Тара Хайланд
Дъщери на съдбата (40)

Тридесет и осма глава

Когато Кейтлин се върна в Ню Йорк, приятелите й изпаднаха в ужас, щом научиха плановете й. Щеше да се откаже от бизнеса си? Щеше да се премести в Лондон и да работи за отчужденото си семейство? Всичко изглеждаше толкова внезапно.

Алексис се опита да я откаже от намеренията й.

— Това е професионално самоубийство — заяви.

— Те са ми семейство — отвърна Кейтлин.

Агентката й въздъхна с раздразнение.

— Мислех си, че дори не ги харесваш.

— И аз така си мислех.

Алексис видя непримиримия поглед в очите на Кейтлин и разбра, че напразно си хаби думите. Това беше проблемът на сговорчивите хора. Когато кажеха „не“, не отстъпваха.

Закриването на магазина в Ню Йорк се оказа по-просто, отколкото си го бе представяла. Прекъсна неизпълнените си договори в рамките на две седмици, препоръча работниците си на други дизайнери и се разплати с първоначалните си инвеститори — слава богу, бе спечелила достатъчно пари, за да може да го направи. После уреди отдаването на апартамента си под наем за следващата година.

Макар практически да изглеждаше просто да си събере багажа и да премести живота си в Лондон, по-трудното беше да оправдае решението си пред останалия свят. Алексис не бе единствената, която я смяташе за луда. Индустрията определяше компанията „Мелвил“ като долнокачествена. Точно когато кариерата й бе устремена нагоре, тя захвърляше всичко, за да поеме един ненужен риск.

Но за своя изненада, щом наближи времето да напусне Ню Йорк, Кейтлин всъщност изпита вълнение от предстоящата си работа. Може би в началото се бе съгласила само заради чувството на вина към Уилям. Но напоследък все повече осъзнаваше, че това е нещо, което иска да направи — както в професионално, така и в лично отношение. Въпреки предупрежденията на Алексис и на всичките й приятели, че ще си съсипе кариерата, тя вярваше, че този ход всъщност може да се окаже върховното й постижение. Да върне към живот умираща марка като „Мелвил“, да направи това, което Карл Лагерфелд стори за „Шанел“, Том Форд за „Гучи“… Разбира се, собственият й бизнес се радваше на огромен успех. Но сега нещата щяха да са различни. Пред нея изникваше възможността да създаде една световна марка.

Върна се в Лондон месец след инфаркта на Уилям. По негово предложение се съгласи да се нанесе на „Ийтън Скуеър“ за известно време. Въпреки че той самият в действителност нямаше да е там, понеже се възстановяваше в Алдрингам, тя усети, че по този начин баща й се чувства по-близо до нея.

Вечерта преди започването си в „Мелвил“ Кейтлин стоеше в библиотеката на втория етаж, загледана през прозореца към отсрещната страна на улицата и скамейката в парка, където някога бе седяла майка й, и размишляваше върху задачата, която й предстоеше. Нямаше търпение да започне.

 

 

На следващата сутрин, на първия си ден в „Мелвил“, Кейтлин се постара да пристигне рано, след като повървя пеш по „Олд Бонд стрийт“. Районът доста се бе променил през последните години. След като излезе от мода през осемдесетте, през последното десетилетие интересът към имотите там се възраждаше и нови модни дизайнерски магазини — подобни на „Версаче“, „Лакроа“ и „DKNY“, отваряха врати. Утвърдените имена като „Мелвил“ изглеждаха печални и уморени редом до тези стилни нови бутици. Като главен дизайнер на компанията от нея щеше да зависи справянето и с този проблем.

За изненада и облекчение на Кейтлин всички в „Мелвил“ се оказаха също като нея изпълнени с ентусиазъм от новата й роля. Това стана очевидно десет минути по-късно, когато тя влезе в обширния офис на фирмата на „Албермарл стрийт“ и видя как всички започнаха да се отнасят с нея като с кралска особа. Сияещата секретарка веднага я позна. Поздрави Кейтлин за скорошната й награда на Съвета на американските модни дизайнери и й предложи чай, кафе, а после и списание (Кейтлин отказа и трите), след което най-накрая уведоми дизайнерския екип за пристигането й.

