Джудит Гулд
Никога достатъчно богати (11)

10

„Цирка“.

Обед.

Двете редици паркирани лимузини започваха от първата елегантна козирка на ресторанта и се простираха до средата на блока като лъскав хромиран влак. Един фотограф от вестник „Уиминс Уеър Дейли“ обикаляше пред входа с камера в едната си ръка и цигара в другата.

— Как изглеждам, скъпи? — Анук де Рискал попита Дафид Къмбърланд, докато шофьорът й помагаше да излезе от синята й кола „Фантом V“. Както обикновено, тя беше без връхна дреха. Коженото й визоново палто остана в колата. Тя го наричаше „автомобилното ми палто“.

— Впечатляващо — отговори Дафид с дълбокия си баритонов глас. — Ако бях нормален, щях да те изям.

— Скъпи, ако беше нормален — отвърна тя с половин уста, като позираше за малко на фотографа на „Уиминс Уеър Дейли“, — аз щях да се скрия вдън гора.

— А ако ти беше нормална, скъпа Нуки, аз бих направил същото.

И двамата щастливо се усмихнаха, доволни от остроумните си реплики.

— Брр… хладно е. — Анук потрепери, хвана го под ръка и се притисна до него. — Да влезем по-бързо и да ги хипнотизираме.

— Както само ти умееш да го правиш, скъпа моя.

Тя се усмихна от удоволствие, освободи ръката си и влезе в ресторанта така небрежно, сякаш за нея това беше някаква квартална кръчма, което всъщност бе точно така.

Ако някой знаеше как се влиза, това беше Анук де Рискал. Тя притежаваше стил плюс страхотен инстинкт как веднага да се превърне в център на внимание, благодарение на съпруга си — известният моделиер, тя беше начело на списъка на най-добре облечените жени в продължение на пет поредни години.

Влизането й имаше желания ефект. Глави се заобръщаха към нея. Женската завист я плашеше с прииждащите си злобни вълни.

Анук усещаше всеки завистлив поглед.

— Госпожо де Рискал! — възкликна възторжено управителят. — Колко сте красива!

Но и без неговия комплимент тя знаеше, че е красива. Нейният пухкав костюм от черен вълнен плат, създаден от Антонио де Рискал бе единична бройка. Тя бе предупредила Антонио какво може да му се случи, ако направи друг като него за когото и да било. Полата беше с висок пояс като на тореадор, а късият прилепнал жакет бе съчетан с копринена блуза в жълто като на канарче и щампи от пурпурни рози. Като аксесоари тя носеше дълги, черни кожени ръкавици, черни чорапи, а вместо бижута — розов копринен корсаж с перли и подходящи обици.

Широкопола черна шапка и ръчно изработени черни кожени обувки допълваха облеклото. Шапката остана на главата й — защо иначе да я носи?

Без съмнение тя бе най-елегантната в ресторанта, пълен с жени, които бяха посветили живота си на външния си вид.

Дафид докосна лакътя й с ръка, докато управителят ги водеше до обичайната им маса. Разстоянието бе кратко, понеже масата се намираше срещу един от двата големи прозорци със завеси.

Естествено, това бе една от двете най-предпочитани маси в заведението.

Будните очи на Анук заоглеждаха залата веднага след като тя седна на луксозния стол под наредените на прозореца лилии, които екстравагантно се навеждаха над нея. Погледът й се плъзна по покритите с водни капчици съдове с лед и по сервитьорите, държащи бутилки с вино и шампанско за одобрение, по познатите блестящи орнаменти по стените, оформени като екстравагантни стръкове от лалета и се спря за момент върху паната със сцени от френския кралски двор на една от стените. Singerie ги наричаха на френски, което означаваше приблизително „менажерия за маймуни“ — едно подходящо название. Защото във всяка от тези картини имаше нарисувани много мъже маймуни, облечени като забавни френски придворни с перуки, а също и натруфени жени маймуни.

Иронията не беше чужда на Анук. Посетителите, седнали на канапетата в миши цвят и тапицираните с розово кадифе столове приличаха на френските аристократи, които шумно се движеха с двуколки по пътя си към гилотината.

Тя забеляза, както винаги, ръчно ушитите костюми, покриващи остаряващи мъжки тела, отдавна преминали зрелостта, жени без определена възраст, които държаха времето на разстояние по всеки възможен начин и се обличаха в най-скъпи облекла и бижута, като сменяха тоалетите си за закуска, обед, коктейли и вечеря.

Откъси от разговори достигаха до ушите й, после заглъхваха.

— Представи си, майка й първо й открадна любовника, после избяга с него и се ожениха!

