Джудит Гулд
Никога достатъчно богати (13)

12

Центърът „Шърли Гудман Рисорсиз“ на Модния технологически институт е сграда от бетон и стъкло, разположена на Седмо авеню между Двадесет и шеста и Двадесет и седма улица. Типична за съвременната архитектура, тя е стерилна, невзрачна и без собствен характер постройка — качества, които не привличаха Анук, но и не убягваха от вниманието й. Тя просто се промъкна през двойната стъклена врата със скорост, която не й остави време да погледне към фасадата.

Фоайето с подове от бял мрамор, заемащо два етажа, не беше по-добро, то изглеждаше празно, почти голо. Анук тръгна самоуверено — както винаги знаеше къде отива — мина край единствената мебелна гарнитура и бюрото на приемната и се отправи към „Самуел И. и Митци Ню хауз Гелъри“, която се намираше в съседство.

Тя забави крачка и изтръпна от неудоволствие — Лиз Шрек вече чакаше пред вратата на галерията, гледайки намръщено часовника си.

Колкото и пъти да се беше срещала в течение на години с Лиз, Анук все още се забавляваше, когато трябваше да я види — и винаги се чувстваше объркана, когато се намираше лице в лице с тази жена. Защото Лиз Шрек олицетворяваше, ако въобще олицетворяваше нещо, лошия вкус и то твърде силно изразен. Натрапчивите ярки светлини й придаваха сюрреалистичен вид и подчертаваха безвкусието на синкавото й палто от изкуствена кожа, чиито косми светеха с химичен блясък. Кулообразната й оранжева прическа беше със силен розов оттенък, сякаш бе нещо, току-що излязло от фабриката, което щеше да изскърца, ако го извиеш.

Анук тръгна към нея с царствено достойнство.

— Скъпа моя Лиз! — възкликна тя сърдечно. — Много съм ти благодарна, че дойде по-рано.

— Госпожо де Рискал. — Острият й дрезгав глас беше достатъчно учтив, но погледът откъм дръпнатата й назад глава бе твърд и обвиняваш. Анук веднага разбра, че Лиз нямаше да бъде толкова лесна, колкото Дорис Бъклин Лиз можеше да се окаже непримирима. И безмилостно благонравна. Справедливост, наранена гордост, предизвикателство и пуритански морални норми бяха характерни черти на Лиз Шрек.

— Всички ще пристигнат за погребението след няколко минути — каза Анук. — Защо да не отидем в галерията на долния етаж, където ще можем спокойно да приказваме?

Без да изчака отговора на Лиз, тя я хвана внимателно, но твърдо под ръка и я поведе по стълбите надолу.

Като че ли бяха преминали от празната зала в екзотична джунгла на модата. Изложбата „Сюрреализмът в модата“ бе подредена в смущаващо препълнени стаи и коридори. Тъмните стени и килимите придаваха на галериите вид на гробница. Странните модели бяха изящно подредени на неутрален фон. Всеки експонат беше осветен.

Анук беше така впечатлена от изложбата, че едва не забрави за какво бе дошла. Реши, че след няколко дни ще дойде специално да я разгледа. Само истинският познавач на модата — а ако имаше такъв, това беше именно тя — би могъл действително да оцени тази изложба. Всеки експонат представляваше нов принос, творба на изкуството. Скулптура за носене.

Вълшебно! Какво ли нямаше — метален бюст с изпъкнали зърна на гърдите, елегантно кожено палто и панталони с хромирани орнаменти, красива рокля с копринени листа, рокля с пера, която би превърнала жената, облякла я, в екзотична птица, друга рокля с широки ръкави — с нея пък човек би ходил като дишаща завеса…

Последвана от Лиз. Анук надникна в различни зали и накрая намери една, в която нямаше никой.

— Най-сетне сами — каза тя с облекчение.

Лиз огледа стаята неодобрително. Имаше маса, наредена за вечеря, като на всяко място се мъдреха шапки, аранжирани така, че да приличат на ястия.

