Тара Хайланд
Дъщери на съдбата (42)

Четиридесета глава

На Уилям му писна. След поредица от прекарани ангини лекарят му препоръча да не се връща на работа още три месеца — сякаш първите не бяха достатъчно лоши.

— Работата ви е много напрегната — бе заявил той. — Наистина смятам, че няма да е разумно на този етап да се върнете в тази стресираща среда. — Уилям с радост щеше да пренебрегне този съвет и все пак да се върне, но Изабел започна да го умолява да не бърза.

— Моля те, послушай доктора — примоли му се тя. — Няма да понеса да се случи нещо с теб.

Обикновено Изабел се впускаше в по-драматични сцени, но този път не се стигна до сълзи. Молбата й бе толкова простичка, толкова прочувствена, че той се трогна и се предаде.

— Добре — съгласи се с мъка. — Ще остана до Коледа. Но след това се връщам независимо какво ми препоръчват.

Това навярно бе удовлетворило Изабел. Но с изминаването на дните и седмиците Уилям ставаше все по-раздразнителен — избухваше и се сопваше на лекаря, сестрите, персонала и на съпругата си, дори на дъщерите си, когато намираха време да се отбият или обадят. Работата толкова дълго бе представлявала част от живота му, че той нямаше никаква представа как да запълни времето си далеч от офиса. Досега не бе осъзнавал колко централно място е заемала работата в съществуването му. Най-много се притесняваше от това, че колкото по-дълго отсъстваше от компанията, толкова повече се плашеше от завръщането си.

 

 

За Пиърс всичко се промени след онзи следобед в болницата. Преломният момент беше, когато чу Уилям и Хю да му се присмиват. Сякаш виждаше по-големия си брат ясно за пръв път. Беше обиден, задето Уилям не го извика за срещата с Кейтлин, но го бе сметнал просто за недоглеждане. Обаче, след като научи, че брат му таи такава ненавист и липса на уважение към него, Пиърс започна да осъзнава точно какъв глупак е бил през всички тези години. Беше посветил живота си на Уилям — работеше под негово ръководство, винаги поставяше неговите нужди на първо място. Но Уилям не само не го ценеше, ами направо не даваше пукната пара за него. Майка им се оказа права — брат му чисто и просто го търпеше. В този момент на Пиърс внезапно му се прииска да я бе послушал онази нощ. Ако го бе направил, вместо да спори с нея… тогава може би тя все още щеше да е жива.

Какво откритие — през цялото време се бе обвинявал за случилото се с нея, а излизаше, че поне отчасти вината е на Уилям.

Когато в онази нощ си тръгна от болницата, Пиърс се обади на „НВ8“ по пътя за вкъщи и поиска да му изпратят момиче в жилището му в „Ричмънд“. Очакваше се тя да го успокои, но въпреки упоритите й усилия той не успяваше да получи облекчението, което така желаеше. Колкото по-дълго се опитваше тя, толкова по-неспокоен и раздразнен ставаше той.

— Виж, може би трябва да приключим за тази вечер — заяви момичето накрая, като потисна прозявката си. — Явно не става.

Именно прозявката, последвана от беглия й поглед към часовника, го изкараха от релсите. Плащаше си за това — поне можеше да му покаже малко уважение. Без да се замисли, той замахна и я зашлеви веднъж силно през бузата.

— Какво правиш, по дяволите? — извика тя и се хвана за лицето.

— Съжалявам — изломоти Пиърс, уплашен и отвратен от постъпката си. — Не исках да…

Но тя не щеше и да чуе.

— Изрод — изсъска, грабна дрехите си и се втурна навън.

От „НВ8“ не бяха доволни. Пиърс не се изненада, когато получи обаждане от компанията. Анонимният глас поиска компенсация за момичето от двайсет хиляди и го информира, че членството му ще бъде незабавно прекратено. Пиърс поднесе безброй извинения, обещавайки, че това никога повече няма да се повтори. Гласът от другата страна на линията не прояви интерес.

