Тара Хайланд
Дъщери на съдбата (50)

Четиридесет и осма глава

Когато Уилям влезе в кабинета на Елизабет по-късно вечерта, тя очакваше да чуе извиненията му за подкрепата на Кейтлин в заседателната зала. Вместо това той я помоли да го замести в пътуването до Токио след две седмици.

— Исках аз да отида — каза й, — но вчера бях на преглед и докторът ме посъветва да се откажа. А сега майка ти не иска и да чуе да се качвам на самолет.

Елизабет провери графика си и изсумтя.

— О, не.

— Какво има?

— Датите… съвпадат с откриването на „Осака“. — Той я гледаше безизразно. — Нали знаеш, новия ресторант на Коул. — Мечтата му да създаде елитна версия на „Кобе“ най-после се бе осъществила. Нямаше начин да пропусне това събитие. — Не може ли да го отложим с една седмица? — примоли се тя.

Уилям изпухтя с раздразнение.

— Вече е късно да променим датата. Знаеш колко е важно това пътуване.

Да, съгласи се тя, знаеше колко е важно. И през цялото време се опитваше да измисли начин да угоди на всички — на съпруга си, на баща си, на клиентите…

След половин час, след като провери всички графици за срещите и разписанията на полетите, тя реши, че ще успее да се справи. Трябваше да лети обратно към Лондон в следобеда на откриването и щеше да успее да се върне за партито, макар да подозираше, че Коул няма да е във възторг.

Оказа се права.

— Господи, Елизабет — въздъхна той, когато тя му сервира новината по-късно вечерта. — Помолих те да ми отделиш една-единствена вечер.

— Знаеш колко е важно това пътуване, Коул! — защити се тя. — Ти какво очакваш?

Той я погледна студено.

— Точно това очаквам напоследък. Да ме пренебрегваш заради шибаната компания.

Тя смени тактиката.

— Обещавам да се върна навреме. — Отиде и го целуна по рамото. — Знаеш, че нямам търпение да видя ресторанта.

Но съпругът й не изглеждаше успокоен.

— Добре. Все едно. — Освободи се от прегръдката й, отиде до хладилника и си взе бира. Не я попита дали иска нещо.

Изведнъж Елизабет се почувства много изтощена. Ако последните две години бяха най-прекрасните в живота на Кейтлин, за Елизабет те не бяха толкова хубави. Нещата в работата така и не се успокоиха. Личният й живот продължи да се влошава — тазвечерната им караница беше в рамките на нормалното напоследък. А най-лошото бе, че никой не оценяваше усилията й.

Днешният инцидент в заседателната зала бе типичен пример. Всички директори считаха пробива на „Мелвил“ за заслуга на Кейтлин.

„Не сме ли големи късметлии, че Кейтлин е сред нас?“ — беше им станало навик да повтарят.

Никой не признаваше задкулисните й ходове, които бяха също толкова важни за възстановяването на компанията, и това й причиняваше почти физическа болка. Тя се опитваше да не го взема присърце. Продължаваше както винаги, работеше упорито, стремейки се нищо да не застраши възхода на бизнеса. Но тогава виждаше коментари като тези в днешния „Файненшъл Таймс“, които пренебрегваха ролята й в подобрените резултати на компанията и дори намекваха, че Кейтлин ще бъде обявена за заместничка на Уилям — и с това старите рани се отваряха наново.

Разбира се, беше нелепо. Кейтлин може и да бе способна да изработи поразяваща колекция, но в никакъв случай не притежаваше онази бизнес находчивост, необходима на изпълнителния директор. Елизабет знаеше, че постът е неин. Баща й не бе казал нищо директно, но липсваха други сериозни съперници. Тъкмо с тази цел бе работила през всичките тези години; мястото й се полагаше по право.

Веднага щом Уилям я обявеше за своя заместничка, животът щеше да се подобри, тя беше убедена в това. И пред Коул го твърдеше непрекъснато:

— Ще се чувствам много по-спокойна. Тогава нещата ще се върнат към нормалното.

Той винаги кимаше, казваше, че й вярва. Но тя имаше чувството, че вече не е така.

 

 

След две седмици Елизабет слезе от самолета сред сивата, влажна токийска жега. Докато измине краткото разстояние до терминала, тя вече бе обляна в пот. По това време на годината не бе подходящо да се ходи в Япония. Докато пролетта, по-известна като сезона на вишните, беше приятна, летата бяха прословути с горещината и лепкавата влага. Би дала всичко да не е тук в момента — най-малкото заради кавгата им с Коул. Но за съжаление нямаше как да се откаже.

