Джудит Гулд
Никога достатъчно богати (19)

18

— Чакай ме тук — каза Олимпия на шофьора на таксито. Тя отвори вратата. — Няма да се бавя. Не тръгвай без мене. Нали получи двайсет долара бакшиш.

Лицето й бе напрегнато, а тонът й — повелителен. Шофьорът се обърна назад, за да огледа пътничката с визоново палто и черна чанта от кожа на гущер. Той поклати неодобрително глава — женска лудория.

— Както кажете, госпожо, но мисля, че постъпвате неразумно. Не можете да ми платите достатъчно, че да изляза пред този блок, макар че съм ветеран от войната.

Олимпия се усмихна мрачно.

— Не искам да излизаш навън. Просто ме чакай. Това е всичко.

Тя излезе навън и разсеяно протегна ръка, за да затвори вратата. Чу няколко изщраквания — шофьорът заключваше отвътре вратите. Той дори не загаси мотора.

Тя се спря за момент и огледа паркираните до тротоара мотоциклети, после тръгна към входа на оградата. Беше типична жилищна сграда, построена преди век, за да подслони емигранти от Източна Европа и вероятно в основите му бяха зазидани железопътни релси.

Тя се изкачи по изронените каменни стъпала и се опита да отвори входната врата. Беше заключена. Олимпия кимна на себе си. Значи това не беше обикновена жилищна сграда. Още като видя многобройните мотоциклети, допускаше подобно нещо и не бе изненадана. Огледа се наоколо — никъде не се виждаше звънец. Почука на вратата и зачака. Никой не дойде да отвори. Тогава тя окачи чантата на ръката си и заблъска с два юмрука.

Стори й се, че измина ужасно дълго време, докато най-сетне чу щракването на бравата и вратата се открехна няколко сантиметра.

— Да? — Момиче с невчесана, мазна, руса коса я изгледа недоверчиво.

Олимпия автоматично се усмихна.

— Аз съм Олимпия Арпел. Дойдох да видя Шър…

В този момент от вътрешността на сградата се донесе неистов писък. Момичето тревожно погледна назад през рамото си и Олимпия се отказа от културните си обноски. Тя блъсна силно вратата, отстрани смутеното момиче и нахълта вътре.

— Ей! — извика момичето и се затича след нея. Хвана Олимпия за ръката. — Не можете просто да нахлуете тук по този начин!

— По дяволите! — изсъска Олимпия и се освободи от ръката й. — Опитай се да ме спреш.

Пред стълбището тя едва не се спъна в дрогиран мотоциклетист. Спря се за момент колебливо, ушите й бяха нащрек.

Тогава отново се чуха писъци. Пронизващи звуци на нечовешки ужас.

Олимпия бързо изкачи стълбите и се втурна в общата зала на клуба. Това, което видя я смрази. Четирима мръсни убийци, с дълги до раменете коси, бяха приковали жена на пода. Олимпия знаеше, че това е Шърли. Друг един, с гол задник и смъкнати дънки „Левис“ на косматите си глезени, я бе яхнал и яростно забиваше и изваждаше пениса си от нея. Трети бе клекнал върху лицето й. Поне още две дузини мръсни мъже, разсъблечени в различна степен, просто стояха наоколо като пиеха бира и подканяха останалите. Всички без изключение носеха жакети „Деним“ без ръкави, на гърба с голям бродиран череп с рога.

Долната челюст на Олимпия увисна, но не за дълго.

— Спрете веднага!

Гласът й, глух, но с подчертана властност, спря действията им, сякаш бе бутон „пауза“. Изненадани глави бавно се заобръщаха. Всички я гледаха, без да проговорят.

Пръстите на Олимпия се свиха върху месинговите закопчалки на чантата й.

— Лайно — изломоти стоящият най-близо до нея, почиствайки синьо-черните си нокти с дълъг ловджийски нож. Той я оглеждаше от горе до долу през подпухналите си клепачи. Като се наклони назад, той я заплю.

— Изчезвай, бабичко.

