Тара Хайланд
Дъщери на съдбата (35)

Тридесет и трета глава

Кейтлин О’Дуайър беше нервна, развълнувана и закъсняваше. Закъсняваше за най-важната вечер в живота си, помисли си отчаяно, докато лимузината пъплеше по „Пето авеню“. Трафикът в центъра винаги бе кошмарен, но тази вечер изглеждаше по-зле от обикновено. Клаксоните на колите звучаха в гневна симфония. Всички горяха от желание да избягат от клаустрофобичната жега на нюйоркското лято и лошото им настроение се покачваше заедно с температурата на въздуха. Слава богу, че колата поне имаше климатик. Това бе едно от предимствата на лимузините за рок звезди. Затъмнени прозорци, телевизор и зареден бар… Кейтлин намираше целия този блясък за малко прекален, но пиар агентката й бе настояла, като заяви, че „за нищо на света“ не може да пристигне с такси на церемонията по връчването на годишните награди на САМД.

Наградите на Съвета на американските модни дизайнери за модната индустрия бяха еквивалент на наградите „Оскар“. Тя потръпна. Все още не можеше да повярва, че е номинирана.

Бе пристигнала в Ню Йорк преди шест години с малко пари, но голяма мечта — да успее като дизайнер. Разбира се, лесно щеше да си намери работа в някоя от големите модни къщи на „Медисън авеню“, но вече бе решила, че не иска да загуби две години в тежка и досадна работа — да прави кройки на дрехи по идеи на други дизайнери или да отговаря за вземането на проби. Искаше да работи за себе си.

Затова тя взе под наем няколко западнали стаи в една мрачна жилищна сграда в Долен Ийст Сайд и започна, като се опита да продаде дрехите, които бе изработила за абсолвентското си ревю. Кейтлин уверено си уговори срещи с купувачи от всеки голям универсален магазин — „Нийман Маркъс“, „Сакс Фифт авеню“, „Бергдорф“… но макар купувачите да харесваха облеклата й, никой от тях не бе готов да рискува да ги пусне в продажба.

— Съжаляваме — чуваше непрекъснато. — Не рискуваме с непознати имена.

Средствата й се стопяваха, затова тя инвестира в една шевна машина и се зае да извършва поправки за пет-шест известни бутика. Работата бе нископлатена и технически много под нейните умения, но поне й оставаше време да работи над свои модели.

Изминаха шест самотни месеца. Не познаваше никого в Ню Йорк, а той не бе от най-дружелюбните градове. Нямаше и много възможности да се среща с други хора. Ходеше в бутиците веднъж седмично да вземе дрехите за поправка, след което работеше над тях сама в мазето си. Липсваха й Ален и другите й приятели от „Белвил“. Люсиен също й липсваше, повече, отколкото си бе въобразявала.

Но по някакъв начин самотата се оказа нейно предимство. Нямаше какво друго да прави, освен да работи. И бавно, но сигурно животът й тръгна към по-добро. Постепенно си изгради репутация на отлична шивачка — бърза, прецизна и надеждна. Това означаваше, че вече можеше да избира за кого да работи. Най-вече й допадаше „Уайт Хийт“ — моден бутик на 14-та улица. Дрехите им бяха дръзки, новаторски и се доближаваха до нейния стил. През няколко седмици тя им носеше селекция от свои облекла и се опитваше да убеди собственика да ги предложи за продажба, само за проба.

— Скоро — отвръщаше той. — Щом продам част от стоката, която вече съм заредил.

Но „скоро“ не бе достатъчно скоро за Кейтлин.

„Уайт Хийт“ бе популярен сред по-заможните млади хора. Една от най-редовните му клиентки беше Лена Чапмън — принцеса от „Парк авеню“ и многообещаваща модна икона. Предстоеше й да дебютира на бала на Виенската опера и си търсеше нещо по-различно от традиционна бяла рокля.

— Искам нещо, с което да бъда сензацията на вечерта — заяви тя.

Две от продавачките, Джанис и Мари, се заеха със задачата да изкарат и да й предложат всяка бяла рокля в бутика. Кейтлин се оказа там по същото време, за да вземе дрехите за поправка, и видя как Лена не хареса нито една.

— Никоя не е достатъчно специална, разбирате ли? — оплака се тя на Джанис, преди да си тръгне от магазина.

— Да й имам претенциите — отбеляза момичето пред Кейтлин, след като Лена си тръгна.

