Джудит Гулд
Никога достатъчно богати (12)

11

— Олимпия, мила! — извика великият Алфредо Тоскани, като се спусна към нея и протегна двете си ръце.

— Алфредо! — отвърна Олимпия ласкателно. — Скъпи! — Те се прегърнаха леко и тя млясна три небрежни целувки край ушите му. — Високо ценя съгласието ти да ни приемеш толкова бързо.

— За тебе, Олимпия, мога да преместя планини!

Тя му отвърна с най-чаровната си усмивка.

Шърли само се оглеждаше. След като толкова дълго време се беше движила сред невзрачните грубияни, наричащи себе си „Войни на Сатаната“, изтънчените маниери на Алфредо Тоскани и впечатляващата чистота й действаха като шок.

Сега, когато на мода бяха ярките цветове, Алфредо беше целият в бяло — заслепяващи, безупречно чисти фин пуловер и копринена риза, очевидно италиански модели.

Алфредо Тоскани беше нисък, строен и тъмен, с приятния вид на италианец. От разстояние, със стройната си, стегната фигура и бързи младежки движения, той изглеждаше поне двайсетина години по-млад.

Всъщност, в средата на петдесетте си години, Алфредо притежаваше излъчването на преуспяващ и богат човек. Не можеше да не е така. Зъбите му бяха толкова красиви и бели, сякаш са били специално обработени; черната му коса, до скоро в стил Ботичели, сега беше вчесана назад в конска опашка.

Шърли не знаеше, че това бе екстравагантна скъпа перука. Олимпия го знаеше, но никога не го коментираше. Най-добре бе нищо да не се споменава за перуки.

Олимпия се усмихна и бутна Шърли напред като награда за спечелено състезания.

— Ето я, Алфредо! — Гласът й издаваше едва сдържано вълнение, а очите й триумфално блестяха. — Е? Какво ще кажеш?

Като потриваше замислено брадата си, Алфредо започна бавно да обикаля около нея и да я преценява от професионална гледна точка. Шърли почти чуваше неговите остри очи да щракат като фотоапарат.

Подобно на Дороти, отвлечена от урагана в страната на Оз, Шърли изведнъж осъзна, че е обект на любопитство за особен вид хора. Тя не беше свикнала с толкова откровено внимание и постоянно отвръщаше погледа си и се изчервяваше.

След цели три минути Алфредо се обади иззад гърба на Шърли.

— Какво мисля? — извика той с учудване. — Тя е поразяваща, Олимпия! Просто съвършена, откъдето и да я погледнеш! — Алфредо направи кръг от палеца и показалеца си и го целуна. — Тя е ангел! Този път ти наистина си уцелила в десетката! Каква фигура! Какви скули! Каква коса! — Като пристъпи напред, той хвана брадичката на Шърли и придвижи лицето й в различни посоки. — Къде я намери?

— О, тук наоколо — бързо отговори Олимпия.

Тя запали нова цигара и направи кръгово движение с нея, за да опише неопределени и отдалечени места. Нямаше никакво намерение да дава каквато и да било информация, преди да изработи съвършена измислена биография за Шърли.

Алфредо погледна проницателно старата жена.

— Разбирам — кимна той одобрително. — Не си разкриваш картите. Много мъдро, Олимпия.

Шърли беше много нервна, за да изпита удоволствие от думите, които чуваше. Съвършена? — помисли тя. Поразяваща? Ангел? Никой досега не бе я преценявал по този начин. Вторият й баща я наричаше „дявол“, собствената й майка я бе обвинила веднъж, че е „безпътна проститутка“, а за „Воините на Сатаната“ тя просто беше „парчето на Снейк“. Никога не бе й идвало на ум, че е красива и че би могла да използва тази красота, за да направи нещо от себе си. След тревогите й по време на пубертета, че е твърде висока, кокалеста и има остро ъгловато лице, каквото нямаха хубавите момичета с кокетно вирнати носове, бе доволна, че на осемнайсетгодишна възраст се превърна в приятно на вид симпатично момиче.

Като мислеше за всичко това, тя осъзна, че Снейк, когото никога не беше чувала да прави комплимент на когото и да било, я наричаше „хитра лисица“, когато беше в особено добро настроение. Но това още не значеше, че е красива.

За Шърли красивите жени бяха тези, които тя виждаше на телевизионния екран — Сибил Шепърт може би, или Жаклин Смит, или Виктория Принсипал — далечни, недостижими създания, които като че ли бяха дошли от друга планета. Жени, които винаги бяха скъпо облечени, с красиви прически, приятно гримирани и създаваха трудно обяснима атмосфера на блясък и качество — нещо, което липсваше на момичетата с дънки и без грим с невзрачни мъхести якета.

Сега, обаче, възхвалите изведнъж я засипаха. „Съвършена“ — толкова смущаваща дума. „Красива“ — също смущаваща. „Хубава“ — това бе по-лесно за възприемане. Може би, мислеше Шърли, тя се намираше пред невидима камера, която я разхубавяваше, без да знае това.

Но не, те бяха твърде сериозни, за да е така. Ала какво точно имаше у нея, заради което те бяха толкова сериозни?

Алфредо вдигна ръка и повелително щракна с пръсти. Безмълвно като призрак, красиво, приличащо на котка черно момиче с остригана глава и огромни, кръгли, златни обици, облечена в маслиненозелени работни дрехи от парашутен копринен плат, се появи от една врата.

— Пантер, бъди добра и вземи…?

Алфредо погледна въпросително към Олимпия.

— Били Доун — каза бързо Олимпия, сменяйки името на Шърли с името на героиня от „Родена вчера“, която тя много харесваше.

Шърли запротестира. Какво лошо имаше в нейното собствено име? Но нещата се развиваха твърде бързо за нея, за да може да се противопостави.

— Вземи Били Доун за подготовка — нареди Алфредо. — Тя е ангажирана. — После се обърна към Шърли. — Хайде, Били Доун. Не е нужно да се безпокоиш. Няма нищо. Просто се отпусни и бъди естествена.

Да се отпусне! Шърли втренчено го погледна. Той навярно се шегува!