Инцидентът беше нещастен, но го научи на един урок — че е важно да запази спокойствие, да държи стаени чувствата си и да не прибързва с действията си. Затова той остави настрана намеренията си да се конфронтира с Уилям, като реши, че има по-фини начини да си отмъсти. Продължи ежедневните си посещения в болницата и ролята на предан брат, която бе играл през всички тези години. В „Мелвил“ той събра управителния съвет и им обясни, че според докторите Уилям не бива да бъде безпокоен с новини относно компанията. Засега трябваше да се въздържат от свиждания.

С изминаването на дните той виждаше безпокойството на брат си по повод липсата на всякакви посетители.

— Къде е Хю? — запита сърдито Уилям към края на втората седмица. — Мислех си, че от всички негодници поне той ще е тук.

Пиърс се престори на смутен.

— Сигурен съм, че всички ще дойдат да те видят до ден-два. — Но гласът му изобщо не звучеше убедително.

Уилям го изгледа проницателно.

— Ще извадят късмет, ако не ги уволня, когато се върна — заяви с фалшива важност.

Пиърс разчиташе на факта, че Уилям няма да им се обади, за да ги пита къде са. И беше прав. Брат му бе прекалено горд, за да им се моли да дойдат. А и понеже се чувстваше уязвим след инфаркта, той бе загубил доста от старата си самоувереност.

След няколко седмици Уилям се премести в Алдрингам. В началото Елизабет и Кейтлин идваха редовно да го виждат, но след като работата им във фирмата взе да запълва времето им все повече и повече, посещенията се разредиха и Уилям ставаше все по-изолиран от всички, с изключение на Пиърс. Налагаше се да разчита на по-малкия си брат да го осведомява за състоянието на бизнеса. А Пиърс знаеше точно какво да каже, за да го разстрои.

— Изобщо няма нужда да се тревожиш, драги. Елизабет държи всичко под контрол.

Уилям се намръщи.

— О?

— Справя се прекрасно, всички го казват. Напомня ми на майка по много начини. — Пиърс видя как лицето на брат му пребледня. — Въпреки че липсваш на всички, разбира се — добави бързо, прекалено бързо, за да му вдъхне някакво успокоение. Скоро след това си тръгна, давайки време на Уилям да поразсъждава над разговора им.

Следващия уикенд, когато го посети, Уилям веднага поиска да узнае с какво се е заела Елизабет.

— О, с нищо особено — отвърна Пиърс с умишлена неопределеност. — Не биваше нищо да ти казвам.

— Само че ми каза. И сега искам да знам какво става.

Този път Пиърс се опита да бъде искрен.

— Нищо, за което трябва да се тревожиш сега, докато все още се възстановяваш.

— Пиърс — гласът на Уилям бе твърд и заплашителен. — Кажи ми.

Брат му хвърли бърз, притеснен поглед към вратата, сякаш очакваше Изабел всеки момент да влезе.

— Ами, щом настояваш — рече неохотно. — Предполагам, че най-важната стъпка е закриването на „Мелвил Есеншълс“.

Уилям сви ръцете си в юмруци.

— „Мелвил Есеншълс“? — изсумтя. — Съветът се е съгласил да премахне „Мелвил Есеншълс“?

— Да, напълно единодушно — потвърди Пиърс. Но като видя изражението на Уилям, спря. — О, господи! — Той се постара да добие измъчен вид. — Знаех си, че не трябва да казвам нищо. Ето че успях да те разстроя.

Уилям бързо разтърси глава.

— Не, не — настоя той. — Не съм разстроен. Просто съм… изненадан. — Преглътна дълбоко. — Хайде сега, разкажи ми подробно точно какво се случва.

През следващия един час Пиърс му разказа.

Той бе планирал внимателно всичко. Ако някой от „Мелвил“ попиташе дали може да посети Уилям, той винаги отговаряше по един и същи начин:

— Може би след няколко седмици — казваше със съжаление. — Все още не е укрепнал достатъчно.

Те кимаха сериозно в съгласие, облекчени, че не се налага да ходят до Алдрингам. Молеха Пиърс да предаде на Уилям поздравите и пожеланията им — което той винаги правеше, защото това напомняше на брат му, че никой не бе дошъл да го види.