Тара Хайланд
Дъщери на съдбата (32)

Тридесета глава

Момичето изпъшка. Звукът изразяваше нещо между насърчение и протест, стон и остра въздишка. Люсиен се тласкаше върху нея все по-силно и по-дълбоко.

Тя бе свършила преди малко. Той го разбра по шумния й ентусиазъм, но все още не успяваше да получи своето удоволствие. Обикновено не беше проблем за него, но напоследък…

Дори не осъзнаваше силата си, не забеляза стиснатите й зъби, нито начина, по който тя бе сграбчила завивката, докато накрая момичето не се обади запъхтяно:

— Може би… трябва… да опитаме… нещо друго?

Той спря по средата на тласъка и тя се възползва от възможността да се пресегне и да стисне окуражаващо топките му.

— Искаш ли свирка? — попита.

Люсиен изсумтя в отговор. Вместо да приеме предложението, той се отдръпна, обърна я по корем и проникна в нея отзад. Чак тогава можа да затвори очи, да си представи, че е с друга. Един последен дълбок тласък и най-после свърши, бързо и безшумно.

Претърколи се от нея, изхлузи презерватива и се протегна да си вземе цигара — още един вреден навик, който бе подновил. Докато пушеше, наблюдаваше момичето, което започна да се облича. Все още не се чувстваше задоволен. Наскоро бе започнал да се съмнява дали някога ще излезе от мрака, който го бе обгърнал напоследък. Зачуди се къде ли е Кейтлин в момента. Където и да се намираше тя, Люсиен се надяваше да се чувства поне наполовина толкова скапано, колкото се чувстваше той.

 

 

В същото време Кейтлин беше в колежа в другия край на града. Напоследък прекарваше там по-голямата част от времето си.

Беше юни, което за четирийсет и петимата студенти в парижкия колеж за мода означаваше едно: предстоеше финалното ревю. За Кейтлин то представляваше оправдание да не мисли за Люсиен. Забелязала беше как той преживява раздялата им — спеше, с когото му падне, като всяка вечер си тръгваше от „Кафе Дезами“ с различно момиче. Нейната реакция беше да се вглъби в работата си. Приготовленията по предстоящото шоу бяха почти като облекчение.

Напрежението сред студентите бе започнало да се натрупва шест седмици по-рано. Темата за ревюто се прокрадваше във всеки урок, преобладаваше във всеки разговор през почивките за обяд или кафе. След две седмици всяко споменаване на събитието се посрещаше от студентите с театрални стонове.

— Писна ми да слушам все за това! — казваха те.

Но по този начин те само прикриваха страха си. Всички бяха изнервени и това бе разбираемо. Ревюто представляваше кулминацията на двегодишния им здрав труд и беше техният шанс да покажат работата си пред арбитрите на парижката мода — купувачи, журналисти и най-важното, дизайнери, търсещи нови таланти за ателиетата си.

Повечето студенти бяха заети изцяло с проектите си, правеха поправки в последната минута или се справяха с непредвидени проблеми. Кейтлин страдаше от същите кошмари като останалите от класа, будеше се обляна в студена пот, след като в съня й модните експерти клатеха с отвращение главите си пред колекцията й, облеклата се разпадаха на подиума и манекенките оставаха голи.

Но с наближаването на събитието съзнанието й бе заето от по-неотложен проблем — чудеше се дали да покани Люсиен. Беше й позволено да доведе трима гости. Уилям бе настоял да дойде. Естествено, бе поканила Ален. Оставаше третият билет, който трябваше да бъде за Люсиен.

Кейтлин не бе забравила, че получи вдъхновението си за колекцията от него и от спектакъла „Бохеми“, на който я бе завел. Тя избра да създаде вечерно облекло, насочено към заможните млади хора, които обичат да се забавляват. А темата й беше „Парижката опера по време на разцвета й през деветнайсети век“ — велик, екстравагантен период. Цветистият бароков стил и пищният интериор личаха в палитрата й от цветове — тъмночервено и пурпурно, стряскащо черно с металически нюанси — и в разкошните тъкани, включващи брокат, тежка коприна и декоративна дамаска. На заден план се прокрадваше готическото великолепие от „Фантомът на операта“^[1] на Гастон Льору. Характерно за работата на Кейтлин беше вниманието към детайлите и тя бе преровила пазара в търсене на подходящите аксесоари — елегантни вечерни ръкавици и антични джобни часовници.

Въпреки притеснението и съмненията си начинаещата дизайнерка знаеше, че е свършила добра работа. Разбира се, трудът бе изцяло неин. Но част от нея чувстваше, че е длъжна на Люсиен и поканата й щеше да е начин да му го признае. След това имаше някаква вероятност двамата поне да останат приятели. Когато повдигна въпроса пред Ален, тя очакваше от него да одобри идеята. Но вместо това той я посъветва да не го прави.

