Тара Хайланд
Дъщери на съдбата (38)

Тридесет и шеста глава

В Лондон беше обяд. Седнал пред бюрото си, Пиърс Мелвил бутна полуизядения сандвич на една страна и се пресегна за кафето. Загледа се замаяно през прозореца. Ако присвиеше очи, щеше едва-едва да различи своя двойник в офиса отсреща на улицата. Непознатият бе заровил глава в някаква папка и изглежда, че имаше по-ползотворен ден от този на Пиърс.

Последните шест години не бяха милостиви към Пиърс. От смъртта на майка си той не бе имал спокойна нощ. И апетита си бе загубил. Ефектите от тази липса на хранене и почивка бяха очевидни. Вече не беше привлекателният мъж, за какъвто минаваше някога. Слабата му фигура вече можеше да се определи като кльощава; косата му бе посивяла и оредяла; тенът му беше жълтеникав и кожата му изглеждаше опъната над скулите.

Пиърс отпи още една глътка кафе. Не че кафето му действаше кой знае колко. Той се намираше в постоянно състояние на изтощение. През повечето време се чувстваше отчужден от света, сякаш със замъглено съзнание.

Подскочи стреснато, когато телефонът на бюрото иззвъня. Погледна с раздразнение номера на дисплея — беше секретарката. Той се намръщи — изрично й бе казал да не го свързва с никого през следващия час. Не можеше ли да изпълнява толкова прости инструкции? Забави се с вдигането на слушалката — първо изхвърли остатъка от сандвича в кошчето, след което избърса ръцете си със салфетка.

— Какво има, Луис? — попита изморено.

Когато тя започна да му обяснява, че Уилям е бил отведен в много лошо състояние в болницата, лицето му пребледня.

— Пиърс? — каза след малко Луис. Той разбра, че секретарката очаква някаква реакция от него, но бе прекалено вцепенен, за да разсъждава трезво. Усещайки, че е в шок, тя попита: — Да поръчам ли кола да ви откара до болницата?

— Кола? — повтори той, все още замаян. После добави: — Да. Да, разбира се. Благодаря. — Замълча, опитвайки се да проясни мислите си. — О — каза внезапно, — кажи на Елизабет какво се е случило. Сигурен съм, че ще иска да ме придружи до болницата.

— Тя вече знае — заяви Луис. — Всъщност тя ми се обади. Явно е била с брат ви, когато е станало. — Замълча и добави услужливо: — Мисля, че и Кейтлин е била там.

Информацията накара Пиърс бързо да се окопити. Кейтлин е в Лондон? И Уилям и Елизабет са обядвали с нея? Какво означаваше това? И по-важното — защо той не бе включен?

Въпросът занимаваше съзнанието му през целия път до болницата.

 

 

Уилям бе отведен в „Уелингтън“, частно заведение в Северозападен Лондон. Елизабет настоя да се вози в линейката с него. Кейтлин ги последва в черно такси. Докато пътуваха през града, в главата й се въртеше една-единствена мисъл:

Моля те, не умирай. Моля те, не умирай…

Отделението за сърдечни заболявания на „Уелингтън“ беше едно от най-големите по рода си в Обединеното кралство и в него работеха екипи от специалисти, ръководени от най-изтъкнатите кардиолози в страната. Това не направи новината по-лека за понасяне. След приложената реанимация сърцето на Уилям бе върнато към живот, но той се нуждаеше от операция — на следващата сутрин щеше да му бъде извършена коронарна ангиопластика^[1].

Елизабет изрече гласно въпроса, който всички си задаваха:

— В какво се състои процедурата?

Пиърс бе пристигнал. Изабел бе тръгнала от Съмърсет, а Амбър хващаше първия възможен полет от Ел Ей.

— Ангиопластиката е операция за разширяване на коронарна артерия — обясни хирургът доктор Дейвис. — За целта се въвежда малък катетър в артериален съд в слабинната област…

Докато хирургът обясняваше до най-малката подробност естеството на процедурата, на Кейтлин й се прииска Елизабет да не бе питала. Основното, което тя разбра, беше, че операцията обикновено се извършва след възстановяването на пациента — но в случая на Уилям заради сериозността на инфаркта щеше да се изпълни по спешност.

 

 

Амбър пристигна от Ел Ей на другата сутрин. Тя слезе от самолета сред море от щракащи светкавици. Рич тайно бе предупредил вестниците за пристигането й.