— Е? — каза тя с тон, който означаваше, че е време да преминат към делови разговор. — Цялата съм слух.

Анук кимна с глава.

— Исках да ти говоря за мъжа ми — каза тя с мек глас.

— Какво точно?

Лиз я наблюдаваше внимателно.

Като сваляше дългите черни ръкавици от пръстите си, Анук изрече бавно:

— Той ми каза… какво се е случило тази сутрин. — Тя запазваше пълно самообладание; нейните жестове и думи звучаха толкова убедително и премерено, че никой не би могъл да разбере какво неудобство изпитваше. Дори това състояние да я убиеше, Анук де Рискал никога не би показала, че е наистина слаба и уязвима — никога. — Разбира се — добави тя, — Антонио е извънредно сконфузен.

— Не се учудвам — Лиз изсумтя целомъдрено. — Но едва ли е по-сконфузен от мен.

— Лиз, ако ми позволиш да обясня…

— Какво има за обясняване? Аз го видях какво правеше, госпожо де Рискал. Да ви кажа откровено, не съм сигурна, че ще мога да го погледна отново.

— Не мога да те упреквам, че се чувстваш засегната, Лиз, наистина не мога. — Анук постоянно наблюдаваше входната врата да не би някой да влезе и да чуе разговора им. — Знам, че това, което си видяла сигурно ти е подействало като шок… Още повече че си била предана на Антонио толкова години. Но знам също, че ти си справедлива жена. Моля те настоятелно! Опитай се да го разбереш. Той е толкова талантлив, толкова… специален. Знам, че има тази… слабост… — Тя въздъхна. — Това, което се опитвам да ти кажа, Лиз, е следното: необходима е специална настройка човек да бъде такъв творец, какъвто е Антонио. Но понякога творчеството има и друга, по-тъмна страна. За съжаление, Антонио има такава страна. Но той се старае да се отърве от нея, наистина се старае. Макар че, уви, понякога се… подхлъзва.

— Подхлъзва се? — Лиз гледаше Анук — не й вярваше. — Това ли вие наричате подхлъзване? Добре. Аз ще ви кажа! От впечатлението, които добих, ми стана ясно, че той постоянно се подхлъзва. — Тя пое дълбоко дъх, сякаш да набере сили. — И аз не мисля, че бих могла да работя за него оттук нататък.

— Лиз! — каза Анук, като се преструваше, че е шокирана. — Сигурна съм, че не го казваш сериозно. Ти знаеш колко е привързан Антонио към тебе! Той разчита именно на теб работата да върви гладко. Без тебе бизнесът би пропаднал.

— Добре, той трябваше да мисли за това предварително.

— Погледни на станалото по друг начин — каза спокойно Анук. — Ако Антонио беше пристрастен към… кокаин, не би ли му помогнала да преодолее слабостта си?

Инстинктът й на артистка подсказваше на Анук, че вече е казала достатъчно. В тягостната тишина на галерията, тя като че ли чуваше думите, които измъчваха съзнанието на Лиз: Скандал… педераст… грях… скандал…

Анук взе двете ръце на Лиз в своите.

— Ти трябва да помогнеш на Антонио в този случай, Лиз — прошепна тя умолително. — Аз вярвам, че сърцето ти ще се смили над него. Знаеш, че ти си повече от негова секретарка. Ти си част от тази организация. Почти част от семейството. — Като поклащаше глава, тя умолително гледаше в очите на Лиз. — Моля те, дай на Антонио още един шанс, преди да го съдиш толкова строго, Лиз. Това е всичко, което искам от тебе.

Настъпи дълга тишина.

— Добре, струва ми се, че изминалите дванайсет години значат нещо — каза накрая Лиз. Тя въздъхна и като размаха предупредително показалец, прибави: — Но запомнете, ако още веднъж попадна в такава ситуация… — Брадата й решително се издаде напред и очите й блестяха строго.

— О, никога няма да попаднеш! — възкликна Анук с облекчение.