Другите се засмяха веднага, като че ли някой бе натиснал бутона „старт“. Те веднага подновиха дивите си действия.

— Животни! — Стиснатите челюсти на Олимпия трепереха и вратните й жили бяха опънати като струни. — Гадни животни!

— Така ли? — лукави пламъчета проблеснаха в очите на мотоциклетиста, който си стържеше ноктите с нож — сякаш спяща котка внезапно се събуждаше. — Искаш ли да видиш едно животно, бабичко?

Той размаха ножа преднамерено бавно и се отлепи от стената.

Олимпия не откъсваше очи от него, докато той пристъпваше към нея. Тя бързо отвори чантата си и бръкна вътре.

Когато той се изправи срещу нея, тя осъзна какъв гигант бе той. Струваше й се, че д-р Рут трябва да изглежда с една четвърт по-дребен. Само че този беше реален — изпъкналите му бицепси, гръден кош и ръце притежаваха истински мускули.

Тя втренчено го гледаше. Любопитно е, мислеше тя, как някои хора се гордееха с това, че са отвратителни. Мръсна, червена лента бе завързана на неандерталското му чело като у апахите. Носът му беше плосък и изкривен на една страна — вероятно е бил счупен и след това неоправен; рунтавите му мустаци бяха увиснали надолу; избледняла синя татуировка на ръка с показан среден пръст се виждаше на дебелия му врат. Изглеждате на около четиридесет години и не беше трудно да се разбере неговата алма-матер — „Атика“, „Райфорд“ или „Фолсъм“. Не би се изненадала, ако е имал допълнителен стаж или ако е посещавал и трите места.

Макар да беше уплашена, Олимпия не го показваше.

— Какво искаш, бабичко? — изръмжа той. Очите му бяха присвити. — Не обичаш ли животните?

Като се смееше предизвикателно, той протегна ръка пощипа пергаментната й буза.

Олимпия ненавиждаше да я докосва непознат.

— Внимавай къде слагаш лапата си, мръснико — изрече тя тихо.

Ръката й извади от чантата пистолет със заглушител и го насочи между краката му.

— Какво по дяволите… — опита се да каже нещо мотоциклетистът. Той замръзна на мястото си, очите му приличаха на два въглена. И най-малкият куршум от такава близост би повредил непоправимо гениталиите му.

— Още един жест и ти ще пееш до края на живота си като Майкъл Джексън.

Очите на мотоциклетиста се повдигнаха тревожно от пистолета към лицето на Олимпия. Зъбите му се оголиха, а лицето му бе отвратително и смутено. Тази жена с визоново палто, с брутално отрязани сиви коси и оранжево червило беше от тези жени, каквито той никога не бе срещал — богата, упорита и храбра до глупост. Но ще съжалява, че се е заела с него — о, да, как ще съжалява.

Никой не е живял и ден повече, ако се е подиграл с него.

Никой.

Тя направи жест с пистолета.

— Бавно сложи ръцете на главата си.

За момент той не предприе нищо.

Тя вдигна пистолета и изстреля елин куршум в тавана. Макар че оръжието бе малко, откатът върху ръката й бе значителен. Тя за първи път стреляше с него, но изстрелът имаше желания ефект.

Ръцете на мотоциклетиста кацнаха на главата му преди още прахът и парчетата гипс да се изсипят върху гъстата му коса и мръсните дрехи.

Наоколо в стаята другите подскочиха и застинаха неподвижни. Настъпи тишина, с която и библиотекар би се гордял.

— Така е по-добре. — Като се усмихваше мрачно, Олимпия отново насочи пистолета към гениталиите на мотоциклетиста. — Това — обясни тя с по-висок глас — беше демонстрация. Сега знаете, че е зареден. И ви предупреждавам — пръстът ми върху спусъка силно ме сърби.

— За бога, лейди. Внимателно. — Огромният мотоциклетист се изпоти и гласът му се покачи с една октава. Очите му се събраха, когато погледна към оръжието. — Ти си го насочила право в ташаците ми!