След близо осемгодишно сътрудничество господин Ямамото искаше да напусне съвместното предприятие. Той винаги беше прагматичен инвеститор и след като наскоро се бе развел с обсебената си от марката съпруга, интересите му към „Мелвил“ бяха спаднали. Първоначалната му инвестиция бе нараснала десетократно и той искаше да си прибере парите и да ги инвестира другаде. Ако ставаше въпрос за някой друг, Елизабет щеше да го помоли за промяна на насрочената среща, но тя познаваше Ямамото твърде добре. Японецът беше влиятелен мъж, който лесно се обиждаше, а те не искаха той да включи „Мелвил“ в черния списък на местните доставчици. Нямаше начин да го накарат да отложи срещата.

Пиърс предложи да замине на мястото на Елизабет, но Уилям не пожела и да чуе.

— Не ставай смешен — рече пренебрежително. — Изключено е да се справиш сам.

Елизабет разбра колко се засегна чичо й от резкия тон на Уилям. Тъй като й стана жал за Пиърс, по-късно тя го пресрещна и го покани да я придружи, ако иска.

— Ами, стига да не възразяваш — поколеба се той.

— Тъкмо ще имаме възможност да си поговорим, чичо Пиърс — каза му. — Напоследък почти не успяваме да се видим.

Скоро не бяха излизали на вечеря, както често се случваше преди. При условие че бе прекалено заета, за да се върне вкъщи при Коул, оставаше да почне да оправдава закъсненията си и със срещи с чичо си. А и ако трябваше да си признае честно, щеше да й е приятна компанията на Пиърс. Напоследък се чувстваше странно самотна.

Посещението щеше да е шеметно. Елизабет бе организирала пътуването с военна точност, решена да приключи цялата работа възможно най-ефективно, за да се върне за откриването на „Осака“ в четвъртък вечер. Самолетът пристигна в Токио във вторник сутринта и те щяха да прекарат деня в магазина на „Гинза“. Същинската среща с господин Ямамото бе насрочена за сряда, а в сряда следобед трябваше да летят обратно, приземявайки се на „Хийтроу“ в четири часа следобед на следващия ден.

— Ще имам достатъчно време да се върна вкъщи, да се преоблека и да тръгна към „Сохо“ — бе уверила Коул вечерта, преди да замине. Той само изсумтя в отговор.

 

 

Когато Ямамото ги посрещна на вечеря във вторник, Елизабет се надяваше да си спести време от следващия ден, като го накара да започнат отсега преговорите по въпроса със съвместното предприятие. Но той отхвърли опитите й.

— Тази вечер е само за удоволствие — заяви. — Утре ще говорим за бизнес.

Колкото и да бе огорчена, трябваше да се съобрази с желанията му. Успокои се с мисълта, че японецът поне изглеждаше в хрисимо настроение, което би трябвало да направи преговорите следващия ден бързи и лесни.

Не знаеше колко греши. Първо, той се появи с час и половина закъснение.

— Имаше експлозия в стоманения ми завод в Кавазаки — обясни Ямамото. — Трябваше да се заема със случая.

Елизабет се опита да прояви разбиране.

— Да, разбира се — каза тя, мислейки си, че ако започнат сега, може би все пак щеше да успее да хване самолета на косъм.

Но не бе писано да стане така. Той непрекъснато прекъсваше дискусиите им, защото излизаше навън, за да действа по въпроса със създалата се в завода му ситуация. Беше невъзможно да се концентрират върху сложността на сделката, след като постоянно спираха и започваха отново. По-лошото беше, че с напредването на времето Елизабет се концентрираше все по-трудно. Тя толкова се тревожеше да не изпусне полета, че не можеше да задържи вниманието си върху думите му.

Пиърс предложи решение на проблема. Той заведе Елизабет настрана, след като Ямамото излезе от стаята за шести път.

— Има един полет на „Бритиш Еъруейс“, който излита три часа след нашия. Искаш ли да сменя резервациите? Ще имаме време да приключим тук и пак ще можеш да се върнеш в Лондон за партито.

Елизабет се замисли за момент. Не беше идеалното решение — щеше да пристигне малко по-късно и нямаше да има време да се преоблече, но сякаш бе най-доброто.

— Да — примири се тя. — Да. Така да бъде. — Усмихна му се. — Благодаря, чичо Пиърс. Не знам какво щях да правя без теб.