— Да, спомням си тази кобилка кога се завърна! — измърмори петролен магнат от Тексас. — Тя би могла да изсмуче хрома от теглича на ремарке!

— Попитах този претенциозен задник: наистина ли в Ню Джърси думата „мажордомо“ означава „иконом“?

— Те току-що се снабдиха с реактивен самолет „Лиър“. Мислиш ли, че могат да го правят на шест хиляди метра височина?

— О, той ще се откаже от яхтата бардак, преди да е минала и половин година. Тогава аз ще я превърна в казино бардак!

Анук се усмихваше. Някои неща никога не се променяха. Тя беше сигурна, че ако излезе сега и се върне след година, би чула същите разговори. Клюките и деловите разговори бяха винаги същите. Само хората понякога се сменяха.

Анук върна погледа си на масата.

— Скъпи, виждаш ли някъде Дорис Бъклин? — попита тя Дафид неочаквано.

— Дорис? — Той бе неприятно изненадан. — Искаш да кажеш тази мрачна, кисела дропла? Заради нея ли сме дошли тука?

— Ще взема обичайната си чаша шампанско — каза любезно Анук на сервитьора, после с въздишка отвърна на Дафид. — Съжалявам, но е така, скъпи — тя свали ръкавиците, без да гледа към ръцете си. — Не ми е отговорила дали ще дойде на приема, който давам тази вечер.

— Не е отговорила, скъпа Нуки, защото не си й изпратила покана.

— Лошо момче.

Нейната забележка го накара да избухне в смях.

— Ти си злъчен, както винаги. Затова те обичам толкова много, скъпи!

Той погледна към сервитьора.

— За мене уиски. Чисто.

— Толкова рано?

Анук повдигна деликатните си вежди.

— Нещо ми подсказва, че ще имам нужда от него, скъпа моя. — Той систематично оглеждаше морето от лица с търсещ поглед.

— А! — възкликна той накрая. — Мисля, че виждам твоята принцеса от Парк авеню.

— Къде?

Анук обърна глава, но бавно, за да не привлече вниманието на другите.

— Аз едва я виждам — в Сибир с… добре, добре. Това трябва да е от съображения за сигурност, иначе не биха били на тази маса.

— Кой е с нея? — проточи врат Анук.

Той я погледна многозначително.

— Ако не ме лъжат очите ми, а те обикновено не ме лъжат, тя е със съпругата на новоизбрания президент.

— Хм!

Анук се намръщи, преди да си е спомнила предупреждението на хирурга: мръщенето задълбочава бръчките по лицето. После бързо освободи лицето си от това вредно изражение.

— По дяволите! — промърмори тя на себе си.

Никак не й харесваше това усложнение. Разбира се, бе научила, че Дорис Бъклин и Розамунд Мос са приятелки. Но защо трябваше да ги завари да обядват заедно точно днес? Това пречеше на нейните планове. Ако се обади на Дорис, двете жени биха помислили, че тя се опитва да се домогне до първата дама — като че ли Анук де Рискал, всепризнатата царица на нюйоркското общество, трябваше да полага кой знае какви усилия, за да го направи!

— Е? — попита Дафид след кратка пауза.

Анук се обърна към него с безизразен поглед.

— Какво, скъпи?

— Какво чакаш още? — Той махна с ръка. — Не се безпокой за мене. Отивай и изпълнявай пъклените си планове.

— Ти си ужасен — усмихна се тя, като ставаше от мястото си.

— И ти си такава.

Необходими й бяха почти пет минути, за да отиде до другия край на залата. Навсякъде тя трябваше да се спира по масите, да поздрави познати, усмихнати лица и да размени една-две думи с тях. Но тя бе довела до изкуство умението си бързо да се отървава от тях. Нейното „Ще ти се обадя по-късно, скъпа или скъпи“ беше идеалното средство да прави поздравленията кратки и любезни. Тя използваше тази практика толкова много години, ме хората биха се заклели, че е неин патент.

Правейки се, че току-що е забелязала Дорис, тя размаха лъскави пръсти и се приближи.

Четирима бодигардове се изправиха като един срещу нея. Изненадана, тя повдигна вежди към Дорис.

Розамунд Мос се обади на бодигардовете да се отдръпнат и Анук се приближи до масата им.

Блесна безсрамната й усмивка.

— Дорис, какво щастие е да те видя!

— Така ли? — попита Дорис Бъклин, озадачена. Лицето й изразяваше притеснение и очите й се зачервиха. Това бе разбираемо, като се имаше предвид, че беше сварила Антонио с разголен задник върху бюрото му само преди час-два и сега се намираше лице в лице с втората личност, която най-малко би искала да срещне — жена му. С усилие тя успя да преодолее притеснението си и с жест към Мос можа да каже: „Предполагам, че познаваш госпожа Мос?“

Красивите топазени очи на Анук се обърнаха към новата първа дама.