— Вярно ли е, че се виждате с Джони Уилкокс? — изкрещяха репортерите срещу нея.

Тя впери безизразен поглед пред себе си и се остави на бодигарда да я въведе в чакащата лимузина. Щом влезе вътре, се поотпусна. Беше й трудно да се върне отново в Англия. След като кариерата й в Америка бе потръгнала, тя нямаше много време да се връща по-често от два пъти в годината. И ако трябваше да е честна, не обичаше особено да се вижда със семейството си. Те винаги я караха да се чувства така, като че ли имаше нещо непристойно в избраната от нея професия.

Не и майка й, разбира се. Тя я подкрепяше безрезервно. „Винаги“, помисли си Амбър с нотка на презрение. Но когато се видеше с баща си и Елизабет — на задължителните празници по Великден и Коледа, — те не скриваха факта, че не гледат с добро око на заниманието, с което си изкарваше хляба. Амбър си повтаряше, че просто й завиждат, понеже сама си изкарва парите и води живот далеч от тях. За нея името Мелвил нямаше значение. Дори да бе родена под друго име и да беше никоя, пак щеше да успее.

Но щеше ли наистина? Винаги я гризеше това съмнение. Последния път, когато видя баща си — на рождения му ден преди три месеца, — се скараха заради малко неприличната й фотосесия за „FHM“. Помнеше как той й се разкрещя: „Единствената причина, поради която са те пуснали по подиума полугола, е за да направиш за резил това семейство, да опетниш семейното име!“.

Тя му каза, че говори глупости, но съмнението бе посято в съзнанието й. Вярно ли беше? Дали не се намираше в това положение само защото беше Мелвил?

Докато се взираше през затъмнения прозорец по пътя през Лондон, Амбър си даде сметка колко объркана се чувства преди предстоящата среща с баща си.

 

 

Изминаха напрегнати четирийсет и осем часа. Мъжът, който лежеше в болничното легло, посивял и прикачен с жици към пиукащи монитори, изглеждаше безмерно състарен. Семейството му остана с него. Всички с тревога наблюдаваха как го откарват, все още в безсъзнание, в интензивното отделение, където щяха да следят състоянието му през нощта, докато се възстановяваше след операцията.

През прозореца на отделението Кейтлин гледаше как мащехата й бди над Уилям. Макар да плачеше почти непрестанно, Изабел изглеждаше безупречно — внимателно положен грим, изгладени дрехи. Стилът и външният вид бяха двете области, в които биеше по точки всяка друга жена.

Кейтлин се усмихна леко, като видя как Изабел помилва Уилям по косата. Рядко ги бе виждала да показват един на друг обичта си. Но усмивката й помръкна, като се сети за кавгата им. Ти не си ми баща. Думите й бяха изречени в момент на гняв. Кейтлин затвори очи и й се прииска да може с лекота да блокира този спомен.

 

 

Пускаха ги при него само по един. Докато Изабел беше вътре, останалите от семейството бяха заели редицата от пластмасови седалки пред стаята.

Пиърс се върна от автомата с кафета за всички и като им ги раздаде, седна до Елизабет.

— Значи сте били в „Мирабел“, когато се е случило? — попита предпазливо той.

— Да — отвърна Елизабет. Още бе замаяна от станалото. — Да, там бяхме.

— Ти и Уилям… и Кейтлин ли?

— Точно така.

— Разбирам — каза бавно Пиърс. — И какво правехте там тримата? — въпросът го бе тормозил цяла вечер.

— О, нищо важно — рече Елизабет разсеяно. — Татко искаше да разбере дали Кейтлин ще дойде да работи при нас като дизайнер.

Пиърс остана безмълвен. Назначаването на главен дизайнер беше много важно стратегическо решение — не можеше да повярва, че Уилям не е намерил за подходящо да го обсъди с него, нито да го покани на вчерашната среща. Искаше да научи повече, но като погледна разтревоженото лице на племенничката си, реши, че моментът не е подходящ.

Усетила, че чичо й се е замислил, Елизабет се обърна към него. Господи, той изглеждаше ужасяващо. Не че скоро го бе виждала в по-добър вид. Така и не се бе възстановил от смъртта на баба й Роузалинд.

— Защо не се прибереш да си починеш? — предложи тя нежно. — Мога да ти се обадя, ако… — Спря, за да се окопити. — Ако се случи нещо.

Пиърс поклати глава.