Тогава на Кейтлин й хрумна нещо. Малко бе поопознала Лена през последните няколко месеца — знаеше, че тя би носила нещо по-скоро дръзко и предизвикателно от артистична гледна точка, отколкото обикновена красива дреха. Беше идеалната клиентка за Кейтлин.

Кейтлин заряза облеклата за поправка на щанда и се затича след нея. Настигна Лена, малко преди тя да се качи в едно такси, обясни й набързо, че е дизайнер и че има рокля, която със сигурност ще й се хареса.

— Наистина ли? — момичето я погледна с недоверие. — Мислех, че са ми показали всички бели рокли в магазина.

— Не е в магазина. В моя апартамент е. — Кейтлин стисна палци с надеждата Лена да не почне да разпитва защо не е в магазина. Не искаше да се издава, че е само шивачка. — Трябва да дойдете да я видите.

За щастие Лена прояви интерес. Свикнала да попада във всякакви странни и необичайни ситуации, тя се съгласи да намине същата вечер към седем часа. В най-лошия случай щеше да загуби двайсетина минути от времето си.

 

 

Лена се завъртя пред огледалото.

— Страхотна е.

Елегантната рокля в стил ар деко беше перфектна. Тя не вярваше много, че тази някак ексцентрична млада жена с приятен глас ще й покаже нещо интересно. Но се оказа, че Кейтлин все едно е прочела мислите й. Направена от бял креп, роклята представляваше измамно семпла дреха, на която бе придаден екзотичен, пищен вид заради пришитите на ръка мъниста, с които бе покрита.

След месец Лена се появи в хотел „Уолдорф Астория“, изглеждаща прекрасно и изискано в роклята, вдъхновена от епохата на двайсетте години. Другите момичета, избрали много по-традиционни тоалети, бяха принудени само да я гледат как привлича погледите.

На следващата седмица името и снимката на Лена се появиха в „Ню Йорк Таймс“ в раздела „Неделна мода“. Отстрани се споменаваше и за младата обещаваща дизайнерка, създала изключителната рокля — Кейтлин О’Дуайър.

 

 

Формулата за успех винаги е била една и съща — усилен труд, страст и постоянство. Но никога не е излишен и малко късмет. Лена Чапман беше късметът на Кейтлин.

След успеха на бала Лена стана първата й клиентка. По-важното бе, че тя разказа за Кейтлин и на приятелките си. Също като Лена и те бяха млади, богати, красиви и често ги снимаха. И те всички обичаха да носят дрехи, създадени и ушити специално за тях.

Скоро Кейтлин О’Дуайър започна да управлява свой собствен моделиерски бизнес.

Работата й бе точно като за нея, тъй като й позволяваше да сътворява онези драматични и екстравагантни дрехи, които бяха силата й. Девойките от елита обожаваха непреходната носталгия в моделите на Кейтлин — дългите вечерни рокли без презрамки и деликатните коктейлни тоалети. Тя винаги отделяше време да поговори с клиентките си, да разбере какво им харесва, личния им стил и каква външност искаха да покажат на събитието, на което щяха да присъстват. Тъкмо това внимание към детайлите ги караше да се връщат отново при нея.

През първата година Кейтлин рисуваше, кроеше и ушиваше всяка дреха сама, като работеше по осемнайсет часа на ден в задръстеното си с платове мазе. Но когато списъкът й с клиенти нарасна, тя започна да наема работници, които да й помагат с ушиването. Използваше само най-добрите. Предлагаше услуга, в която качеството беше всичко, затова не можеше да си позволи калпава изработка. Лично проверяваше всяка дреха, преди да бъде предадена на клиента — за да се увери, че ушиването е перфектно.

На втората година Кейтлин се справяше добре, но бе напълно наясно, че шивачеството отнема много време и е зле платено спрямо усилията, които се влагаха. Тя искаше да създаде своя линия от готово облекло, което да се продава в магазините. Но за да спонсорира цяла колекция, в която да се включат и хонорарите за фотомодели, ателиета и ревюта, тя се нуждаеше от повече пари, отколкото тези, с които разполагаше.

Помощта дойде под формата на Алексис Рийд, напориста млада пиар агентка от „Куинс“. Заинтригувана от репортажите за работата на тайнствената Кейтлин О’Дуайър, Алексис си уговори среща с нея. Тя пристигна рано в мизерното жилище, седна в ъгъла и я наблюдава, докато Кейтлин извършваше една проба. Когато клиентката си тръгна, Алексис вече бе взела решението си.