Тя прегърна Лиз и я помилва.

— Знаех, че мога да разчитам на тебе, Лиз! Зная също, че ти ще бъдеш дискретна, както винаги. Сега е по-добре да се върнем горе. Другите вероятно пристигат.

Те тръгнаха заедно нагоре по стълбите. Анук се усмихваше и разговаряше с Лиз, като да бяха най-близки приятелки. Господи, мислеше тя, като потръпваше от неприязън, колко мразя да се подмазвам на тази мизерна селянка!

А за Лиз, Анук де Рискал беше двулична, лъжлива мръсница.

 

 

— Не ти ли хареса продавачката от щанда за бижута, която ме попита къде съм намерила обиците си? — попита Алелуйа, когато тя и Едуина излизаха от магазина Бергдорф Гудман с пазарни пликове в ръце. Току-що купените слънчеви очила в стил 1930 година, каквито носеха филмовите звезди, стърчаха на носа на Алелуйа и закриваха напълно очите й. — Студено ми е.

— Много се бавиш и ще закъснеем за погребението — забеляза Едуина, като се оглеждаше за такси по Пето авеню. Тя направи гримаса, която издаваше нетърпение. Пето авеню и Петдесет и седма улица бяха изпълнени от хора, които пазаруваха за Коледа и не се мяркаше никакво свободно такси. Тя отново погледна към Алелуйа. — Ако не бях те измъкнала от магазина, още щяхме да се лутаме из шестия етаж.

— Умирам за комплекта на Виктор Коста — призна Алелуйа. — Ужасно ми се иска да го имам. Не мислиш ли, че зеленият костюм много би ми отивал?

— Първо, той е подходящ за по-възрастни от тебе — каза Едуина, като отново се оглеждаше за такси — и второ, не смятам, че нещо толкова консервативно би отговаряло на твоя… стил.

— Би било точно в моя стил в комбинация със скъсани чорапи и чифт ярко розови ръкавици… или може би ръкавици като от кожа на зебра? Не си ли го представяш?

С бърз поглед към дъщеря си Едуина избухна:

— Наистина не мога да си го представя!

— Мамо! — извика Алелуйа, като сочеше с пръст. — Такси!

Едуина обърна глава и проследи идващото край тротоара такси. Благоразположението към другите беше последното нещо в съзнанието й, когато видя, че трима различни мъже се втурнаха напред, за да вземат таксито преди нея.

— О, не! — извика тя и с решителността на истинска нюйоркчанка ги изблъска с лакти. Сграбчи дръжката на задната врата и застана войнствено с леко разтворени крака; очите й сякаш казваха „само посмейте“. Тази бойна стойка тя бе научила отдавна. Улиците на този град не бяха подходящо място за маниерите на Гриър Карсън.

Впечатлени от твърдостта й, тримата се отдалечиха.

— Браво, мамо! — възхити се Алелуйа.

— Това е дарвинизмът, момичето ми — отговори Едуина, имитирайки гласа на Хъмфри Богарт.

Алелуйа се засмя и точно в този момент момче на нейната възраст с къса, кестенява коса и очила с масивни рамки изскочи от колата, като едва не събори пликовете от ръцете й.

— По-внимателно! — извика Алелуйа.

— Съжалявам — промърмори момчето, като се изчерви и се заоглежда наоколо, докато чакаше вторият пътник да плати и излезе от таксито.

Половин минута измина, а пътникът още се шушкаше в колата. Едуина потропа нетърпеливо с крак.

— Колко време е необходимо да се плати на шофьора? — попита тя. Точно в този момент отвътре прозвуча плътен баритонов глас с бостънско произношение.

— По дяволите, господине, искате да кажете, че нямате ресто за двайсетдоларова банкнота? Аз със сигурност няма да ви дам двайсет долара вместо два долара и четиридесет цента. За какъв ме вземате? За провинциалист? — Чуваха се щракания на пръсти. — Хайде, дайте рестото.