— Защо? — попита Кейтлин, объркана от реакцията му.

Ален въздъхна. Още от самото начало се бе противопоставил на връзката им. Знаеше, че накрая ще се разделят. Само дето не бе очаквал разбитото сърце да е това на Люсиен. Нямаше никаква представа какво се е случило между тях двамата. Но приятелят му направо се бе съсипал заради Кейтлин.

— Ако го поканиш, ще изглежда, сякаш искаш пак да сте заедно — обясни той внимателно. — А ако не го искаш, би било жестоко. Не си ли съгласна?

Кейтлин не отговори. Знаеше, че Ален по принцип не гледа с добро око на събирането им. Като имаше това предвид, беше трудно да се довери на преценката му. Затова тя остави свободния билет в чекмеджето си и зачака някакъв знак, който да й подскаже как да постъпи.

 

 

Знакът дойде седмица преди ревюто. Сред студентите течеше трескава подготовка за събитието. Класната стая в колежа беше оживена денонощно, изпълнена с жуженето на шевни машини и изнервеното бърборене на младите дизайнери. Дългокраки манекенки се шляеха наоколо и оглеждаха студентите, докато чакаха пробите си. Струваше си да са любезни с тях, защото макар сега да бяха никои, един ден можеха да станат известни дизайнери.

Мадам използва възможността да даде последния си принос към работата на учениците си. През последните години бе строга с тях, но сега беше горда, тъй като доказваха, че постоянното й гълчене си е заслужавало.

Кейтлин бродираше на ръка мънистата на едно сако от златен брокат, когато Мадам се отби при нея. Тя почти не вдигна глава, докато учителката й изучаваше облеклата. След малко момичето видя, че Мадам не просто се усмихваше — което си беше рядкост, — тя направо сияеше.

— Е, госпожице О’Дуайър. Виждам, че Париж е успял да те омагьоса.

— Харесват ли ви, Мадам?

— Да ми харесват? — Французойката повдигна вежди. — Кейтлин, не знам какво — или по-скоро кой — е причината за вдъхновението ти, но гледай да го запазиш в живота си. — И като замахна с бастуна си, тя се отдалечи.

Кейтлин изпрати поканата на Люсиен още същия следобед. И макар да не получи отговор от него, тя се надяваше да се появи.

 

 

От пет до шест часа следващата сряда вечер Кейтлин и останалите четирийсет и четирима абсолвенти стояха притеснени зад кулисите на зала „Льо Нотр“ в търговския център „Карусел дю Лувр“ в очакване на началото на ревюто. Мястото на събитието всяка година се използваше по време на Парижката седмица на модата. Тази вечер младите дизайнери бяха толкова развълнувани, колкото бяха и големите имена в модата преди ревютата си.

Кейтлин погледна със съчувствие едно от момичетата, което отиде да повърне за пореден път? И нейният стомах се бунтуваше, но поне бе успяла да задържи обяда си. Пийна глътка шампанско, за да успокои нервите си. В тяхна чест бяха доставили достатъчно и всички се възползваха максимално. Но адреналинът им беше скочил така високо, че и целият алкохол на света нямаше да успее да ги напие.

Въздухът се пропукваше от трепетното очакване. Следващите два часа щяха да предопределят остатъка от дизайнерските им кариери и всички те го знаеха. Наградите бяха само три. Жури от дванайсет модни корифеи щеше да избере победителите, разпределяйки така желаните награди, а именно — шестмесечни стажове в „Кристиан Диор“, „Ермес“ или „Ив Сен Лоран“.

Застанала зад огромните памучни завеси, Кейтлин развълнувано наблюдаваше съревнованието. Имаше някои прекрасни изпълнения. Моделите на Брук, които бяха представени на подиума под звуците на гайда, представяха закачливи шотландски фустанели, изобилстващи от красиви плетки от най-мек кашмир. Изключителен интерес предизвика работата на Шей Кеслър. С първите ноти от песента на Джими Хендрикс подиумът се изпъстри с „деца на цветята“, които сякаш се бяха изгубили по пътя към Уудсток. Тензухени рокли, селски блузи и мънистени огърлици смело отразяваха стила на хипитата и някак съчетаваха цялата им бохемска етническа принадлежност. „Всички бяха толкова хубави“, помисли си Кейтлин хем с възторг, хем с известна завист. Не можеше да прецени как ще изглеждат нейните модели в сравнение с тях.