Пиърс бе доволен от себе си, когато отиде да проведе обаждането. Той разчиташе, че Елизабет, погълната от заплетените преговори, няма да забележи големите заглавия в новините. Освен с влажността и жегата летата в Токио бяха известни и с тайфуните, които се развилняваха през юни и юли. През последните няколко часа от метеорологичния център предупреждаваха, че се очаква един такъв да се разрази вечерта. Щяха да се осъществят само още няколко полета, след което летището щеше да затвори. Това означаваше, че Пиърс щеше да остане сам с Елизабет още една вечер — което щеше да му даде достатъчно време да я обработи.

Бе чакал повече от две години за отмъщението си към Уилям. Кроеше плановете си и дебнеше подходящия момент за действие. Сега моментът бе настъпил. Той само се надяваше да има куража да осъществи намеренията си.

 

 

След четири часа Елизабет излезе от срещата с Ямамото във фантастично настроение. Бяха установили условията за купуването на съвместното предприятие и все още имаше много време да хванат по-късния полет. Чак когато се опита да извика кола да ги откара на летището, тя разбра, че става нещо.

— Няма летище — секретарката посочи синоптичните прогнози на екрана зад себе си, който излъчваше канала CNN. — Няма самолет.

Елизабет с ужас се загледа в кадрите на празните улици, брулени от силния вятър и проливния дъжд. Кога, по дяволите, се бе случило това? Сред стените на високотехнологичния и устойчив на земетресения офис на Ямамото нищо не намекваше за развилнялото се навън бедствие. Какво щеше да прави сега?

 

 

Коул се досети как ще приключи вечерта. Разбра го още щом получи съобщението на Елизабет. Тя се извиняваше и ужасно съжаляваше. Да, може би скапаният мусон или тайфун, или каквото и там да беше, не бе по нейна вина. Но важното бе, че я нямаше до него в най-важната нощ от живота му. За разлика от Сумико.

Може би щеше да е различно, ако „Осака“ не бе такъв ярък хит. Обаче беше — по мнението на всички. Откриването беше сензационно, беше модерно и се случваше сега. Заведението представляваше много повече от ресторант — приличаше малко на изискан нощен клуб, — затъмнено, примамливо, секси. Всички поздравяваха Коул — журналисти, известни личности, колеги ресторантьори. Сравняваха „Осака“ с ресторанти от ранга на „Зума“ и „Хакасан“^[1]. Тази вечер Коул се чувстваше като владетел на света и не искаше нощта да свършва.

Но към един часа сутринта гостите започнаха да се разотиват. Кейтлин и Люсиен бяха сред последните, които си тръгнаха.

— Вече ще тръгваме, Коул. — Кейтлин го целуна по двете бузи и добави тихо: — Знам колко много ще съжалява Елизабет, че е пропуснала това събитие.

— Хайде — каза Люсиен и я хвана за ръката. — Да се прибираме. Иначе утре няма да можеш да станеш за работа.

Коул ги гледаше, докато се качват заедно по стълбите. Изведнъж изпита носталгия по времето, когато с Елизабет се бяха държали по абсолютно същия начин.

Затова, когато след пет минути сладката, послушна Сумико дойде при него, изглеждаща особено привлекателна в бледорозовата си къса рокля, и го попита дали иска да отидат да пийнат, какво, по дяволите, трябваше да й отвърне? Сети се за празната си къща и празното си легло. Погледна красивата млада жена пред себе си и си помисли: „Какво толкова? Само ще изпием по едно“.

— Къде искаш да отидем? — попита той, щом влязоха в таксито.

Свела срамежливо поглед, тя отвърна:

— Искаш ли да отидем у нас?

Сумико живееше сама в елегантен едностаен апартамент в „Ейнджъл“. Наскоро се бе нанесла и вътре миришеше на ново. Когато пристигнаха там, Коул вече бе започнал да осъзнава грешката си. Нямаха какво да си кажат. Тя само се кикотеше и сякаш го боготвореше. Стана му някак жал за нея. Реши да остане за по едно питие и после да си обере крушите.

— Ей сега се връщам. — Момичето отново се изкикоти. Почна да става твърде дразнещо. — Чувствай се като у дома си. — После изчезна в съседната стая, която според него бе спалнята й.

Коул закрачи по пода, подмятайки евтиното уиски из чашата си, чудейки се кога най-после ще успее да се измъкне от тук. Щом се появеше Сумико, щеше да си тръгне. Той чакаше и чакаше. Какво, по дяволите, правеше тя вътре? Може би си струваше да офейка точно сега; поне нямаше да е толкова неловко. Пресуши чашата си.