— Казах ви вече, че нямам дребни, господине! — извика шофьорът. — Не виждате ли? Ето табелката на вратата. Там пише „Шофьорът не е задължен да връща ресто за повече от 10 долара“.

— О, господи — изръмжа Едуина през стиснати зъби. — Само това ми липсваше! Хващам единственото свободно такси в Манхатън и изведнъж тази история!

— Хей, Лес — извика мъжът от колата. — Имаш ли дребни пари?

Момчето с очилата, изправило се до Алелуйа, поклати отрицателно глава.

— Имам само двайсетте долара, които ми даде сутринта, татко — отговори то.

— По дяволите!

Но Едуина бе свалила вече чантата от рамото си и тършуваше яростно из нея.

— Аз имам дребни! — извика бързо тя, като подаде четири банкноти по пет долара.

Пътникът протегна ръка от колата, взе банкнотите от ръката й и й подаде двайсетте долара.

— Вие сте една любезна и образована лейди — каза той сърдечно.

Лицето му беше странно, ако не с престъпна, то с почти пиратска красота. После главата му изчезна обратно в колата, за да се появи след секунди с мигащи клепачи.

— Боже мой! — прошепна той, като се взираше в Едуина. След това развълнувано добави: — Едс? Едс Робинсън? Не мога да повярвам!

Едуина го погледна като насън. Не може да е истина, каза си тя, като се опитваше да овладее отслабващия си пулс. Да попадне на първата си любов след всичките тези години и то на ъгъла на една улица! Това можеше да се случи в приказка, не и в живота.

— Е? — попита той. — Така ли ще стоиш и ще ме зяпаш, като че ли виждаш призрак? Няма ли да ме поздравиш?

— Хей, господине, времето е пари — оплака се шофьорът. — Няма ли да платите и да ми дадете възможност да си гледам работата?

Като автомат пътникът подаде четирите петдоларови банкноти на шофьора и замечтан излезе от колата, без да откъсва погледа си от Едуина.

Алелуйа наблюдаваше отстрани майка си и непознатия мъж с израз на отегчено превъзходство. Не можеше да повярва. Майка й, която сама преди половин минута бе готова да убие човек, за да вземе таксито, се бе превърнала в няма ученичка с отворена уста. Тя просто не приличаше на себе си. Дори остави две жени да минат пред нея, триумфално да влязат в колата и да затръшнат вратата.

Таксито веднага замина.

— Не мога да повярвам! — възкликна Алелуйа. — Мамо, ти остави таксито да замине.

— Такси? Какво такси?

Ако Едуина все пак осъзнаваше присъствието на Алелуйа, то въобще не забелязваше тълпата пешеходци, движещи се край тях като рибен пасаж, който заобикаля препятствие под водата. Тя се намираше в свят, обитаван от двама.

— О, боже мой! — прошепна тя. — Ако не ме лъжат очите ми, това е Р. Л. Шаклбъри от плът и кръв. Откога не сме се виждали, Р. Л.? Четиринайсет години?

— Четиринайсет, които ми се струват четиридесет — изрече Р. Л. Шаклбъри убедително. И той подкупващо намигна на Едуина. Все още имаше чудесни зъби, бели и равни. Той кимна с глава. — Представи си само, да се срещнем на улицата след всички тези години. Това изглежда невероятно.

— Странно е наистина — съгласи се Едуина. И тя го оглеждаше смутено, но изпитателно.

Той беше висок, строен мъж, малко над метър и осемдесет. Кожата му имаше чудесен тен, косата му беше гъста и буйна. Сивеещият й цвят не го правеше да изглежда по-стар. Напротив, отиваше му. Придаваше му вид на силен и представителен мъж. Същото впечатление оставяше държанието и облеклото му, самото му присъствие.

И като че ли това не бе достатъчно, та на всичкото отгоре, той бе непоносимо красив — с изпъкнали скули, подобно на филмова звезда. Ала скулите му не изглеждаха груби. Привлекателното му лице се оживяваше от леките бръчици на усмивката му. Чувствени пълни устни и ирландски зелени очи, които винаги гледаха света с присмехулен поглед.