— Това е идеята. — Устните на Олимпия се свиха в твърда, тънка линия. — Няма да ти го повтарям. Приятелите ти да се наредят до стената. Всяко помръдване на когото и да било ще означава „сбогом, копелета“. Разбрано?

Олимпия видя с периферното си зрение мъжете, които се гавреха с Шърли да се изправят на крака, да оправят панталоните си и да отстъпват назад. Тези, които наблюдаваха отстрани, също се отдръпнаха. Всички я гледаха втренчено и мълчаливо, общата омраза към нея имаше свое собствено, злостно звучене в ушите й. Никога не беше виждала толкова много лица на убийци, толкова злобни и яростни очи.

Тя заговори тихо, по тънкия й глас отекваше навсякъде.

— Всички да легнат с лице към пода и с ръце зад главите.

За момент никой не помръдна.

Олимпия натисна дулото на револвера дълбоко в слабините на мотоциклетиста.

Гласът му беше крясък.

— Чухте я! Лягайте!

Когато всички се проснаха на пода, тя внимателно се приближи до Шърли. Коленичи, все така държейки пистолета насочен към слабините на мотоциклетиста. Олимпия мислеше, че ще й прилошее.

Това не беше прекрасната като картина Шърли, която тя остави в къщата на Алфредо Тоскани само преди няколко часа. Това тяло бе покрито с мръсни червени петна и рани. Това лице бе бито до обезобразяване.

Ужасна ярост обзе Олимпия.

— Защо? — внезапно извика тя, но не получи отговор.

Показалецът й на спусъка страхотно я сърбеше. Обикновено твърда, делова, хладнокръвна, тя винаги сдържаше емоциите си. Внезапно завладялото я желание да отмъсти за ужасното насилие над Шърли беше непознато, неподозирано и чуждо за Олимпия. Като че ли хиляди гласове, които само тя можеше да чуе, я призоваваха да убие.

Черни петна се появиха за кратко пред очите й. Показалецът й всеки момент щеше да се задвижи по своя собствена воля.

Тя се напрегна в очакване на изстрела и ритането на пистолета.

— Олимпия? — Шърли повдигна глава и се опита да отвори подутите си очи. — Ти ли… си… наистина?

Хорът от гласове, който искаше смърт, заглъхна, като чу гласа на Шърли. Олимпия отпусна пръст от спусъка.

— Да, мила — каза тя твърдо, но нежно, — аз съм. Сега всичко е наред. Ти ще дойдеш с мене. Можеш ли да седнеш?

— Аз… не… зная.

— Опитай се, мила. Моля те, опитай се.

Без да изпуска от очи мотоциклетиста, Олимпия опипа с пръсти пода, докато намери жакета на Шърли. Тя го подаде на треперещото, голо момиче.

— Покрий се с това — каза тя нежно. — Просто се хвани за мен и аз ще ти помогна. — След това гласът й отново стана остър. — А ти — обърна се тя към мотоциклетиста с индианската лента на челото, — ще дойдеш с нас.

С пистолет, насочен в него, тя помогна на Шърли да се изправи на крака.

— Така, мила. Постави си ръката върху рамото ми… така! Аз ще те придържам. — Тя обхвана здраво Шърли през кръста. — Сега тръгвай, негоднико! — нареди тя на мотоциклетиста. — Слизаме долу и излизаме навън. Обърни се бавно. И понеже гърбът ти ще е срещу мене, не се опитвай да предприемаш нищо. Ако ти или някой от тези клоуни мръдне, ще изпратя един куршум в гръбнака ти. Така никога вече няма да се качиш на мотоциклет.

Твърдият й глас не оставяше никакво съмнение — тя щеше да направи това, което казваше.

С мотоциклетиста като заложник, те минаха през коридора и слязоха по стълбите. Вървяха бавно. Шърли накуцваше и при всяка крачка Олимпия чувстваше как тя с усилие се сдържаше да не закрещи от болка.

Когато слязоха до тротоара навън беше тъмно. Светофарите мигаха с жълта светлина и осветяваха редиците паркирани мотоциклети и пръснатите по асфалта бирени кутии. Шърли висеше на врата на Олимпия, борейки се за живота си.