— По-добре да остана. — Какъв щеше да е смисълът да се прибере вкъщи? От шест години не бе спал като хората. И нямаше изгледи сънят му да се подобри точно сега.

 

 

Амбър излезе от женската тоалетна с освежен грим. Като я видя, Елизабет настръхна. Беше разстроена заради баща си и искаше да си го изкара на някого. В момента малката й сестра бе подходяща мишена.

— Амбър, нали знаеш, че не си на модно ревю? — заяви злобно.

Амбър се престори, че я оглежда съсредоточено.

— Виждам — отвърна язвително.

Елизабет се наежи. Изведнъж й се прииска да се скарат.

— Честно казано, дори не знам какво правиш тук. Наоколо не се виждат фотографи.

Този път забележката й я засегна.

— За бога, Елизабет — каза Амбър, явно обидена. — Той е и мой баща!

— За малко да ме заблудиш. Кога за последно си направи труда да го видиш? Или поне да му се обадиш?

Кейтлин, която мълчеше по време на размяната им на реплики, сега постави ръка на рамото на Елизабет.

— Недей.

Елизабет я изгледа ядосано.

— Това пък какво общо има с теб? Ако не беше ти, той нямаше сега да е в това състояние. — Тя отблъсна ръката на Кейтлин и закрачи към интензивното.

— Какво иска да каже? — полюбопитства Амбър.

Кейтлин само въздъхна в отговор. Дълбоко в сърцето си знаеше, че Елизабет е права. Именно тя му бе причинила това.

Кейтлин не бе ходила на църква от дълго време. Но като повечето хора, изправени пред лицето на смъртта, и тя потърси опора във вярата си. Коленичила в болничния параклис, произнесе молитвата „Аве Мария“, последвана от молитва за покаяние, и се врече да оправи отношенията си с Уилям, само той да се възстанови.

Когато след малко се върна в отделението, останалите се бяха събрали и се готвеха да се приберат и си починат за няколко часа.

— Дойде ли в съзнание? — попита тя с надежда.

— Не — отвърна Изабел.

— Може би трябва и ти да влезеш — обади се сковано Елизабет. — Мисля, че това би му харесало.

Кейтлин разбра, че думите й трябва да са нещо като извинение за казаното от нея преди малко.

Останалите си тръгнаха, а Кейтлин зае освободилия се стол до леглото на Уилям. Тя внезапно си спомни колко я беше страх от него първия път, когато се видяха. Чак й бе трудно да си го представи сега, когато той изглеждаше толкова слаб. Вече не й се струваше толкова страшен, виждайки го привързан към монитора, с вливаща се в ръката му система, с лице бяло като чаршафа, с който бе завит. По бузите й потекоха сълзи и тя разбра, че трябва да каже нещо, макар и той да не можеше да я чуе.

Взе плахо ръката му, стресната от студената му кожа. Това не беше добре.

— Съжалявам — прошепна едва-едва. — Не биваше да говоря така. Не го мислех, наистина. Може би тогава го мислех, но… — Тя спря. Но какво? — Но не и сега, когато умираш. — Замисли се за момент и опита отново. — Не биваше да те отблъсквам през всички тези години. Вината за онова, което се случи, не е твоя. А аз… — Кейтлин замълча, понеже знаеше колко трудно ще й бъде да се доизкаже. — Обещавам да направя, каквото ме помоли — заяви накрая. Стисна ръката му по-силно. Въобразяваше ли си, или и той стисна нейната? Тя продължи, окуражена. — Ще дойда да работя в „Мелвил“. Всъщност, ще се радвам да работя в „Мелвил“, да съм част от семейството. За мен ще е… истинска чест.

Ето, каза го. Почувства се по-добре. За момент в стаята се чуваше само пиукащият звук на монитора. Беше ли се променило малко изражението му, или само така й се струваше? Дали бе някакво рефлекторно движение, или нещо повече? Тя го загледа съсредоточено. Да — почувства прилив на надежда! Ето, пак същото движение.

Клепачите му запърхаха, след което се отвориха.

— Много се радвам… да чуя… че искаш да работиш за „Мелвил“ — гласът му едва се чуваше. Кейтлин се наведе, за да не го кара да се напряга. Той си пое въздух няколко пъти, преди да започне отново. — За онова, което каза преди… майка ти… трябва да знаеш…

— Вече няма значение — прекъсна го тя, виждайки го, че изнемогва.

