, чудо! Може би заради необикновените им размери, четирите контейнера се показаха първи, чудовищни и неугледни, следвани — възможно ли бе това! — от двата й куфара.

Уинстън ги взе без усилие от конвейерната лента, осигури два електрокара с повдигащи механизми и след това тръгна навън в студената утрин към паркираната на по-малко от петнайсет метра кола.

Наличието на сигналната червена лампа — да паркираш толкова близо до терминала по това време — бе голямо удобство.

Едуина щедро възнагради хората от електрокарите, подмина задната седалка на мерцедеса — тя не беше сноб — и се настани отпред до Уинстън.

— У дома, Уини! — каза тя радостно. — Контейнерите отнеси в изложбената зала.

Тя никога не казваше очевидното. Често се случваше програмата за ревютата да бъде така напрегната, че в момента, в който тя пристигаше у дома си, Уинстън незабавно тръгваше за Клас Клаусен и заедно с него и контейнерите отиваше на летището за следващия полет. Модната империя на Антонио де Рискал, с капитал 325 милиона долара, беше управлявана като часовник, което приличаше на някакво чудо, откакто Едуина и Клас заместиха Рубио, заместника на Антонио, който поради заболяване не беше в състояние да работи през последните шест месеца.

Тя мислеше за него в този момент. Рубио Мендес. Сърдечен, наперен млад венецуелец. Някога сърдечен, вече не наперен, мъртъв венецуелец. Преди два дни, докато тя ръководеше ревюто при И. Магнин в Сан Франциско, Рубио почина в апартамента си на Лексингтън авеню от СПИН.

Той незабавно бе кремиран и погребалната церемония бе за този следобед.

Тези тъжни мисли угасиха блясъка в очите на Едуина. Сякаш за да подчертае настроението й, Уинстън забави ход поради първото транспортно задръстване в Манхатън.

Рубио щеше да й липсва.

Тя го харесваше. Рубио бе този, който я нае на работа преди три години напук на откритото противопоставяне и протести на Клас, който искаше да ангажира свой приятел вместо нея. Тя беше чула спора помежду им, когато бе излязла от тоалетната и беше тръгнала към асансьора след интервюто по повод кандидатурата й.

Клас: Ти, коцкар такъв, какво, по дяволите, искаш да кажеш! Ще наемеш тази жена? Тя коя е тя, още една мръсница, с която да скиташ?

Рубио: Млъкни, Клас. Тя е много по-способна от този негодник, когото ти искаш да вкараш при нас и ти го знаеш! Той не може да различи модни дрехи от стари парцали.

Клас: Какви са нейните квалификации, ако мога да попитам?

Рубио: Първо, тя е жена. В случай че не си забелязал, Клас, повечето от купувачите от универсалните и специалните магазини са жени. Това са жените, които идват тук за всички нови модни облекла.

Клас: Ако имах власт, щях да те уволня!

Рубио: Но ти нямаш власт, нали? Аз имам. Ти можеш да недоволстваш, да протестираш, всичко каквото поискаш. Всъщност, трябва да си щастлив, че се сработих с тебе. Аз имах последната дума, това е. Случаят е приключен.

Естествено от първия й работен ден, нямаше никакви симпатии между Едуина и Клас. Тя беше щастлива, че по правило, когато пътуваше, Клас беше в изложбената зала и обратно. Рубио така подреждаше нещата, че да не се срещат често.

Но тя работеше добре и бе справедливо оценена; нейните ревюта бяха отлично организирани и много успешни. Последното й ревю осигури безпрецедентна поръчка от И. Магнин на стойност два милиона долара, най-голямата поръчка, направена досега от един магазин.

При това положение не бе чудно, че когато симптомите на заболяването на Рубио се появиха и ставаха все по-сериозни, Антонио започна да намеква, че тя, а не Клас, ще поеме функциите на Рубио…, че когато настъпи момента, тя, не Клас Клаусен, ще стане вторият човек по важност и престиж след Антонио. И макар че Антонио никога не бе отишъл толкова далеч, че да заяви това недвусмислено, Рубио го бе направил. Преди месец той храбро й каза: „Говорих с Антонио, момичето ми, и всичко е уредено. Веднага щом хвърля топа, ти ще се качиш на мястото ми. Виждаш ли? И двамата ще си сменим местата“.

Двамата добре си поплакаха.

Сега, като гледаше напред претовареното автомобилно движение и сивите небостъргачи на Манхатън, кристалночисти и добре очертаващи се в далечината, лека тръпка премина по кожата на Едуина от краката до врата й. Тя щеше да заеме овакантения от Рубио пост номер две.

Тръпката изчезна неусетно, както се бе появила. Проклета болест! Защо животът трябва да е такъв?

При нормални обстоятелства изкачването по йерархическата стълбица и перспективата за петдесет процентно увеличение на заплатата биха я очаровали, но тъй като смъртта на Рубио й предоставяше тази възможност, тя чувстваше лош вкус в устата си. Надяваше се, че Антонио ще има благоразумието да изчака два дни, преди да обяви официално назначението й.