Олимпия мълчаливо благославяше огромните ръкави на визоновото си палто. Тя бе скрила в широкия си ръкав ръката с пистолета. Никой не можеше да види какво държи там. Шофьорът също не можеше да види, за да изпадне в паника, да тръгне и да ги остави там.

Като ги зърна шофьорът се пресегна и отвори вратите.

— Първо ти — каза Олимпия на Шърли и я положи внимателно на края на седалката. С безизразно лице, загръщайки с пръсти жакета върху раменете си, Шърли влезе вътре и се сви до отсрещната врата.

— Аз съм следващата — каза меко Олимпия на мотоциклетиста. — Ти ще дойдеш с нас. Не забравяй какво съм ти казала.

Тя се настани колко го можеше по-близо до Шърли.

Мотоциклетистът седна до нея.

— Сега да се махаме от тук! — заповяда Олимпия рязко преди още мотоциклетистът да затвори вратата.

— Къде? — попита шофьорът. Той още бе полуобърнат назад.

— Просто тръгвай! — извика Олимпия.

— Какво по дяволите… — възкликна шофьорът, като видя пистолета, опрян в корема на мотоциклетиста. — Бога ми, лейди, казах ви, че сте ненормална. Трябва да бъдете освидетелствана!

После той забеляза ордата мотоциклетисти, излизащи от сградата.

— О, по дяволите! — възкликва той я натисна педала на газта. Задните гуми изсвириха и те се понесоха напред по авеню Д към централната част на града. Зад тях се чуваше оглушителния рев от дузини мотоциклети „Харли“.

— По дяволите! — изръмжа шофьорът отново, когато срещу тях светофарите смениха жълтата светлина с червена.

Като натисна клаксона, той даде още газ и се стрелна в единствената празна лента, премина на три пъти на червена светлина и без да намалява скоростта, остро завъртя волана наляво. Гумите силно изпищяха, когато колата описа полукръг. Тръгнаха по Седма улица с над сто километра в час и след двадесет секунди спряха. Шофьорът бързо угаси светлините и двигателя.

— Наведете се! — извика той.

Зад тях мотоциклетистите ревяха по авеню Д, забавяйки ход докато водачите им оглеждаха Седма улица наляво и надясно. Продължиха нагоре, без да ги забележат — без светлини, таксито беше просто една от паркираните коли.

Когато ръмженето на моторите стихна, всички се изправиха отново. Олимпия се чувстваше отпаднала и замаяна, но не позволи слабостта й да проличи. Ще има време и за това по-късно. Тя размаха пистолета.

— Излез — каза тя тихо на мотоциклетиста.

Без да отдели очи от нея, той напипа дръжката на вратата, отвори я широко и излезе гърбом. На тротоара той не откъсваше поглед от Олимпия. Размахвайки пистолета, тя се придвижи по седалката да затвори вратата със свободната си ръка.

— Сега изчезвай, преди да съм решила нещо друго — каза тя мрачно.

— Ти ще умреш — просъска мотоциклетистът. — И двете сте мръсни курви.

— Сега накъде, лейди? — попита шофьорът, подкарал отново колата.

Олимпия остави пистолета в скута си.

— Свети Винсент — каза тя изтощена. После внезапно промени намерението си.

Сети се, че Шърли ще има нужда от пластична операция — частната клиника на Дънкан Купър на Шестдесет и девета улица — Изток беше най-добрата в града. Освен това, ако негодниците започнеха да проверяват клиниките за спешна помощ и да търсят Шърли, една обикновена болница не би била най-безопасното място за нея.

Но „Воините на Сатаната“ никога не биха отишли в частните градски клиники. Още по-малко в клиниките за пластична хирургия в горния източен квартал.

Първо, трябва да сменят таксито. Сигурно е, че мотоциклетистите са записали номера на това такси и шофьорът му лесно би могъл да бъде намерен. Тя не се съмняваше нито за момент, че тези пещерняци биха го накарали да проговори.

— Свети Винсент — повтори тя, като си мислеше: „Там ще вземем друго такси.“