— Господи, толкова е хубаво, че сте тук — възкликна въодушевено Джесика Армстронг, една от асистент-дизайнерите, която бе изпратена да я посрещне. Тя изглеждаше много развълнувана от срещата си с Кейтлин. — Днес ще ви разведа наоколо. Надявам се да не възразявате — добави притеснено.

Хубавата деликатна девойка, която не бе на повече от двайсет години, каза на Кейтлин, че е дошла да работи в „Мелвил“ веднага след училище, преди четири години.

— Оценките ми не бяха достатъчно добри, за да държа приемни изпити, затова реших да натрупам малко практически опит. — Оказа се, че въпреки възрастта си, тя бе сред най-дългогодишните служители. — Напоследък доста хора напуснаха — обясни с малко неловък смях, щом влязоха в асансьора. — Но смятам, че това ще се промени, след като вече сте тук.

Дизайнерският отдел на „Мелвил“ заемаше целия трети етаж на офиса, което обаче не го отличаваше с някаква грандиозност. Сградата бе висока и тясна и се намираше в центъра на Лондон, така че пространството неизбежно беше ограничено. Кейтлин първо разгледа работното помещение. С пожълтелите си стени и голи бетонени подове мястото беше неуютно, шумно и пренаселено, като дизайнерите, кроячите и шивачите се тъпчеха заедно в едно и също тясно пространство.

— Сега тук е доста напечено — изтъкна Джес ни в клин, ни в ръкав.

Кейтлин кимна. Оставаха осем седмици до октомврийската колекция, затова кипеше усилена работа, като вече се изработваха мострите за сезона на ревютата. По масите за кроене лежаха разгънати топове плат; бръмченето на шевните машини бе постоянно и неумолимо; върху манекените висяха полуприкрепени недовършени дрехи.

— А това е изложбената зала. — Джес преведе Кейтлин през вътрешните врати до мястото, където „Мелвил“ излагаха колекциите си за купувачите и медиите. Кейтлин намрази на мига официалната, окичена с полилеи стая. Беше скучна и старомодна. „Също като «Мелвил»“, помисли си.

— Защо не ми покажеш върху какво се работи в момента? — предложи Кейтлин, щом свършиха с обиколката.

Момичето кимна с прекален ентусиазъм.

— Да, да. Разбира се.

Тя изтича да донесе скиците, а междувременно Кейтлин влезе в новия си кабинет — малка секция от пространството, заградена със стени от гипсови плоскости. Започваше да усеща тежестта на отговорността, която лежеше на раменете й. Докато обикаляха наоколо с Джес, тя бе забелязала надеждата в очите на новия си екип от служители. Изведнъж й хрумна, че не е тук, за да спаси само името „Мелвил“ — бяха заложени работните места на много хора. Не можеше да ги разочарова.

Като видя плановете за предстоящата колекция, не й стана по-добре. Екипът работеше над поредната сбирка от семпли, елегантни, класически модели — двуредни сака и жакети, строги панталони и поли с дължина до прасеца, копринени блузи с тежки златни копчета и свободни жарсени рокли. Палитрата от цветове се състоеше предимно от нюанси на кафяво, бежово и кремаво. Според Кейтлин бе заложено на сигурното, но липсваше вдъхновение. Новите модели представляваха преработени варианти на старите — и шаловете, и късите рокли без ръкави, и сатенените ризи с монограма на „Мелвил“. Тя разбираше, че това е част от традицията на компанията, но все пак…

— Всичко е много консервативно — каза на глас.

Джес, която седеше срещу нея, кимна.

— Да, знам. Мисля, че желанието на Уилям Мелвил, искам да кажа, на баща ви — побърза да се поправи тя, — винаги е било такова.

Кейтлин хлопна скицника с решителен жест и заяви с едва загатната усмивка:

— Добре тогава. Може би е време за промяна.

