Тара Хайланд
Дъщери на съдбата (47)

Четиридесет и пета глава

Вечерта започна с кавга. Но това си беше обичайно явление. Съвместното съжителство с Джони не беше съвсем приказно, както си го бе представяла Амбър. Приличаше по-скоро на возене на скоростно влакче — непредсказуемо и понякога страшничко. Имаше дни, когато той се отнасяше с нея като с принцеса. След като се любеха — така й харесваше да го нарича — Джони се подпираше на един лакът, приглаждаше косата й назад и се взираше в нея, сякаш тя беше най-ценното нещо на света. Тогава Амбър бе най-щастлива и чувстваше, че нищо не е в състояние да я досегне.

Но имаше и други дни — мрачни, когато всичко, което направеше тя, го дразнеше извънредно. Амбър живееше в постоянен ужас, да не би да го засегне с нещо и да предизвика гнева му. Но се примири с това положение, защото го обичаше. И дълбоко в сърцето си знаеше, че и той я обича. Сигурно беше така, щом като се бе нанесъл в дома й. За пръв път някой се обвързваше с нея по такъв начин.

Но точно тази петък вечер тя още от самото начало имаше лошо предчувствие. Джони изглеждаше в мрачно настроение след разговора по телефона с мениджъра си Брет. Току-що бе научил, че споразумението със звукозаписната компания, което смяташе за уредено, се е провалило. За утешение Брет му бе предложил двуседмична работа като изпълнител по казината във Вегас. Реакцията на Джони беше да изтръгне телефона от кабелите и да го запокити през стаята.

— Скапан безполезен тъпанар — изкрещя.

Слушалката се приземи на сантиметри от мястото, където Амбър седеше с кръстосани крака върху дивана с бяла тапицерия и разгръщаше списание „Вог“. Тя дори не трепна, когато телефонът излетя към нея. Вече бе свикнала с избухванията на Джони. Беше замервана и с по-опасни предмети.

— Е, ще приемеш ли предложението? — попита разсеяно тя. Веднага разбра, че е задала грешен въпрос.

— Да го приема? — изсъска Джони. — Сериозно ли ме питаш дали ще приема лайняното предложение?

Тя остави списанието.

— Не, Джони, разбира се, че не — звучеше притеснена, примирена. Но това явно не го успокои.

— Наистина ли смяташ, че заслужавам това? — Вече се приближаваше към нея. Амбър се притисна към облегалката на дивана и пулсът й се учести. — Че не ставам за друго, освен да се показвам в десетминутната пауза между някоя евтина проститутка и осемдесетгодишен фокусник? Толкова ли струвам според теб?

Намираше се на няколко крачки от нея, когато гневът внезапно го напусна. Раменете му увиснаха и той каза, някак отчаяно:

— По дяволите, може и да си права.

Амбър мразеше да го вижда в такова състояние, толкова отчаян и обвиняващ се за пропуснатите възможности — беше по-лошо и от гневните му изблици. Разбираше колко трудно му беше да понася нейните успехи. Миналата седмица тя дори си отдъхна, когато не успя да подпише договора за рекламно лице на спортната линия „Гет Фит“.

Амбър скочи и се изправи пред него, обвивайки ръце около врата му. Повдигна се на пръсти и го целуна по стиснатите устни.

— Съжалявам, скъпи. — Тя почна да покрива врата му с малки целувчици. — Наистина. Може би мога да те накарам да се почувстваш по-добре…

Но той я отблъсна.

— Остави ме. Не съм в настроение, не разбра ли?

Джони отиде до шкафчето с алкохола и си наля уиски, а тя се опита да не се почувства засегната от отношението му. „Не е лично“, каза си. Знаеше какъв става, когато нещата с музиката му не се получаваха.

— Защо не излезем? — успя да го каже с бодрост в гласа, която не изпитваше. — Тази вечер ще откриват онзи нов клуб „Динамит“. Всички ще са там.

Той най-накрая се обърна и й се усмихна и макар да си личеше, че го прави с усилие, тя почувства облекчение, задето бе успяла да предотврати поредната ожесточена караница.

— Защо не? — каза той.