— Само от телевизията и вестниците. — Усмихвайки се, тя протегна ръка и сърдечно се ръкува с Роз. — Аз съм Анук де Рискал. Поздравления за успеха ви на изборите.

Роз се усмихна.

— Това не бе мой успех, а на партията и президента. Все пак, благодаря.

— Ако желаете, аз ще кажа на Антонио да се заеме с гардероба ви. Безплатно. Това би било чест за него.

— Съжалявам, но мисля, че хората не биха приели това добре, госпожо де Рискал. Биха го сметнали за подкуп. — Но очите на Роз поглъщаха жадно тоалета на Анук. — Аз много харесвам неговите модели — прибави тя мечтателно.

Анук се усмихна загадъчно и примигна с очи.

— Ще изработим нещо такова.

После, без каквото и да е притеснение тя се обърна отново към Дорис.

— Исках да ти се обадя и да ти се извиня, скъпа. Толкова съм разстроена, че е трябвало да попаднеш в такова неудобно положение заради Клас.

— Клас? — Дорис ококори очи в недоумение.

— Клас Клаусен, помощника на съпруга ми. Той е направил нещо лошо и ти си влязла при него. — Анук драматично въздъхна. — Аз самата бих умряла хиляди пъти. Моля те, приеми най-искрените ми извинения.

Дорис изпи глътка вода, предпочитайки това да е водка. Не можеше да повярва. Тази жена беше наистина безскрупулна! Дорис бе готова да заложи цялото си богатство, че Анук отлично знаеше, че е бил Антонио, не Клас Клаусен. А срещу нея стоеше родената във Франция царица на мръсниците и лъжеше безсрамно.

Без да се смущава от очевидното недоумение на Дорис, Анук не спря до тук.

— Като извинение, Антонио ще ти направи три тоалета. Подарък.

Тя отлично съзнаваше, че Дорис подозираше, че тя знае истината. Не че това имаше голямо значение в края на краищата. Обичайната вежливост беше спазена, официално извинение бе направено (при това от Анук де Рискал — какво повече можеше да иска една жена!) и малко неправдоподобното извинение, макар че не можеше да се вярва и на една дума от него, приключваше напълно този инцидент.

— Аз… аз не бих могла да приема три рокли — едва протестира Дорис.

— Не три обикновени рокли — поправи я Анук. — Три вечерни костюма „Специална марка“, точно като моя. Единствена бройка. Никой друг няма да има същите модели.

Очите на Дорис Бъклин светнаха. Не можеше да повярва!

„Специална мярка“. Тези две думи изпълваха устата й със слюнка.

Само притежаването на стотици милиони долари не беше достатъчно да се осигури нещо от „специалните марки“ на Антонио. Антонио трябваше да й ги предложи — и тази висша чест той оказваше само на малък брой жени по върховете.

— Приемам извинението — чу се Дорис да казва, преди да може да разбере какво всъщност правеше.

— Чудесно, скъпа. — Анук сияеше. — Уверявам те, че ще ти хареса това, което Антонио ще направи за теб. Просто се обади на секретарката му… — Тя сви вежди. — Не, по-добре обади ми се на мен. Аз ще уредя всичко. — Тя се справяше отлично — един такъв подкуп трябваше да затвори устата на Дорис веднъж завинаги — освен това щеше да спечели неувяхващата й благодарност и за в бъдеще. Между другото, ние организираме вечеря довечера. Много се надявах, че и ти можеш да дойдеш.

— Аз…

Дорис бе силно развълнувана. Дълги години се опитваше да проникне в йоносферата на обществото, но никога не беше успяла да го напрали.

— Добре. Приемам това като потвърждение, нали? — Анук погледна зад себе си морето от маси, наредени до входа на ресторанта. — Съжалявам, но трябва да тръгвам. Моят кавалер вероятно мисли, че съм го изоставила.

Дорис погледна към нея.

— Разбира се… Благодаря ти, че се обади.

— Удоволствието е изцяло мое — усмихна й се Анук. — Вечерята започва в осем и половина. Можеш да доведеш какъвто искаш кавалер, ако не — ще те сложа до един фантастичен мъж. И то официално.

Анук отново се ръкува с Розамунд Мос и леко се наведе към лявото ухо на обърканата, Дорис Бъклин, за да я възнагради с въздушна целувка. След това уверено намери пътя до своята маса.

Така. Мислено тя изтърси ръцете си от мръсотията. Една част от мръсното пране бе вече чисто.

Сега трябваше да се оправи с Клас и Лиз.