Джудит Гулд
Никога достатъчно богати (16)

15

Когато Олимпия пристигна при блока на Виена Фароу, тя имаше чувството, че се лута сред някакъв ужасен карнавал. Навсякъде около сградата сновяха полицаи, шпиони от масмедиите слухтяха край полицейските радиотелефони и съобщаваха всичко на местните телевизионни компании и вестници. Телевизионни екипи бяха вече инсталирали апаратурата си по тротоара, криминални репортери говореха със сериозно изражение в микрофоните, докато снимачните камери тихо бръмчаха. Жадни за кръв сеирджии. Възбудени като лешояди при вида на мърша, се трупаха наоколо на огромни тълпи. Атмосферата се допълваше от съседи, увиснали на гроздове по прозорците или кестените, а продавач на топли закуски се радваше на успешен бизнес.

Олимпия си проправи път към предната част на тълпата. Стигнала до преградната жълта лента около сградата, тя просто се наведе и се мушна под нея.

Веднага някаква ръка я хвана здраво за лакътя.

— Върнете се, госпожо, и останете зад лентата — предупреди я униформен полицай с категоричен тон. — И не се опитвайте отново да се промъкнете или ще бъдем принудени да ви арестуваме.

— Виена…

Застинала в разкрачена поза, Олимпия огледа сивата фасада на сградата. Тя не можеше да повярва, че това, което й каза нейната секретарка, наистина се е случило. Беше склонна да приеме, че някой е бил убит, но не Виена. Трябва да е някоя друга, която са взели за Виена — не бляскавата красавица от кориците на списанията, струваща един милион долара.

Да, сигурно е така.

— Лейди, трябва да се отдалечите — изръмжа полицаят.

— Аз… аз получих съобщение по телефона, че… че Виена била убита… — промърмори тя.

— Госпожо?

Твърдите, стоманени пръсти на полицая не се отпуснаха.

Тя пое дълбоко дъх и обърна поглед към него. Видя младо, честно на вид лице, почервеняло от студения вятър. Фуражката му беше поне един номер по-голяма от главата му, а дъхът му се превръщаше в пара от студа.

— Името ми е Олимпия Арпел — каза тя. — Наредиха ми да дойда и да идентифицирам… тялото.

Не да го идентифицира като тялото на Виена Фароу, разбира се. Тя просто трябваше да се увери, че тялото не е на Виена.

Младият полицай погледна Олимпия — невзрачна фигура, ъгловата, плоска и безлична. Тя изглеждаше без определена възраст въпреки набръчканото лице, оградено с посивели коси. Строгите й морскозелени очи излъчваха решителност. Решителност и… надежда.

— Добре, ще проверя.

Все още държейки я за ръката, но вече не толкова силно, той се консултира с двама други полицаи.

— Да, очакват я — каза единият от тях. — Пусни я да се качи горе.

— Съжалявам, госпожо — извини се младият полицай. Пръстите му веднага я пуснаха. — И вие не бихте повярвали на мнозина, които просто се опитват да стигнат до местопрестъплението.

С кимване на глава тя прие извинението му, обърна се и приведена бързо влезе в сградата. Наложи се да се представи още два пъти, първият път на входа и после пред вратата на апартамента на Виена. Името и часът на пристигането й бяха отбелязани в дневник, както щеше да бъде отбелязан и часът на излизането й.

— Какво се е случило? — попита тя, влизайки в апартамента. Като огледа дневната, тя разбра, че по-голямата част от събитията се беше разиграла в спалнята. Преди някой да може да я спре, тя се втурна вътре.

Това бе ужасна грешка.

Тя се спря стъписана на прага, обхвана с пръсти гърлото си като паяк и издаде приглушен писък. Не можеше да повярва на очите си.

Имаше съсирена кръв по цялото изкривено тяло, проснато върху леглото.

Навсякъде из стаята също имаше засъхнала кръв. Мощен артериален изблик бе опръскал дори тавана.

Навсякъде бе пръскала кръв.

Това бе кланица.

Ужасът от състоянието на трупа я порази и я разстрои напълно.

Какво сте й направили? Всичко в нея крещеше беззвучно. Не е ли било достатъчно да бъде убита? Трябвало е да я режете, да я разкъсате, да я направите на парчета!

Връхлетя я огромна гореща вълна и дяволската стая се завъртя пред очите й като откачена въртележка. После въртележката се спря и спалнята — кланица се открои с ужасяващата си реалност на жив кошмар. Олимпия притисна чело с опакото на дланта си. Тогава увисналите й рамене конвулсивно се издигнаха нагоре и сподавеният й стон премина в крясък.

— О, господи! — извика тя, като търсеше с очи банята. — О, милостиви боже!

След като тя излезе от банята, детективите я поканиха да седне в дневната на една кофа, така че да бъде с гръб към вратата на спалнята. Детектив Косина, с червения си нос и бяла коса, седна срещу нея; Кармен Толедо неуморно се движеше край прозорците с телефон в едната ръка и радиотелефон в другата.

— Пълна справка относно убийците касапи — казваше тя на някого. — Точно така. Убийците касапи. — Тя тръшна с отвращение слушалката. — Господи! На някои хора трябва всичко да им се повтаря.