 

 

Подобрението в настроението на Джони не трая дълго. По пътя към клуба той почти не й проговори, а щом влязоха вътре, се присъедини към компанията на някои от другите мъже и я остави сама. Когато Амбър решеше да го доближи, Джони й обръщаше гръб, сякаш не я забелязваше. Тя прехапа устни. Не й харесваше отношението му, когато той отказваше да я докосва или дори поглежда.

— Искаш ли да смръкнеш малко?

Предложението дойде от Люк, един от приятелите й модели. Амбър се поколеба. Напоследък се опитваше да не го прави — поне не на публично място. Рич все я предупреждаваше, че може да съсипе репутацията си. Освен това вече се чувстваше достатъчно замаяна заради многобройните текили, които бе поела. Но тогава случайно погледна към другия край на заведението и видя Джони да разговаря с Мерседес Магуайър. Според слуховете тъкмо Мерседес й бе отмъкнала сделката с „Гет Фит“. Типичната американска блондинка с цици, ала Дейзи Дюк^[1], широка усмивка и небрежна прическа се бе появила на лосанджелиската сцена преди шест месеца и оттогава не слизаше от първите страници. Доколкото бе известно на Амбър, Джони и Мерседес не се познаваха. Но може и да грешеше. Изглеждаха доста близки, седнали заедно в онова сепаре. Тя се обърна към Люк.

— Да, няма да е зле.

Кокаинът си свърши работата, накара я да се почувства отново уверена и изпълнена със сили. Тя решително атакува бара. След малко се появиха старите й приятели и дори започна да се забавлява, танцуваше с Девън и флиртуваше с Джим-Боб. За съжаление Джони не даваше признаци, че я е забелязал. Той продължаваше да се скатава в сепарето с Мерседес. След още една текила Амбър се почувства още по-добре.

— Хей, успокой топката, Амбър.

Тя се изсмя на разтревожената физиономия на Джей Би.

— Ти я успокой.

Опита се да го шляпне по рамото, не успя и се свлече от високия бар стол, приземявайки се на колене. Наоколо се чу смях. Към нея се протегнаха ръце, за да й помогнат да се изправи.

Тоалетна. Трябваше й тоалетна. Тръгна нестабилно през помещението. На пътя й непрекъснато се изпречваха хора и столове. Всичко й се струваше килнато на една страна. Сякаш се намираше на кораб, помисли си разсеяно.

Някак успя да стигне безаварийно до дамската тоалетна. Имаше дълга опашка. Опита се да преброи колко са хората пред нея, но се отказа. Проклятие. Не беше сигурна, че може да чака. Като нищо щеше да се изпишка точно тук на пода. Тя се изкикоти при тази мисъл. Момичето пред нея се обърна и я погледна свирепо, сякаш искаше да каже: „Какво си се разхилила, по дяволите?“. Амбър не й обърна внимание. Изчака да се освободи една от кабинките и се вмъкна вътре, пререждайки всички останали. От опашката проехтяха възмутени викове. Но не можеше да се направи кой знае какво, след като тя се заключи вътре.

Отне й изненадващо дълго време да си вдигне полата и да си свали бикините. Тя седна тежко върху порцелановата седалка, като облегна глава на хладните плочки. Явно се бе унесла за малко, защото когато се съвзе, някой чукаше по вратата.

— Всичко наред ли е? — извика един глас.

— Да, да — смотолеви Амбър и тръсна глава в опит да прогони умората си. Помъчи се да вдигне отново бикините си. „Майната му“, реши накрая. Просто ще излезе без тях. Никой нямаше да забележи. А и щеше да е хубава изненада за Джони по пътя на връщане.

Тя остави бельото си на топка до кошчето за отпадъци и се отправи навън, за да намери гаджето си.

 

 

Така и не успя. След двайсет минути я отведоха по спешност в болницата, за да прочистят стомаха й. Но не преди някакъв случаен репортер да успее да изщрака цял филм по нея.