Най-после дойде нейният ред. Усети как сърцето й заби учестено, подпалено от нерви и вълнение. Публиката ахна от изненада, когато залата потъна в мрак. Зад кулисите Кейтлин се усмихна. Студентите отговаряха за всички аспекти от колекцията си — от осветлението до музиката. Шоуто се спонсорираше от дарения, които покриваха разходите по манекенките, материалите и реквизита, а доброволци от драматичната школа на колежа предоставяха услугите си за осветлението и сценичната техника. Кейтлин внимателно бе планирала представлението си като част от музикален театър — атмосферата трябваше да е драматична като дрехите, които бе създала.

Настъпи продължителен момент на абсолютен мрак, през който очакването ескалираше. Тогава лампите светнаха. През белия екран в задната част на сцената публиката видя сянката на пет гигантски свещника. От една машина за дим със съскане започнаха да излизат дебели облаци и се застелиха по пода. След миг въздухът бе разцепен от агресивния звук на електрически орган. А после, щом зазвуча силният основен ритъм на рок операта, първият модел се появи на подиума.

Кейтлин бе рискувала да започне с мъжките тоалети. Зад сцената тя притаи дъх, когато Жан-Люк тръгна наперено по подиума, пресичайки облаците дим — съвременно конте, чийто тоалет се допълваше от брокатен фрак и бастун със сребърен връх.

Публиката експлодира.

Кейтлин чу овациите и аплодисментите и най-после се отпусна.

 

 

На първия ред в публиката Уилям шумно ръкопляскаше, докато моделите на Кейтлин дефилираха по подиума. Бе пристигнал рано, за да се увери, че ще заеме хубаво място, и сега бе доволен от положеното усилие. Докато седеше сред всички експерти в индустрията, той чуваше коментарите им относно колекцията й.

— Обожавам тези панталони! — изпадна във възторг журналистка от „Пари Мач“. — Какво внимание към детайла!

— Със сигурност името й ще се прочуе — съгласи се представител на „Трибюн“.

Уилям нямаше нужда да му го казват. „Мелвил“ може и да бяха по-известни с аксесоарите си, отколкото с линията си от облекла, но той беше в бизнеса от достатъчно дълго време, за да разпознае таланта, когато го види. Дори и да оставеше настрана пристрастността си от факта, че е неин баща, произведенията на Кейтлин бяха най-добрите, които бе видял тази вечер. Обзе го прилив на гордост, последван от момент на тъга. Искаше му се Кейт да бе тук, за да види какво е постигнала дъщеря им. Кейтлин се бе променила много и вече не беше онази срамежлива и стеснителна тийнейджърка, която бе пристигнала в Алдрингам преди шест години. Сега беше красива млада жена с обещаващо бъдеще пред себе си. Никой не би искал повече от детето си.

След колекцията на Кейтлин останалата част от ревюто премина бързо. Уилям не се задълбочаваше, просто се интересуваше как са се справили другите в сравнение с нея. Всички бяха добри, стандартът бе висок, както можеше да се очаква от реномирания колеж. Но никой не се доближаваше до Кейтлин, реши той със задоволство. Изобщо не се съмняваше, че тя ще получи предложение за работа от някоя елитна модна къща. Но се надяваше, че дъщеря му все пак ще избере да работи в „Мелвил“. Тъкмо за това искаше да поговори с нея след ревюто.

Когато Уилям се обърна, се сблъска с един забързан младеж. Уилям спря за момент, смаян от дългата му, пусната тъмна коса, прозрачна кожа и поразително сини очи. Беше като мрачен ангел, който погледът не можеше да пропусне. Но не само външността му го отличаваше от тълпата — той излъчваше онази наполеонова арогантност, която, изглежда, беше в кръвта на всеки французин.

Двамата мъже се извиниха и тръгнаха всеки по пътя си. Никой от тях не осъзнаваше, че са там по една и съща причина.

 

 

В гримьорната Кейтлин преживяваше най-важната вечер в живота си. Беше заобиколена от агенти на най-прочутите модни къщи в Париж, които я поздравяваха заради пищните й, но съвременни модели и й предсказваха бляскаво бъдеще. Бе спечелила стажа при „Диор“, но щом той приключеше, никой не знаеше какво я очаква.

Когато някой я потупа по рамото, тя се обърна, мислейки, че е някой от другите студенти. Но тогава видя пред себе си високия строен мъж, чиито хладни сини очи бяха вперени в нея.

Люсиен.

По-късно щеше да си каже, че смущението й е било предизвикано от неочакваната му поява. Което до известна степен беше вярно. Не го виждаше за пръв път, откакто се бяха разделили. Засичаха се доста често, макар че почти не разговаряха. Но обикновено успяваше предварително да се подготви, да блокира чувствата си. В случая нямаше време да издигне защитата си.