Въпреки отворените прозорци, атмосферата в апартамента бе душна. Косина си изтриваше челото и врата с мека носна кърпа.

Олимпия се чувстваше като попаднала в ада. Макар че лицето й донякъде възстанови цвета си, тя все още не бе се успокоила. Човешко същество не би могло да направи такива ужасни неща на друго човешко същество, продължаваше да си повтаря тя. Това просто не е възможно.

Но бе възможно.

Тя посегна към цигарите си, но ръцете й толкова трепереха, че разкъса две, преди да успее да извади третата от пакета. А после не можеше да задържи проклетата запалка. Едрият детектив се наведе напред над масичката за кафе и й поднесе огънче.

Олимпия кимна с благодарност. Тя седеше приведена на края на кофата, пушеше нервно и ръсеше пепел по костюма си. Ала не забелязваше това.

— Имате ли някаква представа кой би могъл да я убие, госпожо? — попита Косина сдържано.

Тя го погледна разсеяно, все още разстроена, за да говори. Криминални експерти все още влизаха и излизаха от периферното й зрение, изследвайки всеки квадратен сантиметър от апартамента и неуморно търсейки веществени доказателства. Неколцина се ровеха в личните вещи на Виена. Бельо. Бележници с адреси. Кутии с тампони. Кухненски отпадъци. Ужасната смърт на Виена бе открила живота й за пълно проучване.

— Моля ви, госпожо — учтиво настоя Косина. — Трябва да се съвземете. Вие искате да намерим убиеца, нали?

— Да.

Олимпия продължаваше нервно да пуши.

— Добре. Тогава ние имаме обща цел.

Като се облегна назад, Косина отвори черен джобен бележник и извади химикалка с неопределен цвят.

Започнаха въпросите.

В продължение на час и половина тя отговаряше приглушено, изтощено, но решително.

Не, тя нямаше представа кой може да е убил Виена Фароу.

Да, Виена се срещаше с мъже.

Не, доколкото тя знаеше, Виена нямаше постоянен приятел. Тя се е срещала с някакъв наследник на предприятие за алкохолни напитки, но това е минало.

Не, тя не мисли, че Виена е имала разправии с любовниците си.

Да, Виена беше много известна.

Не, доколкото знае, Виена не е получавала никакви заплахи за живота си.

Да, Виена е била в списъка на моделите на Олимпия за малко повече от две години.

Докато тя отговаряше, той внимателно записваше отговорите й в бележника си.

Изведнъж той й подхвърли най-неприятния въпрос.

— Виена Фароу заплашвала ли е някога да напусне „Олимпия Моделс“ и да сключи договор с друга агенция?

Този въпрос извади Олимпия от състоянието й, което наподобяваше летене при режим на автоматичен пилот. Тя вирна глава и остро го погледна. Изтощеният й мозък заработи отново.

— Означава ли това, господин детектив, че аз съм заподозряна? — попита тя недоверчиво.

Той постави показалец на устните си.

— Убийства са били извършвани и при по-дребни поводи — отвърна хладнокръвно. — Но до този момент всички улики говорят, че убиецът е мъж.

Въпреки невинността си тя почувства облекчение, като че ли тонове товар се смъкнаха от раменете й.

— Добре, доволна към да чуя това — заяви тя кисело.

— Защо?

Главата му бе приведена, но очите му гледаха към нея с измамна доброта.

— Защо ли? — отвърна тя. — Защото, ако ме подозирахте, това ме оневинява, по дяволите. Ето защо!

Той замълча.

Гласът й прозвуча тихо.

— Не е ли така?

Тя забеляза сдържаното примигване на очите му.

— Случвало се е хора да наемат убийци.

Тя отново го изгледа втренчено.

— Значи вие не се отказвате от подозрението си, така ли?

— Не и когато става дума да се открие извратен убиец — отсече той. Бледите му очи заприличаха на тъмни дупки, бездънни ями, които се виждаха през плът и кости и напомняха за най-черните дълбини на безкрайността. — И не се заблуждавайте, госпожице Арпел. Не ме е грижа кого ще засегна с действията си, за да получа резултати.

В добродушната му усмивка не личеше никаква следа от хумор.

Олимпия възприе това като груб намек за твърдоглавие. Сякаш огромен парен валяк без водач тръгваше по стръмен хълм надолу, готов да смачка всичко по пътя си. Тя го гледаше втренчено. Беше доволна, че е невинна и не би желала той да е по следите й.

Когато заговори отново, гласът й бе тих и с нотка на принудителен респект.

— Доволна съм, че вие сте поели този случай, господин детектив.

Той не даде да се разбере дали я беше чул.

— Какъв приход донесе Виена Фароу на агенцията миналата година?

Тя загуби самообладание при подновената атака.

— Сто хиляди, може би сто и двадесет. — Тя потръпна обезпокоена. — Някъде там. Трябва да проверя книгите си за точната сума.

Той записа нещо в бележника си.

— Може да се наложи ние да проверим счетоводните ви книги, така че няма да е зле, ако ги подготвите.