Ето че накрая успя да се появи на корицата на списание „Селебрити“. От снимката личеше как лежи в безсъзнание на дивана в „Динамит“, на масичката пред нея се виждаха две бели линии кокаин, а около носа й — в случай че някой не бе схванал — петънца бял прах, които тя бе сигурна, че умишлено са били графично уголемени. Най-лошото беше, че репортерът бе прицелил обектива си точно под полата й. Макар от списанието да бяха закрили основното, все пак фактът, че е без бельо, беше очебиен. Под снимката се мъдреше следният коментар: „Това ли е наистина лицето на «Глемър»^[2]?“.

Списанието се появи по будките в деня, когато тя се прибра от болницата. Амбър се чувстваше прекалено уязвима и щеше с радост да мине и без допълнителната публичност.

Джони намираше случилото се за смешно.

— Значи са те хванали без гащи — обяви, като захвърли списанието на една страна. — На кого му дреме?

Той пусна телевизора, с което сложи край на дискусията. От това тя за кратко се почувства по-добре, докато Рич най-после не й се обади. От сериозния му тон разбра, че новините не са добри. Той и не се опита да ги представи като такива.

— „Глемър“ са прекратили договора ти.

— Не могат да го направят!

Мениджърът й въздъхна тежко.

— Могат. В една от клаузите се споменава, че ако с действията си накърниш или ощетиш марката, договорът може веднага да бъде прекратен. Ако бях на твое място, не бих оспорвал решението им. Вече говорих с адвокатите ти и според тях нямаш добри шансове. Петдесет процента от потребителите на „Глемър“ са тийнейджърки. Честно казано, след този инцидент ще изкараш късмет, ако не те съдят за причинени загуби от продажби. — Той направи пауза. — Но по принцип обещаха да не прибягват до съда, ако се оттеглиш кротко.

Амбър за пръв път не успя да измисли остроумен отговор. Тя преглътна шумно. Не й хареса и израза на Рич „твоите адвокати“; преди им казваше „нашите“.

— Но това беше само една глупава грешка — изрече тихо. — Не съм искала да ме изтипосат така по вестниците.

Рич не каза нищо. Тя имаше чувството, че няма да получи кой знае какво съчувствие от негова страна. От седмици я предупреждаваше, че може да се случи нещо подобно. Амбър се прокашля.

— Добре — заяви с престорена смелост. — Жалко за „Глемър“, но ще има и други договори. От „Найт енд Дей“ ме молеха да подпиша с тях. Ами „Хилтмън Джийнс“? Все още ги представлявам, нали?

— И от „Хилтмън“ те отрязват. — Рич пак въздъхна тежко. Стори й се, че той изпитва удоволствие от назидателния си тон в стил „нали ти казах“. — Амбър, не мисля, че разбираш сериозността на постъпката си. Цяла сутрин вися на телефона. Никой няма да ти предложи друг договор. Никой не иска и с пръст да те пипне.

Той я изчака за момент да осъзнае реалността на положението си. Когато отново се обади, гласът му бе посмекчен.

— Пътят пред теб е само един, скъпа.

— И какъв е той?

— Трябва да постъпиш в клиника. Това е единственият начин. И трябва да разкараш Джони Уилкокс от живота си. — Рич замлъкна, преди да нанесе финалния си удар: — В противен случай аз също ще си тръгна.

* * *

Тя отказа да влезе в клиника. Отказа и да зареже Джони. Половин час след разговора им по телефона Рич се оттегли като неин мениджър. Това изглеждаше по-лошо от прекратения договор с „Глемър“. Рич беше до нея от самото начало. Тя не знаеше как ще се оправя без него. Може би той бе прав и с кариерата й бе свършено.

Амбър все още беше вкисната, когато след пет минути се обади Елизабет. Явно скандалът бе отразен и в британското списание „Хийт“ и семейството й бе длъжно да се намеси, избирайки по-голямата й сестра за посредник. Разговорът им не продължи дълго. Също като Рич Елизабет твърдо й заяви, че трябва да се лекува, а Амбър твърдо й отвърна, че няма да го направи.

Елизабет не се постара да скрие раздразнението си.

— Поне веднъж в живота си не можеш ли да помислиш малко и за другите, а не само за себе си? Знаеш състоянието на татко. Последното нещо, което му трябва, е да научи за това.