 

 

Това беше проблемът на дизайнерския отдел на „Мелвил“, осъзна Кейтлин през първите си няколко работни седмици. Думата „промяна“ не се употребяваше много често.

Причината до голяма степен се състоеше в историята на компанията. Първоначално получила известност заради аксесоарите си — обувки и чанти, облеклото никога не бе считано за силната страна на „Мелвил“. Откакто през шейсетте бе въведена линията с конфекция, компанията така и не беше намерила нишата си въпреки различните си подходи. След няколко катастрофални опита за пробив във висшата мода Уилям бе решил да се придържат към по-класическия вид. Последните няколко дизайнери бяха уволнени заради консерватизма, строгите линии и моделите им, насочени към по-възрастните жени.

Нищо чудно, че облеклото на „Мелвил“ като цяло минаваше за банално, по-скоро следващо, а не създаващо модните тенденции. Потребителите, в които се целеше, бяха зрелите жени, петдесетгодишните дами, които цял живот бяха пазарували в „Мелвил“, както и туристите, за които отбиването в традиционния английски магазин бе част от маршрута — нещо като Лондонската кула или Бъкингамския дворец. Никога нямаше изненади в дрехите — по този начин компанията даваше на двете си групи клиенти онова, от което се нуждаеха.

Кейтлин разбираше аргументите за придържане към класическото. Беше безопасно, без риск от голям провал. Но лично тя смяташе, че на този етап подходът е погрешен. Невъзможно беше да се гради имидж с чифт бежови панталони или тъмносин жакет. Ако Уилям искаше да възвърне отново блясъка на името Мелвил, имаше нужда от по-смел ход.

Тя искаше да сподели тези мисли с баща си, но Изабел стриктно бе забранила всякакви разговори за бизнес по време на възстановяването му. Когато и да отидеше да го посети в Алдрингам — което Кейтлин неизменно правеше всеки уикенд, — мащехата й с тревога й напомняше да не го безпокои с въпроси по работа.

— Как вървят нещата в „Мелвил“? — питаше я той още при пристигането й.

И тя даваше стандартния си отговор.

— Всичко върви чудесно. Но сега не бива да се безпокоиш за това. Концентрирай се изцяло върху здравето си.

Той разсейваше тревогите й.

— Знаеш, че не съм инвалид — твърдеше сърдито. — Умът ми все още е в отлично състояние. — Но тайничко се радваше на загрижеността й.

Никога не обсъждаха миналото. За Уилям бе достатъчно, че сега Кейтлин работи за семейството. Бунтовният й период бе преминал и той й го прости, макар че така и не го разбра съвсем. Прекарваха времето си заедно, като предприемаха дълги разходки в приятно мълчание из района на Алдрингам. Това бе част от рехабилитацията на Уилям. И изглежда, даваше резултат. Отначало той се уморяваше лесно, способен да походи съвсем малко, преди да се наложи да се връщат. Но не след дълго вече издържаше навън по час и половина.

Той бе доволен от прогреса си. Мразеше да е закотвен тук, далеч от Лондон, и да няма какво да прави. Липсваше му суматохата покрай работата и го дразнеше неведението, в което го държаха. Особено го тревожеха плановете, които Елизабет вероятно кроеше в негово отсъствие. Уилям не бе особено впечатлен от начина, по който тя се бе самоназначила за директор на стратегическия отдел. Но Изабел не му разреши да говори с нея по въпроса. Това трябваше да почака до завръщането му — когато и да се случеше то. Засега той бе доволен от възможността да прекарва времето си в опознаване на Кейтлин и да започне да й се реваншира за всичките години, които бяха пропуснали.

 

 

Месец след като се бе преместила в Лондон, Кейтлин представи пред управителния съвет предложението си за бъдещите облекла на „Мелвил“. Понеже винаги досега бе работила за себе си, струваше й се странно да търси одобрението на други за собствените си планове. Но за нейна изненада и облекчение всички директори я подкрепиха. Те слушаха внимателно, докато тя разясняваше идеите си за възстановяването на имиджа на „Мелвил“ за периода до следващото ревю, което щеше да е след шест месеца — по време на Лондонската седмица на модата през февруари.