— Позна ме веднага — промълви тя. — Поласкана съм.

— Какво… смяташ, че съм те забравил?

Гласът му звучеше радостно, изненадано.

— Минаха много години — припомни му тя.

— Нима? Трябва да ме убедиш, че е така. Като те гледам, струва ми се, че времето е спряло преди четиринайсет години. Ти никак не си се променила.

— А ти все още олицетворяваш истината — засмя се тя.

Той също се засмя, радвайки се на взаимното им остроумие.

— Така. И какво те докара в града? — попита тя с поизтрезнял глас.

— Сега живея тук от време на време. Официално домът ми е още в Бостън, но имам жилище и тук. Полуградска къща, но бояджията ми я нарича удобно гнездо.

Едуина забеляза Алелуйа да оглежда с интерес Р. Л. и се обърна към нея.

— Ал, майка ти иска да се запознаеш с един човек от нейната трудна и нерадостна младост. Знам, че си спомняш да съм ти говорила за Р. Л. Щаклбъри. Сега ти се предоставя възможността да го видиш лично.

Едуина сияеше, докато го представяше на дъщеря си.

Алелуйа почувства енергичното му ръкуване. Той постави двете си ръце на рамената на момчето с очилата и го избута напред.

— А това е моят син — Лес.

Алелуйа наведе глава, за да може по-добре да го разгледа над тъмните си очила.

— Това е умалително име за Лесли — каза момчето, подавайки ръка на Едуина.

— Здравей, Лесли! — тържествено го поздрави Едуина, поемайки я.

Лес се обърна и протегна длан към Алелуйа.

— Здравей! — каза той. — Приятно ми е да се запознаем.

— Да!

Тя дори не се опита да отговори приятелски.

Може баща му да е достатъчно красив някакъв недодялан вид красота, но с този малчуган с четири очи тя не искаше да има нищо общо. За нея всяко момче на дванайсет или тринайсет години, което се опитваше да изглежда като Ралф Лорън, не значеше нищо.

Едуина погледна внимателно Лесли, после се обърна към Р. Л.

— Тогава ти си женен?

— Разведен. А ти?

— Още един краткотраен брак от осемдесетте свободолюбиви години. — Тя се засмя. — Аз също съм разведена.

— Съжалявам.

— Не съжалявай. Това беше по-доброто разрешение.

— Значи и двамата сме отново свободни — възкликна той въодушевено. Изразителните му зелени очи заблестяха още по-силно. — Слушай, защо не отидем четиримата до „Плаца“? Да се чукнем за добрите стари времена, а децата да пийнат малко ликьор или каквото там предпочитат.

Едуина поклати отрицателно глава.

— Би било чудесно, но ние наистина трябва да тръгваме. Отиваме на погребението на един приятел и вече закъсняваме.

— Разбирам — каза той, макар че неговото изражение опровергаваше думите му. — Жалко! Да те срещна след толкова години и да трябва веднага да се разделим. Може би бихме могли да вечеряме по-късно? Знам едно ресторантче „Малката Италия“, най-дискретното място в града. Какво ще кажеш за лека вечеря от салата, пиле по италиански и желе?

— Пиле по италиански — това не е просто покана за вечеря, Р. Л., все едно някой да попита Елизабет Тейлър дали би искала огромен диамант.

Едуина въздъхна замислено — той се усмихваше така тъжно, че бе трудно да му се откаже.

— Много бих искала…, но за съжаление тази вечер е невъзможно. Трябва да отида на парти в дома на моя шеф.

— Изглежда, че нямам никакъв шанс.

— Не по моя вина — окуражи го тя. — Когато човек получи покана, изпратена лично с куриер от Анук де Рискал със свежа, червена роза на нея, това е равносилно на заповед.

— Значи няма да мога да те видя? — попита той, разочарован.

— Утре?