По време на евтин обяд в близкия китайски квартал тя изложи фактите.

— Талантът е едно, мила, успехът — съвсем друго нещо. Имаш огромен потенциал, но се нуждаеш от помощта ми. — Тя предложи услугите си в замяна на част от бъдещите приходи на Кейтлин.

— Предприемаш голям риск — отбеляза Кейтлин, щом си стиснаха ръцете.

Очите на другата жена проблеснаха.

— Повярвай ми, ще ти разкажа играта.

Съюзът с Алексис се оказа правилно решение. Със строгите си костюми и грижливо поддържаната си червена коса тя бе самата агресия от осемдесетте — точно от каквото се нуждаеше Кейтлин. Лена и приятелките й редовно посещаваха всяко нюйоркско парти и всеки модерен клуб — и ходеха там с тоалетите на Кейтлин. Това бе страхотна безплатна реклама, ако се използваше правилно. Алексис знаеше как да го направи. Тя поддържаше списък с клиентите на Кейтлин и местата, където щяха да носят дрехите й, след което използваше всичките си възможни връзки, за да е сигурно, че снимката на съответната рокля ще се появи във вестниците на следващия ден.

Алексис си вършеше работата по всякакъв възможен начин. Когато дойде време за Оскарите, тя се постара да се разчуе, че Кейтлин е получила три поръчки за тоалети за вечерта. Всъщност никой все още не бе потърсил услугите на младата дизайнерка. Но на следващата сутрин тя получи четири отчаяни обаждания от клиенти, които я молеха да ги смести в графика си.

Кейтлин общо взето бе оставила Алексис да прави каквото си иска. Намеси се само веднъж, когато агентката поиска да се възползват от връзките й със семейство Мелвил.

— Но, скъпа, историята е фантастична — увещаваше я Алексис. — Като приказка за съвременната Пепеляшка. А и съвсем не грозната ти заварена сестра е станала доста известен фотомодел. — Тя бръкна в чисто новата си чанта на „Ермес“ и извади няколко списания, в които бе поместено лицето на Амбър. — Продажбите ще скочат до небето.

— Продажбите са си добре — заяви Кейтлин.

— Вярно е. Но ще станат още по-добри, ако ми позволиш да пусна малко инфо…

— Не, Алексис — гласът на Кейтлин бе нетипично твърд. — И ще съм ти благодарна, ако не повдигаш повече този въпрос.

Тя се съобрази с желанието й. И без това нямаха нужда от разкритието. Кейтлин бе любимка на повечето холивудски звезди, а големите магазини, които някога отказваха дрехите й, сега настойчиво искаха да се снабдят с линията й от готови облекла. Фирмата „Хенри Бендел“, известна с новаторската си дамска мода и насърчително отношение към младите дизайнери, бе очевидният избор, с който да започне. Кейтлин използва всичките си спестявания в създаването на ограничена колекция за магазина. Стоката бе разпродадена за една седмица.

 

 

Сега, когато лимузината най-накрая спря пред входа на нюйоркската обществена библиотека на 42-ра улица, Кейтлин настръхна от притеснение. С тази номинация на САМД за обещаващ талант в дамската мода тя най-после получаваше признание за тежката си работа досега. Беше на ръба да постигне световна известност. Но само ако спечелеше наградата…

 

 

Алексис Рийд стоеше отстрани и гледаше одобрително слязлата от колата Кейтлин. Беше изпитвала леко притеснение, че небрежната й клиентка ще се появи с дълга селска пола, ефирна туника и етно бижута. Слава богу, Кейтлин се бе отказала от обичайния си безгрижен бохемски стил и се бе постарала възможно най-добре за бляскавото събитие. И наистина изглеждаше великолепно, помисли си Алексис с гордост, примесена с капка завист. Всъщност с дългата си вечерна рокля в среднощно синьо — едно от собствените й творения естествено — Кейтлин изглеждаше съвършено чувствена, а роклята подчертаваше перфектната й женствена фигура. Щеше да събере всички погледи, Алексис не се съмняваше в това.

По червения килим преминаха още Хайди Клум, сияеща в тоалет на „Шанел“, и Хедър Греъм в „Диор“, последвани от Пъф Деди. Но щом Кейтлин се понесе към входа, фотографите и снимачните екипи вкупом се насочиха към нея.

