Тара Хайланд
Дъщери на съдбата (44)

Четиридесет и втора глава

Спирачките на греховно червеното „Ферари“ на Амбър изсвистяха, когато тя спря на паркинга на плажа Санта Моника. Возилото зае три свободни места, но на нея не й пукаше. Шофирането по принцип не бе сред силните й страни. Тя завъртя огледалото за обратно виждане, за да се огледа — намръщи се срещу тъмните кръгове под очите и сплъстените къдрици. Обезцветителят, който използваше, за да поддържа бяло-русия цвят, доста бе прецакал косата й. Наум отбеляза да си запази час при Шери Ескридж в салон „Арт Луна“, за да й я оправят, след което сграбчи чантата си „Гучи“ и се отправи към мястото, където я чакаха снимачният екип, стилистите и гримьорите.

По средата на пътя я пресрещна Рич. И не беше в добро настроение.

— Закъсняваш повече от два часа — натърти той. — По-добре се приготви за сериозно подмазване. Дерек е направо бесен — казвам ти го в прав текст.

Днес трябваше да я снимат в телевизионна реклама за козметичната марка „Глемър“. Дерек Мое беше режисьорът, а той бе стриктен привърженик на точността. Идеята беше да я покажат как прекарва деня си на плажа и прокарат далеч не оригиналната теза: „Грим, който ще издържи толкова дълго, колкото и вие“. По-рано през седмицата Дерек бе обмислил образите, които искаше да използва при заснемането: Амбър на кея, хапваща пуканки и захарен памук край увеселителните въртележки; тичаща по велосипедната алея на Саут Бей; разхлаждаща се в лазурносините води на Тихия океан; пазаруваща в магазините на крайбрежната „Трета улица“. След това трябваше да се върнат тук вечерта при залез-слънце и да я снимат на романтична разходка по дългия широк плаж, докато стъпалата й потъват в мекия пясък.

Беше неделя сутрин и на него му се искаше да започнат рано, преди да е станало пренаселено. Уговорката им беше за седем часа. Вече наближаваше девет и започваше да става оживено. Амбър, както и всички от екипа знаеха, че ще е достатъчно трудно да заснемат всичко и без обичайните минувачи, които ги зяпаха и влизаха по невнимание в кадър… туристи, бегачи, велосипедисти и кънкьори, както и всякакви лосанджелиски девойки, дошли да потъмнят още малко тена си. Но Амбър нямаше никакво намерение да се извинява.

Тя изплю дъвката си на пясъка и Рич се намръщи. Плажът на Санта Моника се гордееше с чистотата си и навсякъде имаше кошчета за отпадъци. Но както обикновено тя не обръщаше внимание.

— Не му ли каза, че съм болна? — Амбър вдигна огромните слънчеви очила „Шанел“ на главата си.

— Казах му. — Той замълча за момент, преди да продължи: — За нещастие някой от екипа те е видял снощи с Джони. Затова сега аз изглеждам като лъжец, а ти изглеждаш така, сякаш не даваш пукната пара за договора си с „Глемър“.

Амбър завъртя очи. Напоследък Рич постоянно й пилеше на главата, основно заради Джони. Мениджърът й не си падаше особено по новия й обожател. Всъщност се постара чувствата му да станат пределно ясни. Джони не е подходящ за теб. Той те повлича надолу. Не можеш да продължаваш да купонясваш така до безкрай. Тревожа се за теб.

Пълни глупости.

Тя знаеше точно какво го дразни. Не му харесваше, че в живота й има и друг специален човек. Беше с Джони вече три месеца — в Ел Ей това си беше направо цял живот. През онази седмица, когато беше в Англия след инфаркта на баща си, той й се бе обаждал всеки ден. Щом се върна, те се обвързаха както трябва и тя никак не съжаляваше. Джони беше толкова готин, толкова самоуверен. А и с него всичко бе съвсем различно. Той обичаше истинските неща. Хората, които канеше в нейния дом, не бяха същите стари физиономии — бяха обикновени хора, с които се бе заговорил в някой бар, ресторант или клуб. Те просто искаха да излизат и да се забавляват. Понякога Джони вадеше китарата си и започваха да свирят, докато пушеха от най-качествения опиат, който Амбър бе опитвала.

Цялата му философия се въртеше около идеята да живее за мига, без да се тревожи прекалено за следващия ден. Така че, да, вероятно купонясваха здраво в момента. Но за какво беше цялата врява? Тя беше още млада. Повечето двайсет и две годишни младежи в даден момент му отпускаха края.

Но Рич не възприемаше нещата така. Предишната седмица се скараха жестоко по този въпрос. Чашата преля и той най-накрая избухна, когато тя се домъкна за една фотосесия на „Вог“ след едва двучасов сън.

— Разбери, че е дяволски недопустимо да се появяваш с кървясали очи и пъпчасала физиономия — изкрещя й той.

— Защо не си гледаш скапаната работа — изпищя в отговор тя.