Амбър тресна слушалката, преди сестра й да довърши. Нямаше настроение за още една лекция. А и защо изобщо трябваше да слуша Елизабет? Колкото и умна да бе сестра й, пак работеше за баща им — както вече и Кейтлин. Само тя, Амбър, бе успяла сама. Очевидно завиждаха на успеха й. Но от тази мисъл не й стана по-добре. Първо Рич, а сега и Елизабет. Бяха ли прави и двамата? Наистина ли съсипваше живота си?

Изпаднала в униние, тя се отправи към стаята им за развлечения. Джони беше там и гледаше телевизия на петдесетинчовата плазма, която я бе убедил да купи. Амбър успя да го накара да намали звука за достатъчно дълго време, за да му излее през сълзи мъката си. Той прояви типичния си непукизъм.

— Не се тревожи — рече безгрижно, след което погледът му се върна отново към екрана. — Много пъти съм попадал в такива ситуации. След няколко дни патърдията ще отшуми.

— Наистина ли? — подсмръкна тя.

— Да. Много ясно. Проклет да съм, ако това не е най-хубавото нещо, което можеше да ти се случи. Има куп други хора, които могат да ти станат мениджъри. Ще поговоря с Брет да видим какво може да се направи по въпроса.

Амбър беше на ръба да отбележи, че досега Брет не бе блеснал със способността си да намери работа за Джони, но реши да си замълчи. Можеше да й се обиди, ако изтъкнеше пред него факта, че още не е подписал с нито една звукозаписна компания. Не че това имаше значение. Беше й го обяснил преди. За тези неща бе нужно време. Той трябваше да почака, докато цялата врява около „Калейдоскоп“ утихне, преди да започне да записва соло албум. Но междувременно му хрумваха купища идеи. Веднага щом сключеше договор с някоя звукозаписна компания, щеше да се върне в студиото. Джони потупа дивана до себе си.

— Ела тук, скъпа. Имам нещо, което ще те успокои.

Тя го послуша. Видя го да изсипва някакъв кафеникав прах върху квадратно парче фолио, след което извади запалката си.

— Когато загрея това, вдишай дълбоко от дима — заяви той.

Амбър го изгледа подозрително.

— Какво е това?

— Хероин — отвърна безразлично, сякаш не бе кой знае какво.

Тя се отдръпна.

— За нищо на света!

— Спокойно — утеши я той. — Не е толкова страшно. Не е като да го инжектираш, по този начин не се привиква. Само ще те отпусне и поуспокои. — Намигна й. — Довери ми се, ще ти хареса.

Тя се двоумеше. Не беше точно света вода ненапита, когато ставаше дума за употреба на наркотици за развлечение. Още от времето, когато беше в „Бомон Менър“, редовно вземаше кокаин като ободряващо средство и си падаше по тревата за развеселяване. С Джони бе стигала и по-далеч. В началото на връзката им той я бе убедил да правят секс, след като са взели екстази, и тя остана изумена — стимулантът изостри сетивността й до такава степен, че Амбър почувства топлина и привързаност към него, каквито не бе изпитвала с никой друг сексуален партньор. Той знаеше и други номера — понякога втриваше в члена си кокаин, който му действаше като упойка, и можеше да издържа с часове.

Амбър никога не бе имала проблеми с тези неща. Но това беше различно. Имаше нещо в хероина… асоциациите, с които го свързваше, онези реклами от осемдесетте, показващи избиващи се един друг наркомани. Но Джони не беше такъв. И тя също. Щом той твърдеше, че няма проблем… нищо нямаше да й стане от веднъж.

Той загря фолиото и Амбър се наведе напред, вдишвайки фината спирала от дим дълбоко в дробовете си, както й бе казал.

Изведнъж й се догади и й се прииска да бе послушала инстинктите си и да не се бе съгласявала. Но след секунда това вече нямаше значение, защото гаденето бе заменено от нещо, което не очакваше — прилив на силна наслада, чувство на такава еуфория, като че ли изпита наведнъж всички оргазми, които бе имала досега.

Джони видя изражението й и се ухили многозначително.

— Казах ти, че е добро, нали?