— Надявам се до два месеца да ви покажа и първите си скици — съобщи им тя, доволна от ентусиазираните физиономии на всички; докато говореше, някои от мъжете закимаха. — Така би трябвало да ми остане достатъчно време да подготвя всичко за представянето на есенната колекция — заключи накрая.

Щом Кейтлин свърши, избухнаха спонтанни аплодисменти, от които й стана неудобно.

След съвещанието Елизабет не пропусна да я похвали за презентацията.

— Кажи ми, ако имаш някакви проблеми — заяви тя. — Извинявай, че нямам много време да поговорим в момента — бързам за друго съвещание. Но скоро трябва да излезем на кафе.

Кейтлин се загледа след нея. Макар че работеха в една сграда, рядко се случваше да се засекат. Сестра й все нямаше време — напоследък кипеше от активност и енергия.

Кейтлин се чудеше дали Елизабет ще я попита защо е решила да се сдобри с Уилям след толкова време. Но тя не го направи — винаги беше дискретна, не бе в стила й да любопитства. Просто бе приела, че сега Кейтлин е част от живота им. Дори не й направи впечатление, че природената й сестра се е настанила на „Итън Скуеър“.

— Аз и бездруго предпочитам да съм на хотел — отвърна Елизабет, когато Кейтлин я попита дали възразява. — Откровено казано, намирам къщата за малко старомодна, а и предпочитам да съм по-близо до офиса.

Освен че се опитваше да опознае Уилям, Кейтлин полагаше усилие да се включи и в живота на Елизабет. Невинаги беше лесно, понеже тя бе много заета, но поне успя да се запознае с Коул. Щом той пристигна в страната, тя ги покани с Елизабет на вечеря.

Вечерта премина забавно. Прекалиха с пиенето и се смяха и разговаряха до малките часове. Кейтлин изобщо не остана изненадана, че Коул е също толкова динамичен и деен като Елизабет. Той очевидно беше много горд с нея, както и напълно луд по нея. По едно време вечерта Кейтлин отскочи до кухнята да провери яденето и когато след пет минути се върна, завари Коул и Елизабет притиснати до камината. Те бързо се пуснаха, щом я забелязаха, и докато Елизабет си приглаждаше дрехите, Кейтлин дискретно отмести поглед, почувствала и неудобство, и завист заради силната им връзка.

Бяха се уговорили да се събират редовно, поне през седмица. Но всеки път, когато уточняваха някаква дата, Елизабет я отменяше в последната минута, защото бе прекалено заета. Кейтлин нямаше представа какво замисля сестра й, но тя явно беше в стихията си, пълна с енергия и ентусиазъм относно новата си роля. Веднъж да преминеше лудостта на тези първи няколко месеца, Кейтлин се надяваше да започнат да прекарват повече време заедно.

 

 

След два месеца в Англия животът на Кейтлин започна да влиза в установен режим. През седмицата тя работеше върху идеите си за следващата колекция, а в петък вечер отиваше в Алдрингам, за да прекара уикенда с Уилям. И макар че започваше леко да се притеснява от липсата си на прогрес по отношение на новите модели, премълчаваше тревогите си пред баща си. Все щеше да измисли нещо. Просто имаше нужда от още малко време. За нещастие обаче съвещанието, на което трябваше да изложи проектите си, наближаваше. Не бе очаквала творческият процес да се окаже толкова труден, но — макар да не можеше да го признае пред никого — наистина напредваше с големи мъки. Първоначалната й смелост, че ще преобрази стила на „Мелвил“, започваше да чезне.

Но по време на един уикенд в Алдрингам се случи нещо, което отвлече съзнанието й от затрудненията в работата. Двамата с Уилям тъкмо се бяха върнали от разходка и се бяха разположили в оранжерията, където преглеждаха неделните вестници преди обяд. Кейтлин взе едно от приложенията и разгледа съдържанието му, като забеляза статия за някакво художествено събитие в Лондон, което звучеше интересно. Щом отгърна на материала, замръзна.

От страницата пред нея я гледаше Люсиен.