Кавгата им се разрази пред смаяните и ужасени погледи на фотографите и екипа на списанието. Всичко приключи със сълзи — и от двете страни. Амбър се извини, след което го прегърна силно и те се заклеха, че това никога вече няма да се повтори. Но ето че сега, пет дни по-късно, на Амбър й се стори, че Рич се кани да й изнася поредната лекция.

Тя потисна една прозявка. Боже, колко бе уморена. Дойде направо от клуба. Дъвката, която дъвчеше, трябваше да прикрие миризмата на алкохол. Постави ръка в косата си, сплъстена и оплетена след часовете, прекарани в потене върху дансинга. Знаеше, че тази сутрин не е в най-добрата си форма, но всичко щеше да се оправи след половин час в стола на гримьора. Освен това Джони й бе пъхнал в чантата някакви амфетамини, преди да дойде тук. По-късно щеше да ги вземе, когато започнеше да отмалява. Всичко беше под контрол. Рич просто прекаляваше с емоциите както обикновено. И тя не беше в настроение да го успокоява.

— Вземи един валиум, Рич. — Очите й проблеснаха дяволито. — Или може би трябва да кажа още един. Коя е звездата наоколо? „Глемър“ трябва да се радват на късмета си, че ме имат. Имах куп други предложения, но аз избрах тях, защото ме оцениха подобаващо. Какво казаха те, за да оправдаят парите, които платиха? — Тя се престори на замислена, след което изражението й се проясни. — О, да. Сетих се: „Има само една Амбър Мелвил“. И доколкото виждам, все още е така. Малко съм закъсняла? — Тя вдигна безгрижно крехките си рамене. — Какво значение има?

Не даде възможност на Рич да й отговори. Вместо това му подхвърли ключовете от колата, сякаш й беше слуга.

— Можеш да свършиш нещо полезно, като намериш кой да наглежда колата. Не искам като се върна, да я намеря цялата изподраскана.

Като каза това, тя се обърна и се понесе напред. Ако си бе направила труда да погледне назад, щеше да види разярената физиономия на агента си. Той трябваше да напрегне цялата си воля, за да не вземе глупавите ключове и сам да остърже с тях целия капак.

 

 

Джони се изтегна върху шезлонга си до затопления басейн на Амбър. Не че басейнът се нуждаеше от затопляне по това или по което и да е време на годината. Беше поредното жарко калифорнийско пладне. Лекият бриз едва успяваше да раздвижи листата на палмите.

Джони обожаваше живота си в Бевърли Хилс и всички тези огромни къщи с бонбонени цветове и изрядно оформени ливади. Целият този перфектен пейзаж го устройваше идеално. Вече почти не се връщаше в сравнително скромния си апартамент в „Брентуд“. Какъв смисъл имаше, след като това място бе толкова страхотно. Тук в „Съмит Съркъл“ атмосферата бе спокойна, пречистена, със свеж, ухаещ на борове въздух и панорамни гледки към града. Дори сега, макар че не беше спал от близо четирийсет и осем часа, той се чувстваше спокоен и отпуснат.

Прислужницата се приближи с коктейла му „Блъди Мери“.

— Заповядайте, сеньор.

Той я гледаше как поставя на масичката до него чашата, придружена със стрък целина и сос „Табаско“. Обслужването у Амбър Мелвил беше петзвездно. Готвач, иконом и прислужница на пълно работно време — макар че той с радост би минал и без първите двама, прислужницата му беше напълно достатъчна. С тъмната си кожа, тъмната коса и тъмните очи тя очевидно беше родом от другата страна на границата в посока Мексико. Латиноамериканската й красота беше като противоотрова срещу всички въздушни блондинки тук.

— Благодаря… — Музикантът направи пауза, очаквайки да чуе името й.

— Росита — осведоми го тя.

— Благодаря, Росита.

Прислужницата го дари с подкупваща усмивка — такава, която Джони би разтълкувал от километър, обърна се и се понесе наперено към къщата. Той се загледа в закръгления й задник, който се полюшваше под тънката материя на униформата й, и почувства ерекцията под панталоните си — където и трябваше да си остане. Не можеше да си позволи да ядоса Амбър. Точно сега тя беше пропускът му към безплатната храна.

Да, всички го смятаха за фрашкан с пари. Няколко от албумите му се продадоха много добре, така че трябваше да има пари, нали? Грешка. След като всеки взе полагаемия си дял от печалбата — звукозаписната компания, студиото, рекламодателите, мениджърът му, другите членове на групата, — за него не остана чак толкова много. А каквото и да бе получил, той успя с лекота да го профука. Трябваше да поддържа начина си на живот, външността си… Не можеше просто да се нанесе в мотел „Сикс“^[1]. В момента плащаше наем от двайсет и осем хиляди долара на месец. Това бързо изчерпваше и бездруго вече несигурната му банкова сметка. А трябваше да се вземат предвид и нощните му забавления. Всички очакваха от него да плаща сметките. И защо не? Джони беше голямата поп звезда. Нямаше как да помоли да си поделят бензина.