— Виж — провикна се. — По-добре да тръгвам…

Думите му заглъхнаха, щом вратата на спалнята се отвори и тя се върна в стаята. Изведнъж му стана ясно точно защо се бе забавила толкова. Красивата розова рокля я нямаше. Сега японката стоеше свенливо на прага в кремав дантелен пеньоар и съблазнителна усмивка.

Кого заблуждаваше? Тази вечер нямаше да му се наложи да ходи никъде.

* * *

В Токио Пиърс и Елизабет се върнаха сред безопасните предели на хотела си. Дори и след като чу за тайфуна, тя искаше да се отправи към летището, за да се опитат да хванат последния полет. Но накрая Пиърс я убеди, че няма да успеят.

Елизабет с радост прие предложението му да изчакат края на бурята заедно. Поне разговорът с него щеше да отклони мислите й от Коул. Сега те стояха във фоайето на хотела заедно с останалите притеснени гости. Все още беше късен следобед, но навън беше тъмно и улиците пустееха, вятърът фучеше и дъждът блъскаше по стените на сградата.

Сервитьорката се приближи. Пиърс си поръча зелен чай, а Елизабет пожела бренди. Имаше нужда от нещо за отпускане. Коул още не й се бе обадил и тя знаеше, че ще е много сърдит.

За щастие чичо й явно усещаше притеснението й и поддържаше непрекъснат разговор, докато тя започна да се чувства по-добре. Накрая темата опря до Арман Бушар. Имаше слухове, че французинът възнамерява да прави нови опити за придобиване на „Мелвил“. Елизабет бе разсъждавала върху възможностите им. Да, той би могъл да наддава за свободните 40 процента от компанията. Ако успееше да ги придобие, можеше да ги постави в затруднено положение и да се опита да наложи влиянието си.

— Ще трябва да убедим акционерите, че „Мелвил“ все още разполага с ценен потенциал и че само нашият управленски екип може да го реализира — заяви Елизабет на Пиърс.

— Да — съгласи се той, — но това ще е трудно заради несигурността покрай приемника на баща ти.

Елизабет вдигна рязко глава.

— Несигурност? — тя се хвана за думата. — Защо да има несигурност?

Пиърс бързо поклати глава.

— Извинявай, не знам защо го казах. — Като видя намръщеното й изражение, добави: — Честна дума, нищо няма… забрави, че съм го споменал.

Но племенницата му не бе убедена.

— Пиърс, ако знаеше нещо, щеше да ми кажеш, нали?

Той се пресегна през масата и стисна ръката й.

— Разбира се, скъпа. Но няма нищо. Кълна се. Просто ми се изплъзна от езика. Не съм имал нищо предвид.

Елизабет се вгледа в него за момент. Той изглеждаше ужасно смутен, бузите му бяха зачервени, а по челото му бяха избили капчици пот. Като видя объркването му, тя се помъчи да се усмихне.

— Вярвам ти — каза и продължи бързо: — Както и да е. Стига сме говорили за работа. Защо не ми разкажеш как върви ремонтът на къщата ти? — Тя го видя да се отпуска и разбра, че е била права. Баща й беше казал нещо относно назначаването на изпълнителен директор и явно не бе потвърдил, че ще избере нея. Но кого другиго?

Кейтлин.

Името изскочи в съзнанието й. Тогава тя си спомни онази статия отпреди няколко седмици, в която заслугата за обрата в компанията се приписваше единствено на Кейтлин. Но баща им знаеше, че нещата не стоят така, нали?

Нали?

Елизабет остана мълчалива до края на вечерта. Изведнъж си даде сметка, че Арман Бушар е най-малкият й проблем. Затова се зарадва, когато на следващия ден най-после се свърза с Коул и разбра, че той не е толкова сърдит, колкото бе очаквала. Дори не й се разсърди, когато научи за намерението й да смени полетите си и да мине през Ел Ей, преди да се върне вкъщи.

— Татко не се е чувал с Амбър от известно време — обясни му тя, — затова ме помоли да я навестя. Ще остана само една вечер и се връщам в Лондон. — Елизабет се поколеба секунда, преди да добави: — Но само, ако не възразяваш.

— Не — отвърна той. — Изобщо не възразявам.

Примирението му я изненада, но тя си отдъхна. Напрежението в брака им бе последното нещо, от което имаше нужда в момента. Каквото и да бе предизвикало тази негова сговорчивост, тя не се оплакваше.