Изтощен, Уилям се отказа. Очите му отново се затвориха. Друг път щеше да й каже. Последното нещо, което почувства, преди отново да се унесе в сън, беше как Кейтлин стиска ръката му. Той почувства любовта, прошката и разбирането, което протече между тях, и разбра, че това е техният шанс най-после да се сдобрят.

 

 

Всички останаха изненадани от бързото възстановяване на Уилям. До обяд на следващия ден той бе напълно буден, седеше изправен и се хранеше. За семейството му състоянието му изглеждаше като чудо.

Но макар да се възстановяваше физически, в емоционално отношение не му бе лесно. Отначало го обзе изненадващо бодро настроение, почти еуфорично. Да види Кейтлин до леглото си, когато се събуди, означаваше всичко за него. Едва ли не смяташе, че си е заслужавало да получи инфаркт.

Тя остана с него през първите двайсет и четири часа. Повече не отвориха дума по повод на скарването им — всеки път, щом той повдигнеше въпроса, Кейтлин сменяше темата. Най-накрая Уилям се отказа, понеже не искаше да разваля несигурното примирие помежду им. На следващия ден тя замина за Ню Йорк да уреди делата си. След като дъщеря му си тръгна, той бе завладян от друго чувство — осъзнаване на собствената си смъртност.

Инфарктът го бе изплашил. Какво казваха старите хора? Ако нямаш здраве, нямаш нищо. Е, щом първоначалното вълнение от факта, че просто е жив, избледня, той започна да оценява истинското значение на това твърдение. Не се смяташе за емоционален мъж, но за свой срам често си поплакваше, когато нямаше друг в отделението. Не беше готов да умре, не още. Искаше да получи възможност да оправи отношенията си с Кейтлин, да види „Мелвил“ да се съвзема.

През тези първи няколко дни настроението му варираше между въодушевление и отчаяние. Тогава на третия ден при него дойде посетител, който промени всичко.

 

 

Робърт Дейвис, сърдечносъдовият хирург на Уилям, бе един от най-добрите лекари в своята област. Сръчните му пръсти бяха извършили вълшебството си.

— Ще се оправите — увери той пациента си. — Само че трябва да промените малко начина си на живот и да имате търпение, докато се възстановите както трябва.

Той продължи да обяснява на Уилям, че ще го пуснат да се прибере вкъщи след седем дни, а след шест седмици ще може да започне рехабилитационна програма от упражнения. И тогава пусна бомбата — Уилям не биваше и да помисля да се върне на работа още поне три месеца.

— Работата ви е много напрегната и изпълнена със стрес — заяви господин Дейвис с мекия си, премерен глас. — Трябва да се отнесете разумно. Починете си известно време. Тялото ви подсказва, че е нужно да намалите темпото.

Когато докторът остави пациента си да осмисли новината, мислите на Уилям моментално се насочиха към Елизабет. Ожесточено амбициозната му голяма дъщеря не криеше желанието си да заеме поста му. В негово отсъствие пистата към мястото му щеше да е чиста. Ако зависеше от нея, той никога нямаше да има възможност да се върне в „Мелвил“, а за това още не бе готов. Беше едва на шейсет и една. Винаги бе смятал, че има още много време до пенсионирането му. Но то вече изглеждаше все по-близо.

Ако Робърт Дейвис си мислеше, че тази информация ще облекчи напрежението на Уилям, тя всъщност имаше точно противоположен ефект.

 

 

Следващият ден беше събота. Уилям помоли Хю Мейкин, председател на „Мелвил“ и един от най-близките му приятели, да се отбие в болницата. Искаше да обсъдят как да бъде управлявана компанията в негово отсъствие, а Хю бе от малкото хора, на които имаше доверие. Хю се появи по време на следобедните часове за свиждане с кошница плодове. Той веднага я стовари на Пиърс и отиде да се здрависа бурно с Уилям.

— Изглеждаш добре, друже! Човек би си помислил, че тази работа с инфаркта е пълна измишльотина! — той се разсмя сърдечно на собствената си шега.

Уилям се усмихна леко.

— Мога да те уверя, че не е. — После кимна към кошницата в ръцете на Пиърс. — Пиърс, ще се погрижиш ли за това, моля те?

Всяко свободно пространство в частната стая на Уилям вече бе покрито с картички и букети от благопожелатели. Накрая Изабел трябваше да каже на сестрите да започнат да носят цветята и подаръците на други пациенти.

— Разбира се. — Пиърс тръгна към вратата.

— О — добави Уилям, — а на връщане би ли донесъл едно кафе на Хю?

