Тара Хайланд
Дъщери на съдбата (39)

Тридесет и седма глава

Рано в неделя сутринта Елизабет остави другите от семейството в болницата и се отправи към „Албермарл стрийт“. В главния офис на „Мелвил“ тя поздрави нощния пазач с непринудена фамилиарност. Осведоми го за състоянието на Уилям и влезе вътре. Понеже бе почивен ден, мястото бе зловещо празно. Положила всички сили да не губи самоконтрол, Елизабет хвана асансьора за шестия етаж — шефския. Сякаш на автопилот тя се отправи по дългия коридор към кабинета на баща си. За нейно щастие вратата бе отворена. Явно в суматохата секретарката му бе забравила да заключи. Елизабет се поколеба, наясно, че е на път да премине определена граница. След това вече нямаше връщане назад. Тя хвана дръжката.

Вътре кабинетът стоеше непокътнат. Всичко беше същото, както Уилям го бе оставил, когато отидоха да обядват с Кейтлин. Документи и папки лежаха разпилени по пода. Елизабет се наведе и взе да разчиства всичко.

Чак когато върна кабинета към предишния му подреден вид, тя отиде до бюрото на Уилям. Издърпа стола със странични облегалки. Преди няколко години от службата по професионално здраве инсталираха ергономични столове във всички останали директорски кабинети, но въпреки честите си оплаквания от болки в гърба Уилям отказа да отстъпи пред модернизацията. Елизабет се подвоуми само за момент, след което седна. Прокара ръце по кожените подлакътници, наслаждавайки се на чувството, че седи на ръководното място. След секунда си спомни защо е там вместо баща си и се засрами. Що за човек беше — да мисли за собствената си изгода, докато той още се намира в болницата?

Но сега не бе време за сантименталности. Отърсвайки се от вината си, тя се завъртя към бюрото, пусна компютъра и след кратко търсене откри паролата на баща си, написана на лепяща бележка. „Страшна сигурност“, помисли си. След минути получи достъп до личните му файлове. Намери указателя с телефонните номера на всички членове на управителния съвет и в продължение на няколко минути обмисля точно какво да им каже. После, след като се увери, че вече не е толкова рано, тя се обади на Хю Мейкин. Понеже той беше действащият изпълнителен директор на „Мелвил“, ако Елизабет имаше някакви предложения, трябваше да го привлече на своя страна — което именно възнамеряваше и да стори.

 

 

Когато Хю вдигна телефона, Елизабет мина направо на въпроса. Каза му, че е мислила доста и е решила да се премести в Лондон. Ако нещо се случеше с баща й отново, тя не искаше да се намира на дванайсет часа път от него. Освен това — но тази част му я спести — от главния офис щеше да й е по-лесно да следи отблизо бизнеса, докато Уилям бе извън играта.

Хю изслуша грижливо измисления й план. Бившата длъжност на Коул като шеф на стратегическия отдел беше свободна от няколко месеца, откакто бе напуснал заместникът му. Тя смяташе, че има логика да поеме тази роля.

— Ще продължа да надзиравам азиатската операция оттук — заяви. — Честно казано, напоследък нещата сами си вървят, така че търся друго предизвикателство.

Не бе трудно да убеди Хю. Елизабет вдъхваше голямо уважение сред служителите на компанията и той изпита съчувствие заради желанието й да е близо до Уилям.

— Сигурен съм, че баща ти ще е доволен да бъдеш по-близо до дома — отбеляза той.

Елизабет, която не бе толкова сигурна, че баща й ще се зарадва на идеята й да заеме по-властна позиция, запази мълчание, докато Хю устно се разписа под назначението й.

Чак когато уреди всички тези въпроси, тя най-накрая намери време да се обади на Коул. Той не остана особено доволен, когато разбра плановете й.

— Искаш да се преместиш в Лондон? — повтори невярващо. — По дяволите, Елизабет! Изобщо ли не ти хрумна първо да го обсъдиш с мен?

Лондон не беше единствената причина за яда му. Жена му не се бе обаждала от ден и половина. При инцидента с инфаркта на баща си тя съобщи на Коул какво се е случило, след което не намери време да му се обади отново. Почувства известна вина, но бързо я пропъди. Той бе наясно, че крайната й цел винаги е била един ден да се завърне окончателно в Англия.

— Виж, Коул, наистина не мислех, че ще възразиш — обясни тя, опитвайки се да го успокои. — А и за теб ще е добре да си тук. Ще си по-близо до бизнеса си и ще можеш да го разнообразиш в други области, както говореше преди.

На Коул му бе трудно да оспорва логиката на съпругата си. И все пак… Не можеше да повярва, че не се е сетила да обсъди този важен ход първо с него. И най-вече се безпокоеше, че тя, изглежда, не смяташе, че в това има нещо нередно.

Когато Елизабет се върна в Токио на следващата сутрин, той се бе успокоил. Всъщност през изминалата нощ идеята да се преместят в Лондон бе започнала да му допада. От известно време той намекваше, че е време да пуснат корени някъде. Елизабет беше тази, която винаги твърдеше, че не е готова да се откаже от трескавия си градски начин на живот. Може би това щеше да е неговият шанс да я накара да се установят.

 

 

Елизабет остана в Япония само седмица. Толкова дълго, колкото да предаде ежедневното управление на азиатските операции на доверения си асистент. Разбраха се Коул да остане да организира останалата част от преместването им и да дойде при нея след около месец.

Докато я гледаше как се приготвя да замине за втори път през последните две седмици, той си помисли колко много му се иска да не се налага да тръгва.

— Хей, скъпа, ще ми липсваш — призна импулсивно, като я пое в мечешка прегръдка.

Тя се притисна в обятията му.

— И ти ще ми липсваш — отвърна Елизабет. Но той имаше чувството, че умът й вече е зает с всичко онова, което плануваше да свърши в „Мелвил“.