— Насам, Кейтлин! — извикаха те.

Блеснаха светкавици. След като цял час бяха щракали само кльощави фотомодели и актриси, те си отдъхнаха при вида на една истинска жена. По извивки Кейтлин можеше да бие и самата Джей Ло.

Алексис видя как Кейтлин се усмихна любезно към журналистите. Тя излъчваше истинска класа и старомоден блясък. Роклята от сурова коприна плътно прилепваше към пищния й бюст, тънката талия и приятно закръгления й ханш, оставяйки на въображението точно колкото бе нужно. С опушения грим, яркочервените пухкави устни и вдигната във висок кок коса, от която се спускаха само няколко тъмни къдрици край лицето, тя приличаше досущ на кинозвезда от петдесетте. Притежаваше редкия талант да създава история с моделите, които измисля. Затова и беше пожънала такъв успех.

За щастие този успех не бе успял да й завърти главата. Бяха минали четири години от първата им среща и Кейтлин все още си беше същата трезвомислеща личност. Да, за това време бе станала по-зряла и се бе превърнала от напористо до умиление, но някак объркано двайсет и две годишно момиче в уверена млада жена. Но не бе загубила страстта си към моделиерството, не правеше компромиси, отказваше да използва името си за користни цели, както биха постъпили други. Именно затова беше номинирана за награда тази вечер.

Когато разбра, че клиентката й има нужда да бъде спасена, Алексис се придвижи напред.

— Достатъчно засега, момчета — каза тя и хвана Кейтлин под ръка.

— Благодаря — прошепна Кейтлин, позволявайки на Алексис да я отведе вътре. — Вече започна да ме боли лицето.

— Ами свиквай — тросна се Алексис. — Ще ти се наложи още дълго да го правиш, щом спечелиш.

Като възрази, че наградата изобщо не е сигурна, Кейтлин последва Алексис да заемат местата си в тържествената зала на библиотеката — точно навреме за началото на церемонията по награждаването.

Водеща на вечерта беше Сандра Бърнард^[1], облечена в елегантен дамски смокинг на „Ив Сен Лоран“. Както винаги церемонията продължи дълго — макар и да не бяха достигнати седемте часа от предишната година. Имаше няколко изненади — Том Форд бе обявен за дизайнер на дамска мода на годината, а Келвин Клайн получи наградата за цялостен принос.

— А сега е ред на наградата за обещаващ талант в дамската мода — обяви Сандра Бърнард. Алексис погледна Кейтлин, която с всички сили, но напълно неуспешно, се опитваше да не дава израз на надеждите си. Алексис се протегна и хвана ръката й. — И победителят е… — Настъпи пауза. В огромната зала се чу единствено звукът от скъсаната хартия, когато водещата отвори плика. — Кейтлин О’Дуайър!

 

 

Беше четири сутринта, когато Кейтлин си тръгна от партито в хотел „Грамърси Парк“. Останалата част от вечерта бе преминала сред вихрушка от интервюта и благопожелания. Когато и нейният отколешен идол Майкъл Корс^[2] дойде да я поздрави — „Заслужена победа, скъпа“, похвали я той, като я целуна по двете бузи, — тя щеше да се разтопи от удоволствие.

— Репортажите в пресата ще бъдат невероятни — отбеляза Алексис развълнувано. — Ще получиш международна известност.

Кейтлин си помисли за всички хора, които се надяваше да научат за постижението й — Люсиен, Уилям… Знаеше, че е детинско, но все пак. Какъв бе смисълът от успеха, ако не можеш да се похвалиш с него?

Пътуването обратно до дома й бе кратко. Кейтлин се облегна в кожената седалка със златния трофей в ръка и се загледа в сменящия се градски пейзаж, докато минаваха покрай кафявите каменни сгради на „Гринуич Вилидж“ и чугунените фасади на „Сохо“ и стигнаха до жилищната й сграда в „Трибека“. Беше се преместила там преди две години, когато започна да печели сериозно. Сградата представляваше бивш текстилен склад, преобразен през осемдесетте, преди районът да се превърне в не само модерен, но и скъп квартал. Кейтлин се бе влюбила в двуетажния апартамент още в мига, щом го видя. Долният етаж използваше като работно ателие, а на горния се намираха обширните жилищни помещения.