Люсиен забеляза въздействието си върху нея и изпита удоволствие. Егото му бе пострадало сериозно от раздялата им. Костваше му извънредни усилия да дойде тук тази вечер.

— Исках да те поздравя — заяви, поемайки инициативата, докато тя все още се опитваше да се овладее. — Колекцията ти наистина бе чудесна. Заслужаваше да спечелиш.

Настъпи тишина, докато Кейтлин се опитваше да измисли какво да каже. Но през главата й минаваше една-единствена мисъл — за това какъв късмет имаше, че си е променила решението и е облякла една от роклите, отпаднали от ревюто. Беше много женствен тоалет, с пристегнат корсет, копринена подплата и външен пласт от копринена органза. Напоследък бе оставила косата си да израсте и тази вечер я бе навила на тъмни къдрици, които придаваха готически романтизъм на външността й. Знаеше, че Люсиен ще я одобри.

— Не смятах, че ще дойдеш — каза.

Той вдигна рамене.

— Реших, че ти го дължа.

Отново последва тишина.

— Сега ще тръгвам — той се поклони и се обърна.

Времето замря. В този момент, виждайки го да си тръгва, тя разбра, че не иска да го пусне. Помисли си за Уилям, който я чакаше отвън, макар тя да нямаше желание да го види. Помисли си за партито в хотел „Кост“ и колко й се искаше да го пропусне. И си помисли колко се радва, че пак вижда Люсиен, че той все пак е дошъл тази вечер въпреки страховете й. И тогава взе решението си.

— Люсиен?

Нещо в гласа й го спря и го накара да се обърне и отново да я погледне.

— Да, Кейтлин?

— Да се махаме оттук? — изрече думите плахо и те прозвучаха като въпрос.

Устните му бавно се разтеглиха в широка усмивка.

— Намирам идеята за отлична.

* * *

Когато се озоваха в апартамента му, нещата се развиха бързо. Бяха в спалнята и той я целуваше с трескава нетърпеливост. Целуваше устните, шията, раменете й. Намираха се на абсолютно същото място, където бяха преди всички тези месеци. Само че този път тя нямаше да си тръгне.

Чу го да прошепва:

— Знаех, че ще размислиш, chérie.

Тя почувства странна незаинтересованост, когато той разкопча сутиена й, свали бельото й и я положи на леглото. Не изпита паниката от миналия път, а бе обзета само от някаква безмълвна решимост да изтърпи някак до края.

Вече беше в нея и казваше нещо, нещо като: „Толкова ми липсваше, Кейтлин. Липсваше ми всеки ден.“ Тя затвори очи, когато той започна да се движи навътре и навън, първо бавно, после по-бързо, ритъмът му се ускоряваше заедно с възбудата му.

„Още малко“, помисли си тя.

И сякаш прочел мислите й, той сграбчи раменете й и тя отвори очи — точно навреме, за да види изражението му на върховно удоволствие, докато получаваше оргазма си. И тогава Кейтлин почувства нещо, което можеше да определи като облекчение, когато Люсиен зарови глава в шията й, и чуваше само приглушения му глас, викащ името й отново и отново.

 

 

След това тя остана да лежи в обятията му. Той нежно целуна челото й, носа, устните й. После се отдръпна малко, погледна я в очите и заяви с неподправена искреност:

— Обичам те, Кейтлин.

Тя се протегна и докосна лицето му, искаше й се и тя да се чувства така. Но чувстваше единствено празнота и нищо друго. Такава празнота, която й каза, че всичко между тях е свършено.

 

 

Изчака го да заспи. Тогава възможно най-безшумно Кейтлин се измъкна от леглото му, облече се и си тръгна.

Като се върна в апартамента си, си събра багажа. Париж бе затворена страница за нея. Искаше да започне на чисто, отначало.

Оказа се изненадващо лесно да опакова живота си. Написа всичко на всичко три писма — първото до „Диор“, в което им обясни, че няма да се възползва от стажа им; второто до Вероник заедно с достатъчно пари, за да покрие наема за следващите два месеца; и последното до Ален, в което се извиняваше за неочакваното си заминаване. Знаеше, че трябва да пише и на Люсиен. Но някак не намираше подходящите думи. Друг път — щом събереше мислите си — щеше да му обясни. Но сега не можеше да мисли за това.

Същата вечер Кейтлин се качи на самолета за Ню Йорк. От мястото си до прозореца тя гледаше как Париж избледнява в далечината.

Отново искаш да избягаш — обади се вътрешният й глас.

На когото тя отговори: Точно сега не ми пука.