Олимпия изправи тялото си, възвръщайки жизнеността си и самочувствието си на шеф.

— Това ще продължава ли още дълго? — попита тя. — Става късно, а аз имам спешни неща, с които трябва да се заема.

— Значи ли това, госпожице Арпел, че за вас бизнесът е по-важен от откриването на касапина, превърнал една млада жена в кайма?

— Не значи! — извика тя яростно. — Не се опитвайте да изопачавате думите ми. — Тонът й се поуспокои. — Вижте, разследването няма да спре, ако проведе няколко бързи телефонни разговора, преди да продължим, нали? За ваше сведение Виена беше ангажирана за рекламни снимки на козметични продукти и аз трябва да й намеря заместничка, при това спешно. Ако не го направя, ще загубя огромна сума. — Тя се поусмихна язвително. — Не мислете, че рекламните агенции и клиентите им прекъсват работата си заради такива малки неудобства като смъртен случай.

Тя се изправи на крака и, с ръце на кръста, го загледа въпросително. Смъкнатите й рамене заеха обичайното си предизвикателно положение и всяка частица от тялото й потръпваше нетърпеливо. Първоначалният и шок бе изчезнал — животът продължаваше.

— Е? — попита тя. — Мога ли да говоря или това е разрешено само на арестанти?

Той въздъхна и махна с ръка.

— Добре — каза той. — Говорете. Отпечатъците от телефона вече за взети, но не пипайте нищо друго.

Олимпия сви устни и тръгна към телефонната масичка между два от прозорците. Беше късен следобед и навън падаше зимен здрач.

Първо позвъни на Бърни Финк, чиято рекламна агенция „Финк, Сандс, Сандърс“ е спечелила поръчката на „Мистик козметикс“. Харесваше й това или не, трябваше да му съобщи, че Виена, с която бе свързана новата им рекламна кампания, никога нямаше да може да направи снимките, определени за понеделник, по-добре той да научи това от нея, вместо от вечерните вестници.

Неговата реакция, когато тя му съобщи новината, не я изненада; тя очакваше експлозия.

— Слушай, Бърни — каза тя меко, когато накрая той спря с протестите си и й даде възможност да се обади, — какво ще кажеш Джери Хол да направи снимките?

Тя чу дълбоката му въздишка, последвана от тягостна тишина. После: — Би ли го повторила?

Олимпия повиши глас.

— Какво става с тебе, Бърни? Връзката ли е лоша? Или слухът ти не е в ред?

— Като че ли спомена името на Джери Хол.

— Точно така. Искаш ли я?

— След това, което се случи с Виена, готов съм да й подам дясната си ръка. Свободна ли е? И ти ли я представляваш?

— Не.

Олимпия благоразумно отдалечи слушалката от ухото си, защото неговите яростни ругатни можеха да се чуят от средата на стаята.

— Олимпия — изкряска той, — по дяволите, каква каша се опитваш да забъркаш? Говориш ми врели-некипели и това не ми харесва.

— Просто ме изслушай за минутка, моля те. — Тя почти крещеше. — Имам едно ново момиче, което засенчва дори Джери. Това е единствената причина да спомена името й. Искам да кажа, че това момиче е направо превъзходно — не прилича на никое друго, което си виждал досега. Ако вземеш една част от Полина Поризкова, една част от Синди Крауфорд и две части от Джери Хол и ги смесиш…

Когато остави слушалката четири минути по-късно, Олимпия вече можеше да диша по-спокойно. Двадесет и три години търговска дейност с някои от най-красивите женски тела в света даваха добри резултати. За по-малко от пет минути тя почти продаде Шър… Били Доун на Бърни Финк, без той да я е видял — останалото зависеше от самата нея. Олимпия знаеше, че няма за какво да се безпокои. Качествата на Били Доун биха се продали сами, както сигурно биха продали пет милиона молива за вежди и Четири милиона бутилки шампоан. Тя чувстваше, че притежава стръвта, но не би могла да обясни защо имаше това чувство. Просто го знаеше.

Тя запали цигара с по-спокойни пръсти и набра студиото на Алфредо Тоскани.

— Да, аз съм Олимпия Арпел — каза тя през гъст облак от дим. — Трябва да говоря с Били Доун. Моля, подай й слушалката.

Един от асистентите повика Алфредо вместо Били Доун.

— Олимпия, сладурче. — Алфредо не говореше излишни неща. — Казах ти, че контактните снимки няма да бъдат готови до шест, шест и поло…

— Не се обаждам за тях, Ал. Трябва да говоря с Били Доун.

— Тя си тръгна преди малко.

Настъпи кратка тишина.

— Тръгна си — повтори Олимпия.

— Да. Пантер ми каза, че е излязла преди около половин час.

— Бла… благодаря, Ал.

Олюлявайки се, Олимпия остави слушалката и се загледа на милиони километри в пространството. Тя трябва да намери Шър… Били Доун. И то бързо. На всяка цена трябва да представи Били Доун на Бърни Финк в понеделник сутринта. Сега бе точно — тя погледна ръчния си часовник и тревожно затвори очи — пет часа и една минута, петък следобед.

А момичето бе изчезнало.