Щом се прибра, събу токчетата и разкопча роклята си. Беше забавно да я носи една вечер, помисли си, като я окачи внимателно. Но сега с радост я съблече. Обикновено не се докарваше толкова официално. Тази вечер я сложи само заради снимките. Иначе Алексис щеше да я убие.

След десет минути нямаше и следа от вечерната й премяна. Облечена с памучна пижама и с почистено от грима лице, от изтънчената дизайнерка не бе останала и следа. Беше превъзбудена, за да си легне, затова си направи чаша чай и излезе на терасата с противопожарните стълби. Жегата на новия ден още не бе настъпила и въздухът бе приятно топъл. Под нея се чуха познатите звуци на разбуждащия се град — камионът с доставки за деликатесния магазин на ъгъла, острият вой от сирената на профучаваща полицейска кола.

Докато отпиваше от чая си, тя се замисли за изминалата вечер. Беше постигнала огромен триумф, но все пак се чувстваше… несигурна. Когато се върна в празния си апартамент, внезапно бе осъзнала колко е самотна. Целият успех на света не означаваше нищо, ако няма с кого да го споделиш. Разбира се, имаше приятели, които й се обадиха да й честитят и й пожелаха всичко най-добро. Алексис, Ален… Но нямаше семейство, на което да се обади, и в момента в живота й нямаше никой специален. Беше излизала с разни мъже, откакто бе пристигнала в Ню Йорк. От време на време разрешаваше на приятели да й уреждат срещи. Излизаше със съответния мъж веднъж, може би два пъти. Обикновено ухажорите й бяха привлекателни, с интересни професии и с най-добри намерения. Но нямаха нищо общо с Люсиен.

Дори сега, споменавайки името му наум, тя премигна.

Много бе мислела за него след пристигането си в Ню Йорк. Имаше намерение да му се обади, да му пише, да му обясни. Щом станеше наясно със себе си. Но някак си моментът все не й се струваше подходящ. Трябваше да му го каже очи в очи. Първата възможност за това получи шест месеца по-късно, когато се върна в Париж за четирийсетгодишния рожден ден на Ален.

Седмици преди събитието бе планувала какво ще облече, какво ще каже. Времето и разстоянието й бяха помогнали да разбере, че е направила ужасна грешка, като бе избягала през онази вечер.

Купонът се състоя в „Кафе Дезами“. Кейтлин пристигна рано и успя да си поприказва със старите си приятели, като току надничаше към вратата да види дали не пристига Люсиен.

Беше почти полунощ, когато той най-накрая се появи. Тя толкова се зарадва да го види, че й отне известно време, докато забележи русата исландка, хванала го под ръка. Висока и дългокрака, тя бе пълна противоположност на Кейтлин. Това промени всичко. Когато Кейтлин най-сетне застана лице в лице с него, те само си размениха по едно любезно кимване като познати.

Кейтлин си отдъхна, когато партито приключи, и изпита още по-голямо облекчение, когато на другия ден се върна в Ню Йорк. Оттогава не се бе връщала в Париж. И в скоро време не плануваше да ходи там.

Толкова по отношение на любовния й живот.

С тези не особено положителни мисли в главата, тя влезе вътре и си легна.

 

 

На следващата сутрин я събуди телефонът. Предположи, че вероятно Алексис ще иска да обсъдят събитията от предишната вечер, и вдигна. Но не беше агентката й, а Уилям.

Щом чу гласа му, сърцето й се сви. Не бяха разговаряли от месеци. Не й се искаше да й разваля доброто настроение.

— Поздравления за победата ти снощи — заяви той, след като си размениха любезни поздрави.

— Благодаря — отвърна тя кратко. Искаше й се да приключат възможно най-бързо.

— Не ти се обаждам само за да ти кажа браво — продължи той. — Всъщност исках да знам как ти е графикът през следващите няколко седмици.

— Доста запълнен — каза автоматично.

— Надявам се не чак толкова, че да не успееш да се върнеш в Лондон за малко.

Настъпи мълчание.

— Виждаш ли — продължи той. — Трябва да обсъдим нещо. Нещо важно.

Кейтлин се намръщи.

— Не може ли да го направим по телефона?

Този път Уилям беше твърд.

— Не, не можем. — Последва пауза. — Кейтлин, моля те. Не искам толкова много. Ще съм ти признателен, ако направиш това за мен.

Тя неохотно се съгласи да се върне следващата седмица. Като затвори слушалката, се опита да пропъди лошите си предчувствия.