Дори той остана шокиран, когато счетоводителят мрачно му съобщи колко пари са му останали. Тази информация го бе накарала да се позамисли дали е разумно да напуска групата. Но му се щеше да се пробва като соло изпълнител — все пак той беше истинската звезда. Както бе заявил на момчетата, искаше му се да се разграничи от британската поп сцена, да направи нещо „по-яко, може би някакъв рок, малко соул…“

След разпадането на групата той се сдоби с нов мениджър, чийто първи съвет беше:

— Тръгвай за Ел Ей. — Джони не се възпротиви. Да постави ново начало на кариерата си в Щатите звучеше идеално. Ако пробиеше на американския пазар, щеше да успее.

Животът в Ел Ей отначало му се стори страхотен. Мениджърът му Брет се бе обадил, на когото трябва, така че точните хора знаеха, че той е в града и търси с кого да сключи договор. Всички го разпознаваха и около него винаги се вдигаше шум. Директори на звукозаписни компании с елегантни костюми го водеха на делови обеди в „Айви и Спаго“; момичетата му се хвърляха на врата — и то страхотни на вид момичета, изпънати, загорели кандидат-актриси и фотомодели, а не като английските малолетни фенки с целулит по бедрата и катове телеса, стелещи се над дънките „Топшоп“. Канеха го на всички подходящи партита; а когато ходеше по клубове и барове, го настаняваха на най-хубавите места.

Но с напредването на месеците поканите започнаха да пресъхват. Ставаше ясно, че всъщност никой не гори от желание да подпише с него. Отиваха да се срещнат с музиканта само за да проверят дали конкуренцията им не е забелязала у него нещо, което те са пропуснали. Когато мениджърът му ги натиснеше да се обвържат, отговорът им беше разочароващ. Много се говореше за бивши членове на групи, от които „невинаги ставаха кой знае какви соло изпълнители“ и които искаха, да поизчакат да стихне шумотевицата около разпадането на групата им. Но Джони — както и неговият финансов мениджър — не можеха да си позволят да чакат. Той съзнаваше, че времето му изтича. Трябваше да действа сега, докато „Калейдоскоп“ все още бе считана за изгодна собственост. В противен случай щеше да се наложи да помисли за алтернативни кариерни възможности, като например метене на подове.

И тогава най-после късметът му се усмихна: той срещна Амбър Мелвил.

Отначало не знаеше коя е тя. Онази нощ в „Ле Дьо“ бе толкова пиян, че я сметна за едно от поредните хубави момичета, които го заглеждаха. Чак когато отиде у тях, осъзна, че мадамата струва повече от забежка за една нощ. Мениджърът му изпадна в екстаз.

— Мили боже! Амбър Мелвил! Тъкмо такъв пиар ни трябва!

Под възторженото ръководство на Брет Джони извади на показ целия си чар, взе номера й и й звънеше ревностно, докато тя беше в Англия. Когато се върна следващата седмица, той резервира едно сепаре във „Фред 62“ — където имаше сто процента гаранция, че ще бъдат заснети. На следващия ден във всички клюкарски списания бяха публикувани снимки на двамата как се гледат влюбено, докато отпиват от млечните си шейкове, а коментарът под публикациите беше: Гаджета ли са Амбър и Джони? Той малко се подразни, че нейното име е споменато първо, но успя да го преглътне. Все пак това бе първата му публична изява от месеци.

Съответната пиар схема се задейства с обичайните протести, че с Амбър са „само добри приятели“. Това беше като отправяне на предизвикателство към хищната преса да докаже обратното. След анонимен сигнал до всички репортери в града Джони бе заснет в една ранна утрин да си тръгва от дома на Амбър със същите дрехи, с които бе облечен предната вечер в „Тедис“. По-късно същия ден двойката даде съвместно изявление, в което твърдяха, че са заедно, но ще са благодарни, ако папараците не се месят в личния им живот. Фотографите по петите им мигом се умножиха.

Най-накрая нещата за Джони започнаха да се подобряват. Той отново се върна под светлината на прожекторите. А и не чувстваше връзката си като задължение — Амбър беше прекрасна и забавна. Звукозаписните компании плахо започнаха да установяват контакт. Беше само въпрос на време, преди да подпише някое тлъсто споразумение. Тогава щеше да може да прави каквото — и с когото — му скимнеше. Просто засега трябваше да сведе разходите си до минимум, без това да си проличи.

Той все още се излежаваше навън, когато Амбър се върна след няколко часа. Тя съблече дрехите си и се отпусна на шезлонга до него само по едни миниатюрни розови прашки, след което започна да му разказва как е минал денят й — Рич пак я бе ядосал по някаква причина. Според Джони колкото по-скоро този неудачник се разкараше от картинката, толкова по-добре. Той спря да я слуша какво му говори, докато накрая Амбър млъкна.

— Ами ти? — Тя се обърна по гръб и засенчи очите си с ръка. — Какво прави, докато ме нямаше?

Джони се подпря на единия си лакът и се вторачи във вирнатите гърди и дългите й стройни крака. Реши, че може да живее с всичко това, и постави свободната си ръка върху плоския й корем.

— Всъщност, скъпа, бях се отдал на размишления.

— Ммм? — измърка тя. Той се ухили, предусещайки отговора й, още преди да е задал въпроса си.

— Защо не се преместя да живея при теб?