— Утре трябва да замина за Бостън — изрече той отчаяно, клатейки глава.

— Хм. — Тя прехапа устните си. — Може би следващия път ти… — Изведнъж лицето й вдъхновено просветна. — Слушай! Защо не дойдеш с мене на това парти? Можеш да ме придружиш.

— Сигурна ли си? — попита той радостно и очите му отново блеснаха.

— Разбира се, сигурна съм.

Когато се обърна към сина си, блясъкът в очите му бе понамалял.

— Нямаш нищо против, нали, Лес? Помня, че бяхме планирали да прекараме вечерта заедно. Но аз ще се реванширам. Честна бащинска дума!

Той вдигна ръка в класическата поза на заклеващ се свидетел.

Лес се поколеба за момент.

— Добре, татко. Иди на това парти. Аз ще си направя нещо за вечеря и после ще гледам телевизия.

Лес не можеше да скрие дълбокото си разочарование.

Едуина бе осенена от нова идея.

— Чуйте, аз имам гувернантка, която живее у дома. Защо не доведеш Лесли вкъщи, когато дойдеш да ме вземеш? Сигурна съм, че той и Ал ще се чувстват добре заедно и знам, че Руби няма да има нищо против да им приготви вечеря.

— Чудесно! — възкликна Р. Л. — Тогава всичко е уредено.

— Трябва да тръгваме, мамо — подкани я Алелуйа, задъхвайки се.

— В осем и половина — каза Едуина. — Аз съм в Сан Ремо. Южната кула. — Тя погледна часовника си. — Сега Ал и аз трябва да тръгваме. — Очите й отново притеснено затърсиха такси по Пето авеню. — По дяволите! Не се вижда никаква кола.

— Остави това на мене.

Р. Л. решително пристъпи напред, вдигна ръка и изсвири с уста. Изневиделица сред какофонията на клаксоните се появи празно такси.

Едуина го изгледа с възхищение. Не е зле да имаш такъв мъж край себе си — никак не е зле.

Той отвори задната врата и с поклон я покани да влезе.

— Тази вечер в осем и половина. Ще си сложа пръстени на ръцете и звънчета на краката.

— Черна вратовръзка ще бъде достатъчна — засмя се Едуина и се качи в колата. — Трийсет и седма улица и Седмо авеню — каза тя на шофьора, докато Алелуйа се качваше след нея. Р. Л. затвори вратата. Едуина се обърна и го видя през задното стъкло да вдига и размахва ръка. Възнагради го с въздушна целувка и се облегна развълнувана назад.

— Какво значи това, мамо? — попита Алелуйа намръщена. — Трябваше ли да постъпиш така? Този хлапак Лесли е толкова неприятен.

Едуина едва я чуваше. Докато се движеха към центъра на града, тя си тананикаше леко. Чувстваше се превъзходно. Беше радостна, развълнувана и възбудена — точно така се чувстваше преди десетилетие и половина, когато бе поканена на среща от най-популярния, безупречен и желан мъж. Разбира се, да отиде на гости при Рискалови с Р. Л. можеше да изглежда старомодно. Тя бе имала и по-интересни срещи. Сегашната приличаше повече на служебно задължение, при което тя би могла да си намери всякакъв придружител — просто най-обикновена вечер, която тя щеше да допълни с разходка в спомените от доброто старо време. Само това и нищо повече.

Защо трябваше да има нещо повече? Романът между нея и Р. Л., преди всеки от тях да тръгне по своя път, не би могъл да бъде възроден само от случайната им среща на улицата. Едуина не беше чак толкова романтична; каквото и да се случеше, тя твърдо стоеше на краката си.

Така беше по-добре. В края на краищата любовта не бе нещо, което човек можеше да намери там, където го е оставил преди много години — като да яхнеш велосипед или да заплуваш. Времената се бяха променили. Чувствата също и хората се бяха променили.

— Мамо — обади се строго Алелуйа, — мисля, че все пак отиваме на погребение. Не е време за песни.