Всъщност идеята му беше да остане за известно време насаме с Хю. Освен това имаше нужда да се освободи за малко от присъствието на малкия си брат. Постоянното му суетене наоколо започваше откровено да го дразни. Напомняше му на държанието му към болната им майка, което го накара да осъзнае още повече възрастта и разклатеното си здраве. Спомените му от състоянието на някога непоклатимата Роузалинд Мелвил все още бяха пресни — той бе твърде млад, за да свърши като нея.

 

 

Пиърс бе леко подразнен от пристигането на Хю. Харесваше му да са само двамата с брат му. Още по-недоволен остана от молбата да занесе кафе на Хю, все едно бе някакъв лакей.

Той вървеше по коридора към автомата за кафе, когато забеляза една сестра, която по-рано бе влязла при Уилям да провери показателите му. Пиърс предаде кошницата с плодове на нея и после в миг на вдъхновение я помоли и да донесе напитките. По този начин можеше да се върне възможно най-бързо и да не пропусне нищо от разговора.

Той се върна обратно по коридора. Вратата на стаята на Уилям бе затворена. Пиърс понечи да почука и да ги уведоми, че се е върнал. Но тънката врата не бе от шумоизолираните. А когато дочу думите на брат си, реши да продължи да слуша кротко от мястото си.

* * *

Вътре в болничната стая Уилям обясняваше на председателя на „Мелвил“, че са го посъветвали да не ходи на работа през следващите три месеца.

— И какво значи това? — попита Хю. — Пиърс ли ще сложиш да те замести? — Освен финансов директор Пиърс също така беше и заместник изпълнителен директор. Той бе естественият избор за ролята на Уилям.

Но Уилям не беше на това мнение.

— Моля те! — изсумтя насмешливо. — Разбира се, че няма да сложа Пиърс. Предпочитам да намеря бизнеса си читав, когато се върна. Искам да кажа, че той ми е брат и е способен финансов директор. Но няма способности да ръководи цялата компания.

Хю се засмя тихо.

— Радвам се, че го казваш. Всички споделяме мнението ти. Но очевидно не можем нищо да ти кажем, понеже ти е роднина.

— О, не се тревожи — увери Уилям приятеля си. — Напълно съм наясно с недостатъците на Пиърс. Той е от хората, които просто трябва да придържаш до себе си. Липсва му интелектуална сила, за да упражнява съответната власт.

Другият мъж измърмори нещо в съгласие.

— Както и да е — продължи оживено Уилям. — По-късно ще изгладя този въпрос с него. Но първо искам да те помоля за услуга.

— Разбира се, ако има нещо, с което бих могъл да помогна… — увери го Хю.

— Има — заяви Уилям. — Помолих те да дойдеш тук днес, защото искам ти да поемеш поста изпълнителен директор, докато ме няма. През последните пет години ти беше отличен председател, добре познаваш бизнеса и имаш уважението на управителния съвет. — Настъпи пауза. — Знам, че искам много от теб, да комбинираш двете роли. Но — ще го направиш ли?

— Изненадан съм, че ме питаш — отвърна сериозно Хю. — За мен ще е чест.

— Добре — зарадва се Уилям.

 

 

Отвън в коридора Пиърс се облегна на стената и се помъчи да възвърне спокойствието си. Обливаше го студена пот и трепереше от шока, предизвикан от чутото. Като чу как Уилям и Хю му се присмиваха… И какво бе казал Хю? Че всички споделяли това мнение за него. Наистина ли бе вярно, че всички говорят зад гърба му и му се подиграват?

Точно тогава се появи сестрата с кафето. Пиърс разбра, че трябва да се стегне. Не биваше да позволи нито на Хю, нито на Уилям да разберат, че е чул разговора им.

— Аз ще ги взема — каза й. Вдиша дълбоко и изчака още един момент, за да се успокои. После бутна вратата и влезе.

— А, ето те и теб — посрещна го Уилям. — Чаках те да се върнеш, за да започнем.

Пиърс изгледа брат си. „Лъжец“, помисли си.

— Извинявай, че се забавих — рече на глас. Устоя на порива да замери Хю с горещата напитка и му я подаде.

После се обърна към Уилям. Брат му. Мъжът, на когото бе посветил живота си. И който сега го бе предал. Някак успя да се усмихне. Когато заговори, в гласа му нямаше и следа от омразата и мъката, които изпитваше.

— Е, да започваме тогава.